СТЕФАН ДЕЧЕВ, "Свободна Европа"

"Мъжкото хоро" на Йордановден все повече се схваща като многовековна традиция, но това няма нищо общо с истината. Ето разликата между мита и историята.

Мъже в национални носии са се потопили в ледените води на Тунджа и играят народно хоро. Наоколо се чува звукът на гайдите. Пеят се песни и се веят национални флагове. Това е най-често срещаната гледка по време на Йордановден през последните години и все повече с нея започва да се асоциира празникът.

Ритуалът се представя като някаква отколешна традиция. Местни дейци са категорични, че става дума за един поне 200 годишен обичай. През 2015 г. Божидар Димитров – без всякакво позоваване на източник – обяви по една от телевизиите, че обичаят датирал още от времето на Османската империя. Започнат бил от тогавашните християни дервентджии, въоръжени и яки мъже, хайдути, защитници на прохода Стражата. Те имали за цел да вземат превантивно страха на околните села, откъдето могат да се появят разбойници.

Бихме могли да се натъкнем и на още по-смели твърдения, които напълно се поместват в общоприетия романтичен национален разказ. Например: „Мъжкото хоро в ледените води на р. Тунджа се танцува в Калофер от незапомнени времена. За съжаление градът бил чест обект на турските атаки, опожаряван и плячкосван неколкократно, така че живи калоферци, които да помнят кога е възникнала традицията, няма.“

За пореден път, вината за липсата на точен спомен е хвърлена върху турците, естествено. През последните години дори директорката на националния музей „Христо Ботев“ в Калофер, историчката Ася Николова, отбелязва, че на този ден рождението на поета и революционера все повече се измества от „мъжкото хоро“ и остава далеч в паметта на родния му Калофер. С годините калоферското „мъжко хоро“ печели немалко привърженици из цялата страна. То е напът да произведе в близките години в цяла България една „изобретена традиция“, по сполучливото определение на британския историк Ерик Хобсбом, дадено още в началото на 80-те години на миналия век.

Традиция ли?

Ала се срещат и по-различни мнения относно датировката на този обичай. Те се събират в едно – става дума за доста по-ново явление в града на поета и революционера. Някои говорят за поставено начало около 80-те години на 20 в., други към началото на 90-те години, а трети дори отнасят появата на ритуала едва към новия 21 век.

И наистина - подобно отбелязване на празника Богоявление с хоро изобщо не е засвидетелствано по времето на т. нар. „Възраждане“. Отново директорката на музея на Ботев Ася Николова обръща внимание и на песните, които участниците изпълняват. И двете нямат нищо общо с Йордановден. Едната е по стихотворението на Ботев „Майце си“, а „Залюбила е Василка“ е любовна песен, нямаща никаква връзка с църковния празник.

И описанията на Йордановден от периода между двете световни войни говорят също единствено за организиране на водосвет. Дълги години и според българската етнография Йордановден бе свързан с хвърляне на кръста във водата и неговото изваждане. Нямаше и споменаване за някакво мъжко хоро. В миналото - не само в Калофер, но и на повечето места в страната, празникът Богоявление е свързан с ходене на реката, палене на свещи, пускане на кръст, литургия и водосвет.

Въпреки тези факти обаче, днес центърът на празника вече е смислово изместен. В Калофер това изместване е от деня на Ботев към мъжкото хоро, а из страната все повече изместването върви от самото Богоявление към копирания от Калофер ритуал. Шумотевицата, медийното присъствие и други страсти стават водещи при отбелязването.

Възстановеният обичай и отсъстващото мъжко хоро

По време на атеистичния комунистически режим Йордановден не се отбелязваше. Нямаше и хвърляне на кръст във водоизточници и негово последващо изваждане от смелчаци. Едва след промените от 1989 г., се стигна до възстановяване на едновремешния обичай. Ала това наистина ставаше постепенно. В началото на 90-те нещата тръгваха трудно. През януари 1991 г. печатният орган на СДС в. „Демокрация“ съобщава: „След десетилетия възбрани бе възроден с цялата си пищност и красота денят на Богоялението.“ През следващата 1992 г. в. „Демокрация“ вече звучеше далеч по-тържествено говорейки за „вяра в здравословната сила на кръста“ и радвайки се, че „Богоявление отново е празник“.

През годините растеше както броят на населените места, където се хвърляше кръста, така и количеството на съпричастните към ритуала - както участници, така и публика. Ако скочилият в езерото „Ариана“ през 1992 г. в столицата бе само един, то през 1993 г. те бяха вече петима. През 1997 г. скочилите в езерото достигнаха десетина. Показателни за разрастването на популярността на обичая за близо три десетилетия са данните от последната 2019 г. Тогава в езерото в столичния квартал „Дружба“ скачат към 50 души. В Стара Загора техният брой е 24, в Ямбол - 20, в Бургас - 39, в Русе – 16, все брой хора, напълно немислим за началото на 90-те.

Ала до границата на двата века и двете хилядолетия, трудно се открива някакво документирано очертаване на многовековното „мъжко хоро“ в Калофер, в деня когато се отбелязва и рождението на Ботев.

Мъжкото хоро – първо в Калофер, след време в цялата страна

И това сякаш няма защо толкова да ни учудва. През 60-те и 70-те години на миналия век, също отсъстват данни за подобен обичай. Дори и в началото на 90-те, от регионалния вестник „Карловска трибуна“ нищо не ни подсказва, че би могло в близкия Калофер да има някакъв особен ритуал, който скоро ще се превърне в национална атракция. Ситуацията не се променя през 90-те години. На границите на двете столетия репортажи от много населени места в централните медии съобщават как е преминало Богоявление с хвърлянето на кръстта в ледените води. Но нищо по-специално не се съобщава за Калофер.

Едва през 2001 г. във в. „Карловска трибуна“ бихме могли да се натъкнем на следното съобщение за Калофер: „По традиция ритуалът се извършва до най-стария мост в града и бе наблюдаван от близо 2000 души. В завирената река се втурнаха рекордния брой от 52-ма души калоферци за кръста …“ И всичко това станало „под звуците на калоферските гайди“. През 2003 г. в. „Дума“ публикува дори на първа страница голяма фотография от Калофер и ритуала с мъжкото хоро в река Тунджа. Тук са вече познатите ни днес до болка народни носии, гайди, знамена, а тогава все още и четнически униформи. Прави впечатление обаче, че ритуалът е представен просто като „хоро“ и все още не е наричано „традиционно“, нито просто „хороТО“.

През следващите години самото мъжко хоро предстои да придобива все по-голям размах и да привлича все повече хора. Но през първото десетилетие на новия век бе възможно все още в медиите то да бъде наричано „революционно хоро“ и някак си повече да се свързва с рождението на калофереца Ботев.

През 2008 г. „Дума“ представя хорото по-скромно като „почти вековна традиция“. През следващите години то предстои да спре да бъде толкова „революционно“, да се свързва с поета и революционера, а по-скоро да се представя най-вече като „мъжко“ и „традиционно“, „от 200 години“ или от „незапомнени времена“. Може да се каже, че около края на първото десетилетие на новия век, мъжкото калоферско хоро вече става символично за ритуала на Йордановден в общонационален смисъл и най-голяма медийна атракция. Второто десетилетие на новия век хорото ще се посреща вече като „традиционното и уникално калоферско хоро“.

Това изтласкване на Ботев встрани изглежда изнервя споменатта вече директорка на музея на Ботев, историчката Ася Николова. Тя категорично оспорва стародавността на мъжкото хоро и е в спор с кмета на Калофер Румен Стоянов, който се стреми неистово да наложи именно хорото като символ на града. Видимо и кандидатстването през последните години за вписване на обичая в световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО кара мнозина калоферци вече да си „спомнят“, че мъжкото хоро се било играло от поне 200 години.

През последните 3-4 години обичаят на хорото заля цялата страна и нанесе на редица места корекции в традиционния и утвърден „сценарий“ свързан с отбелязването на празника. С „възстановена традиция“ на „мъжко хоро“, играно от „деди и прадеди“, „един от древните български обичаи“, „прастар български обичай“, вече могат да се похвалят Дупница, Благоевград, Сливен, Луковит, Свищов, пернишкото село Кладница, Троян, Плевен, Враца, Мъглиж, врачанското село Зверино, Червен бряг (село Радомирци), Кърджали, Ловеч, Панагюрище. Всички тези непрекъснато разрастващи се инициативи са видимо насърчени от местните власти.

Агресивен бабаитлък

Интересно е, че така „промотираната“ мъжественост е твърде далеч от библейското разбиране. Празникът определено се изпразва от своята християнска същност и става индикатор за състоянието на българското общество през второто десетилетие на 21 век. Неслучайно от малко повече от десетилетие все по-чести стават съобщенията в медиите след Йордановден за масови побоища около ваденето на кръста, зверски разкъсани дрехи, ранени участници, счупени кръстове, видими междетнически напрежения, които изпразват напълно празника от християнското му съдържание.

Развитията обаче през последните 3-4 години са доказателство за раждането тепърва на една „нова традиция“, за която нямаме никакви сведения. В нея са запечатани сякаш цялостната нова популярна комерсиална култура и естетика, родени от 90-те години насам, и събрали в едно мутри, групировки, бабаитлък, шоу програми, звучащото по повод и без повод „Българи юнаци“. Постепенно „духът на Ботев и Левски“ изчезва и идва напълно въобразеното древно, архаично, многовековно, идещо от незапомнени времена. Ритуалът обаче в немалка степен е плод на националната държава и нейната политика в условия на демокрация и комерсиална популярна култура. Това пък е видимо от националния флаг, народните носии, химна, родопските гайди и фолклора, характерен за други региони от страната.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

    Елин Пелин - "Напаст Божия"

    Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!

„Всеки път, когато една жена се изправи и се застъпи за себе си, без да го знае, тя се застъпва за всички жени."

Мая Анджелоу, американска писателка и драматург, родена на 4 април преди 92 години

Анкета

В пандемията купувате ли книги онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Да останеш човек извън играта

Филмът „Извън играта“ е не е сълзлива история за опитите на един съкрушен човек да се пребори с алкохолната си зависимост и разпада на брака и семейството си.  Не е и приказка за трудния път към успеха със стоп кадър от извоювания заслужен  триумф.

„Живот на една гара“ –  анатомия на самотата и страха

Романът следва  модела на знаменити световни романи, решени като философски есета - притчи: „Процесът“ на Франц Кафка, „Чумата“ от Албер Камю, „Погнусата“ от Жан-Пол Сартр, пиесата „Носорозите“ на Йожен Йонеско.

„Останалото е пепел“ - драматична история с универсално звучене

 

Филм с такъв скромен бюджет – 300 000 лева,  все пак звучи автентично като визия.