ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Казват, че театърът бил огледало на времето. Бегъл поглед в историята му ще ни (убеди в това. Затова казваме: Театъра от времето на кралица Елизабета и Шекспир /Елизабетинския театър), Театър на древна Гърция, Театъра на Станиславски, на Брехт, на Майерхолд...Театъра на Българското възраждане, Театър на авангарда, Театъра на соц-а... А нашия театър сега? Бих го нарекъл „театър на псевдо постмодернизма и на чалгата”. Нормалните представления са вече рядкост. Да, две са линиите в него, при това уж, противоположни, но еднакво отблъскващи нормалния зрител, за когото театърът би трябвало да е преди всичко “Зрелище и възпитание”, както каза великият  Вазов. А неговата възпитателна мисия може би трябвало да бъде “огледало” (естетически коректив) на действителното ни поведение. И заедно с това да утвърждава определени обществени идеали. Такъв е бил още при появата си у нас, в средата на 19 век. Но дали тъкмо днес е така?  Дали театърът наистина е „огледало на времето”? Да, може би днес нямаме нужда от това огледало. Пък и то има преди всичко морална стойност, а ние трябва да се превърнем в прагматици, каквито не бяхме досега. Защото “Как ще ги стигнем...”? И разполагаме с толкова други средства за овладяване и коригиране на морала, не на последно място и със закони и репресивни институции, така че театърът може би не е чак толкова необходим. Но доскоро той беше отдушник за мнозина. Храм на духа, какъвто би трябвало да бъде всеки нормален, истински театър. Това са ни го завещали още древните елини. В близкото минало, когато държавата се грижеше за театъра, но и го наблюдаваше отблизо, езоповският език на нашите автори минаваше през иглените уши на цензурата. Пиесите на Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Йордан Радичков, Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев неведнъж взривяваха залите. Това наистина са големи драматурзи. Жалко, че вече почти не се поставят.  А сега? 

Да, наистина, времето на условнометафоричния театър отмина. Театърът на улицата, на стадиона и особено този на Парламента са по-интересни. А и повечето от медиите (особено някои от тях за които културата е нещо чуждо като БТВ и Нова ТВ) се интересуват повече от любовните истории на фолкзвездите и телевизионните водещи, или от престрелките между мафиотските групировки, отколкото от успеха на  Станислав Стратиев и Христо Бойчев в Лондон или на Радичков в Рим...

За съжаление, нашата държава, по-точно неуките ни, алчни за власт и бързо забогатяване държавници, отдавна обърнаха гръб на културата и духовността, в т. ч. и на българския театър. От “културното” министерство на ГЕРБ измислиха една нечувана в цивилизована Европа нелепост – т.н. „делегирани бюджети”, една псевдореформа, чрез която положиха началото на неговия край. Така българският драматичен театър, един от добрите в света, бе поставен на колене пред властта. Да се самоиздържа чрез приходите от продадените билети. Та това го няма никъде по света. Навсякъде  културата се поддържа от държавата, както това се прави и за образованието. Защото културата е и образование, възпитание на чувствата, тя утолява жаждата ни за духовност,  тя съвсем не е лукс, не е нещо излишно. Както каза едно недоразумение, един натрапен ни от Б. Б. „културен” министър без никакви качества и култура за това, а сега, представете си в Комисията за култура в НС?! Та той, същият, който е станал за смях на хората от гилдията,  заяви буквално следното, че: „българските театри са...киста в тялото на българския данъкоплатец!” (Да, прочели сте правилно, макар да е шокиращо, при това от устата на човек, претендиращ, че работел за културата на България!)  И същият този човек се бе заканил да съкрати: Националната оперета, Старозагорската опера, Великотърновския музикалнодраматичен  театър, Танцовия театър „Арабеск”! И макар всеки от тях да е уникален културен институт, той не изпълнявал, представете си, „делегираните бюджети”.

Наскоро разгледах един брой на едно от любимите ми списания „Театър” от 1959 година, посветен на един от поредните национални прегледи. Каква бе изненадата ми да прочета, че по това време е имало на държавна издръжка драматични театри дори в Троян и Нови Пазар и те са се явили на този преглед.

Да, тази „политика” на ГЕРБ вече даде своите горчиви плодове. Немалко добри репертоарни областни театри,  единствените храмове на културата в своите региони, се превърнаха в открити сцени, тоест, бяха практически унищожени, други, оставени на произвола на съдбата, трети, като най- стария у нас и много популярен сред публиката – „Сълза и смях”, направо закрити!  Затова пък останаха на държавна издръжка самодейните трупи за кючеци и маанета в Разград и Кърджали, нужни за предизборните агитки на незаконното, противоконституционно ДПС. Но тъй като в природата празно място няма. Появиха се сборните частни трупи на т.н. „мечки”, на артисти, станали известни главно от телевизията и рекламите, повечето от тях вече доста втръснали на зрителите. С  булевардни пиеси еднодневки – главно от американски и френски, та и руски автори – те нахлуха в градовете, вече без театри, а също и в големите културни центрове и така за кратко време наложиха един определено нисък критерий с пиеси, чиито заглавия говорят сами за себе си: „Коя гад изяде кашкавала?”,„Помощ, жена ми е луда!”, „Четирима в леглото”, „Многоженецът”, „Когато котката я няма”, „Редки тъпанари” , „Жена ми се казва Борис” и други подобни „шедьоври”. Появиха се „звезди от първа величина”, повечето от пошлите шоута на Нова ТВ и отвратителното “Биг брадър”, от “Шоуто на Слави”, а също и от някои, за съжаление, големи театри. А редица от театрите в страната, притиснати от тази нелоялна конкуренция, бих я нарекъл по-скоро агресия на комерсиалните „мечки” с техните откровени халтури, се принудиха да правят непростими репертоарни и естетически компромиси. Така Бургаският театър, един от най- добрите у нас, наскоро постави „Веселите уиндзорки” на Шекспир като използва за „патерица” участието на една поппевица с прегракнал глас. За да върже плана, русенският, ръководен твърде зле и користно от протежето на ГЕРБ Орлин Дяков, взе да кани непрекъснато вече един втръснал ни шут от „Комиците” на БТВ. Примерите са наистина безброй. Един поглед само върху заглавията от афишите ще ни убеди в това. Очаквам скоро някой театър да постави „Хамлет” или „Отело” с Азис, Криско и Софи Маринова. Компромисите с истинското изкуство са направо непростими. Резултатът е вече налице. Публика с определено принизени изисквания, с все по- ниска култура. Тя се видя и в шоуто „Стани богат”, където млади, образовани хора, са с доста бедна обща култура. А тези хора, които правят театъра у нас, особено директорите и режисьорите сякаш не могат да проумеят една проста, азбучна истина. Казал я е много точно великият Чехов: „В театъра, господа, не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол!”. Но как, като в Народния театър трябва да съблечеш съвсем гол артиста, играещ Хамлет по време на прочутия му монолог, или в Младежкия да представяш вместо образователни спектакли за децата и младежите нещо като пийпшоу, но с...мъже („Страхотните момчета”), да събличаш без нужда актриси, че и актьори на сцената, да се гавриш с „Идиот” на Достоевски като режисьорката Деси Шпатова (през 2010 направиш един бездарен пастиш по 4 преведени от мен пиеси на Йонеско така че просто не можах да ги позная!), с Шекспировия „Макбет” като Теди Москов (доста сполучливо определен в списание „Театър” от една млада театроведка като:  „Макбет” на Москов – вчерашен, недопечен хамбургер”), като пародиите на Лилия Абаджиева върху цялата световна класика....За тези изгубени три десетилетия видяхме какво ли не? От поставангардистките претенции на Маргарита  Младенова и  Иван Добчев в полупразните зали на „Сфумато” и некрофилските изцепки на Иван Станев до пошлостите на алчните „мечки”.

За много от режисьорите, особено по-младите, текстовете на авторите не са достатъчни. Дори те да са на колоси като: Еврипид, Софокъл, Шекспир, Голдони, Молиер, Чехов, Пирандело или Ибсен. Те най- безцеремонно ги адаптират, прекрояват, допълват, дори донаписват, за да „изразят себе си” и „съвременността”, както се изразяват някои от тях. Та шедьоврите от класиката просто не им „пасват”. Трябва да ги „обогатят”, защото били...”остарели”, както откровено се изрази наскоро един от тях. И така стават „нещо като нищо”... Та публиката се чуди това ли беше Шекспир или Гогол? Или някакви неизбистрени вариации на тема „Шекспир” и „Гогол”. Та напоследък мнозина млади режисьори дебютанти, все още недоказали се, напълно неизвестни, започнаха да прекрояват високата класика и да пишат на афишите и програмите: „Коварство и любов” на режисьора Х. по Шилер или „Слуга на двама господари” на „ Y” по Голдони. Ако бяха живи Шилер или Голдони сигурно щяха да умрат от срам от онова, което е останало от шедьоврите им. 

А и театралните награди „Икар” и „Аскеер” съвсем се компрометираха. Преди време за мъжка роля беше отличен… Мариус Куркински, обявен от някои критици  едва ли не за „българския Лорънс  Оливие”...

Тук бих искал да спомена, че вината за кризата, за упадъка на нашия театър не е само в държавата. Че държавата пръска пари за излишни проекти с пари от ЕС, които управляващи и чиновници здравата крадат, вече го знаят и децата. Че доведе театрите до просешка тояга е същинско безобразие. Престъпление!  Културното министерство не може да осигури малко средства дори за единственото ни театрално списание. Това е истината. Но вина за този упадък имат и самите театрали. Те твърде лесно се примириха със ситуацията, престанаха да се борят и да отстояват правата си. Освен това техният синдикат - Съюзът на артистите в България, воден от приятеля на Бойко, Христо Мутафчиев (прочул се с ролята си в „Дунавмост”), съвсем не ги защити, напротив, огъна се пред властта. Културното министерство, водено от меко казано, неподходящи министри от рода на Вежди и Банов, изостави театрите, отдавна забрави и за своите методически и контролни функции. Започна да следи само изпълнението на абсурдните делегирани бюджети, а директорските конкурси в повечето случаи се провеждат с протекции и манипулации, лансират се кандидати главно по партийна линия. Днес, повечето директори са същински феодали, управляват еднолично, без художествени съвети, някои от тях използват постовете си за личната си кариера, без да работят истински за театрите. Мнозина от тях работят главно за себе си. Липсата на оперативна театрална критика, затриването на културната периодика, също се отразява зле върху нивото на българския театър. Няма периодични прегледи и оценка на продукцията на отделните театри, а и наградите „Икар” и „Аскер” често се раздават несправедливо и столицата е винаги преди страната...У нас има дори един абсурден, непознат извън България, термин „извънстоличните театри”?!

 Тъжно, нали? И дали някой ден нашият театър ще възвърне предишния си, нормален вид, ще се превърне в храм, в „зрелище и възпитание”? Дано управниците и театралите да се вразумят.

 

Коментари  

0 #3 Ulyana 01-07-2019 09:07
Театрите в София са пълни, за някои представления с месеци не могат да се намерят билети.Сигурно има и халтура, но има и много качествени постановки. Всеки може да види това, което му харесва.
Цитиране
0 #2 Албена Мерджанова 25-06-2019 21:19
Поредна драма в благоевградския драматичен театър – за втори път спират спектакъл на режисьора Ставри Карамфилов!
Цитиране
0 #1 Албена Мерджанова 25-06-2019 21:15
Господин Стамболиев, статията Ви ми даде отговор на някои въпроси, които тези дни си задавам по повод втория спрян спектакъл на режисьора Ставри Карамфилов в благоевградския драматичен театър. През 2014-та бе провалено представянето на спектакъла "Хамлет - реквием", преди дни бе спрян точно преди началото на репетициите спектакълът, който той трябваше да постави по текстове на Вапцаров по повод честванията на 100-годишнината на театъра "ЕВАНГЕЛИЕ ПО НИКОЛА". Няма смислен довод за този акт. Трябва ли да допускаме това обезличаване на българския театър и фаворизирането на халтураджиите в храма на Мелпомена???!!!
Цитиране
  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

„Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида”.

Реймънд Чандлър, американски писател, роден на 23 юли преди 131 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.