ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ, DW

След като Коалиционният съвет на управляващите реши да няма оставки, можеше да се предположи, че полицията ще разгони протестиращите от блокираните кръстовища в София. Но това за никого не е добре, освен може би за някакви напълно аполитични столичани, които гледат на града си само като на битова услуга. Не е добре за властта, защото тя в момента е в твърде слаба позиция, за да си позволява резки движения. Не е добре и за протеста, защото подобни барикадни сблъсъци поставят в центъра на обществото внимание жестикулации и персони, които са далеч от същността му. В какво се състои тя, видяна в светлината на българския преход?

Големите протестни вълни у нас са средно през седем години: 1990-а, 1997-а, 2013-14-а и 2020-а. Ако изключим, разбира се, периода между 1997-а и 2013-та, когато очертаващата се циклична криза е избегната заради влизането в НАТО през 2004-а, а малко по-късно и в ЕС. Предишните три вълни по правило са срещу присъствието на БСП в институциите на властта: през 1990-а те водят до падането на Петър Младенов (след неговото "Да дойдат танковете") от поста председател-президент, а през 1997-а и 2014-а - до падането на правителствата на Жан Виденов и Пламен Орешарски, излъчени от червените. Площадното недоволство е адресирано по линията на основния конфликт на прехода - между бившите комунисти и демократичните очаквания на посткомунистическото общество.

Сега, през 2020-а, оста на конфликта вече е друга. За първи път на улицата са представителите на поколение, което има европейска идентичност, формирана в университетите на Европа. То, завърнало се в неочаквана ваканция заради пандемията, се чувства лично засегнато от разликата между там и тук. Протестът е израз на нарастващата (вместо да е обратното) несъвместимост между това едновременно да си европеец и да си българин, от вътрешната травма, която носи културният конфликт между тези две идентичности. Тя добре личи в станалия популярен плакат: "Искам да искам да живея в България". Родината да е обект на желание, а не на принуда. Свидетели сме на един нов вид родолюбие - не с патетични идеализации, подхранвани от далечното минало, а с гневна загриженост, загледана в близкото бъдеще. Младите протестират, защото искат да запазят родината в себе си, независимо къде ще живеят. Същото послание отправя и нашата емиграция с паралелните си протести в над 20 европейски градове. Настоящата протестна вълна за разлика от предишните три, които бяха повече политически, по същността си е повече културна - опира до това какъв искам да бъда, а този въпрос опира до това на каква общност принадлежа.

Казано по-директно, младите не искат повече да се срамуват, че са българи. И заради себе си, и заради своите родители, които са на площада заедно с тях. И които, когато са били на възрастта им, са участвали в милионния син митинг пак на същото място и със същите очаквания, останали нереализирани. Така че сега им се налага да протестират, за да нямат и децата им същата съдба.

А децата им добре знаят какво трябва да се случи, за да нямат съдбата на родителите си, както се разбра дори само от изявленията на четирима от тях в предаването "Референдум". Трябва да се смени типажът, станал представителен за нацията през годините на прехода. Тази цел е фиксирана в друг популярен лозунг, който президентът обича папагалски да повтаря: "Мутри, вън!". Не е изненадващо връщането към това понятие, защото то продължава да има неотслабваща описателна мощ за всичко нетърпимо след Десети ноември, събрано в една дума. Мутри е жаргонно наименование на параикономическия елит на прехода, тръгнал от спортните школи под покровителството на ДС и пазарно преориентиралата се номенклатура на БКП. Родил силовите групировки, формирал олигархичните кръгове и проникнал в държавните институции. Мутрите са тези, които блокират легалните процедури на демокрацията и осъществяват разпределението на социалните блага с насилие -  с кражби и убийства, с рекет и корупция, с подслушване и компромати и т.н. Образът им е почти карикатурно стилизиран в общественото съзнание - яки, прости и безцеремонни, с анцузи и ланци, яхнали черни джипове и налитащи на бой. И белите якички, които някои от тях по-късно си сложиха, не могат да скрият дебелите им вратове. Протестът е срещу една ъндърграунд среда, която не само се превърна в нещо нормално за българското общество, но и в лице на успеха в него. И дори наложи като престижен собствения си чалгаджийски лайфстайл. Разпространяваните записи, за които се твърди, че са на телефонни разговори и от спалнята на Бойко Борисов, се оказаха особено разрушителни за имиджа му, именно защото са демонстрация на език и поведение, характерни за въпросния лафстайл. И го означават като мишена на протеста срещу мутрите.

Защо обаче, освен на него и даже повече, отколкото на него, протестиращите искат оставката на главния прокурор? Това досега не се е случвало. Едва ли е само заради склонността му към непремерени изказвания и показни арести. Заради ДПС е. Движението се превърна в емблема на сливането между властите от видимата и невидимата част на спектъра им. А почетният му председател, когато беше действащ, си позволяваше да изрича на глас неща, които останалите смятаха за срамна тайна - че около партията му има обръч от фирми и той лично разпределя порциите. Типична мутренска хватка - демонстрираш, че не те е страх да стоиш над закона, и колкото повече нищо не ти се случва, толкова повече нараства силата ти. Изглежда, че и главният прокурор на свой ред няма намерение да й се противопостави. Нещо повече, докато смело повдига обвинения на фигури извън кръга около ДПС и никога от този кръг, затвърждава подозрението, че сам му принадлежи.

Но има обаче по-важно от оставките - кой ще дойде на опразнените места. Дали най-после това ще са образовани и възпитани хора с културни задръжки и европейска ориентация, от които на младите да не им е неудобно, че ги представляват? Не протестът обаче може да ги излъчи. Той не е партия, за да има лидери и програма, по-скоро е медиа, през която една част от обществото - по-малката, говори на другата, несравнимо по-голяма част. Какво тя ще чуе и какво ще разбере и дали пак няма да стане жертва на добре познатите дилъри на политическо влияние, които сега обикалят между протестиращите, ще покажат предстоящите избори.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Публиката може да те накара да се чувстваш полубог, но когато слезеш от сцената – отново си нормален човек.“

Дейвид Ковърдейл, английски рок певец, роден на 22 септември преди 69 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.