ОГНЯН  СТАМБОЛИЕВ

През 1999 година, след близо стогодишно успешно развитие на българската опера, родните театри бяха насилствено, механично “обединени” със симфоничните оркестри под формата на едно странно и непознато в световната практика хибридно образувание, наречено “оперно- филхармонично дружество” (съкратено ОФД). Това название будеше асоциации с общество на музикални любители, но не и за професионални институти. Тези абсурдни  структури бяха създадени без учредителни събрания,  управителни съвети,  правилници и статути в големите музикални  центрове у нас: Варна, Русе, Пловдив и Бургас (не и в София), с единствената цел... постепенно, без да се афишира, да бъде редуциран музикалният живот в страната. След това – с една министерска заповед на несъстоятелния Вежди Рашидов - се съкратиха безжалостно и оркестрите, дори най-добрите на Пловдив, Русе и Варна и „офедетата” станаха  просто „държавни опери”. С  това безумно решение се нанесе сериозен удар и върху българската симфонична култура, градена десетилетия наред от плеяда именити диригенти – от Саша Попов и Добрин Петков до Димитър Манолов  и Георги Нотев. 

СКОК КЪМ...ДЪНОТО

Само за шест години - първата  „реформа ОФД”, даде своите горчиви плодове: драстично намаляване на количеството, а също и на качеството на музикалните прояви у нас. От тази катастрофа се спаси единствено Старозагорската опера, която не се “обедини” със симфоничен оркестър в града, просто поради липса на такъв. Оттам – непреодолими трудности при работата на съставите – опера и филхармония, отблъскване на публиката. Вместо да се създава нова, млада публика и да се приобщават младите към истинските стойности, а не да стават слушатели на  пошлите чалга- програми на „Планета”, „Веселина”, „Чалга ТV”, „ММ” и други подобни електронни  медии без аналог в културна Европа . При тези ненормални условия нашите добри музикални  театри – с традиции, потенциал и публика – намалиха до минимум дейността си като брой премиери през сезона, на заглавията в афишите си... започна да спада и равнището на съставите. Тези доскоро добри институти  се модифицираха  от репертоарни ансамблови музикални театри с постоянни трупи и богат афиш в нещо средно между “открити сцени” с гастрольори, събрани оттук- оттам, и сборни пътуващи трупи, които между две задгранични нископлатени  турнета дават и по някое и друго представление за българския зрител (данъкоплатец). А въпросните турнета не са повод за сериозна творческа изява. Те са начин за скромно заработване към все още мизерните заплати на артистите у нас, а освен това са и  извор за лесни печалби за алчни  частни  чужди и български импресарии и някои директори- диригенти... Така нашите музикални институти, с които се гордеехме, стигнаха  до дъното! На високо, европейско ниво у нас сега е единствено Софийската опера.  Но думата ми тук е за оперните театри в страната: Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора и Бургас. Не бих искал да сравнявам България със западните страни, например с Австрия. Бюджетът на Виенската опера надхвърля бюджета на цялата австрийска армия и на военното министерство в тази наистина културна европейска страна. А ние, в родината на Орфей, Борис Христов, Ана Томова - Синтова , Николай Гяуров и Елена Николай, можем само да въздишаме...

НАЦИОНАЛЕН ОПЕРЕН ТЕАТЪР БЕЗ НАЦИОНАЛНА ДРАМАТУРГИЯ

След 1989 година  у нас не се появи нито една българска опера. А е азбучна истина, че няма национален театър (не само драматичен, но и музикален) без родна, национална драматургия. Вярно е, че операта по света се основава  предимно върху класическите образци: Верди, Доницети, Моцарт, Чайковски, Бизе, Пучини...Но възможно ли е да има български национален музикален театър без отечествени автори? За тези близо 30 години да се поставят едва четири- пет  български заглавия (”Луд гидия” на Хаджиев в Стара Загора и Русе, “Борислав” на Маестро Атанасов и „Янините девет братя” на Пипков в София, и нито едно в Пловдив, Варна, Благоевград, Плевен и Бургас) това е не само тъжно, но и срамно, нали ?! Защото погледнем ли историята на Софийската опера между двете войни, а и след това,  ще видим, че просто е нямало сезон без поне една, а в много години и две и три постановки на  нови български опери и балети. Но да оставим столицата, така беше и в страната. Оперите на Варна, Русе, Стара Загора, Бургас и Плевен откриваха своите сезони тържествено, по традиция с родно заглавие, като често пъти това биваха абсолютни премиери. И в повечето случаи премиери-събития. Големите ни автори като: Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Александър Райчев, Димитър Сагаев, Найден Геров, Иван Димов, Красимир Кюркчийски, Лазар Николов, Александър Йосифов, Симеон Пиронков създаваха  своите нови сценични опуси специално за тези сцени и първите им изпълнения се превръщаха в културни събития от национален мащаб. 

За тези близо 30 години държавата не пожела да поръча и да контрактува поне едно оперно и балетно заглавие. Изключвам неуспешните експерименти от рода на  шумно рекламираната и скъпо хонорувана и напълно самодейно „композирана” „опера” „Алгара” на... театралния режисьор Бойко Богданов, влязъл в ролята на оперен либретист и композитор?!  Защо досега Министерството на културата не обяви поне един конкурс за написването на ново заглавие – опера, оперета, мюзикъл, балет. Ежегодните прегледи “Нова българска музика” от години минават така – без  българска оперна премиера. През 1987 г. за последен път (в Пловдив и Варна) бе показана нова българска опера – “Мнимият болен” от Парашкев Хаджиев по Молиер/ либрето на Банчо Банов. 

БЪЛГАРСКАТА ОПЕРА КАТО ЖАНР Е ВЕЧЕ ПОГРЕБАНА

Сякаш такова творчество няма и никога не е имало... А погледнем  ли списъка на постановките, реализирани през трудните за българската култура години до войната (20-те и 30-те), ще видим, че немалко нови заглавия са били реализирани тъкмо тогава – всички опери на Маестро Георги Атанасов, на Венедикт Бобчевски, Петко Наумов, Богдана Гюзелева- Вульпе, Иванов и Кауцки, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир  Пипков, Иван Кавалджиев... Но изглежда , че тогава е имало мисъл и грижа за операта... Българските задължително са откривали сезоните на Националната опера, играли са се и в Стара Загора. Докато днес е тъкмо обратното...

А сега нашите сцени ни предлагат почти изцяло един съвсем стеснен италиански репертоар (нерядко изпят на приблизителен италиански език!), с много редки изключения – Верди, малко Пучини, Росини, Доницети и пак Верди! Така в Русе, за осми път бе поставена “Аида”) доста по-зле от предишните реализации, а първата на Жан Рънзеску бе еталонна за България!), за пети път “Травиата” във Варна и Пловдив, или “Тоска”и "Дон Жуан" в Русе и Бургас... А големите съвременни автори са по принцип  табу. И не знам откога  не сме виждали и чували: Дебюси, Стравински, Равел, Прокофиев, Рихард Щраус, Меноти, Бритън, Яначек, които се играеха преди. Да не говорим за по-новите:. Хенце, Райман, Шнитке, Петер Йотвьош, Корнголд, Курт Вайл, Хиндемит. които са в центъра на репертоара  на театрите в Европа. Всъщност, в репертоара на нашите музикални сцени липсват цели пластове, национални школи, стилове. 

 НА СВЕТЛИННИ ГОДИНИ –

е българският оперен театър от европейския –  не само като репертоар, естетика, но до голяма степен и като режисура, при все че у нас все още работят някои имена от по-старата генерация. Опера поставят и драматични режисьори като, например, Здравко Митков, Асен Шопов, Пламен Марков, Бойко Богданов (първите двама режисираха в София и Русе някои  класически заглавия, като „Макбет”, „Фауст” и „Трубадур”, но така и не разбраха за какво става дума в тях!) В същото време Музикалната академия и НБУ приемат всяка година студенти по режисура, за които после не се намира работа на осемте ни оперни и оперетни сцени. Парадоксалното е, че и някои диригенти и бивши певци, завършили набързо съкратен курс по режисура, започнаха да влизат в ролята на режисьори. Решили, че като познават  музикално операта, ще могат и да я поставят и  сценично. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. В тази роля преди време се пробва без особен успех дори великият Караян. 

През дългите години на прехода, по "пътя ни към Европа", по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли нещо "второстепенно", "излишно", "приложно" към спектаклите, които вече се правят и за две-три седмици! При това от хора със съмнителна  професионална подготовка – нерядко „импресарии”, които „скалъпват” за броени дни спектакъла, за да го изнесат навън и да спечелят на гърба на бедните ни и гладни оркестранти и певци...

 "Професията на оперния режисьор е измислена професия", заключи много убедено нашия известен диригент- директор Георги Димитров в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Но той реши да ми "натрие носа" и даде на художника- любител Иван Савов, без никаква подготовка и диплома, и най-главното - без професионално отношение към музиката, да поставя в "неговия" театър мащабни, драматични, проблемни заглавия като:  "Норма", "Тоска", "Бал с маски", „Селска чест”, "Аида" и дори „Отело” по Шекспир! И разбира се, резултатите бяха плачевни... 

Да, във сценично отношение нашите оперни театри в страната, въпреки много добрите ни певци и оркестри, са общо-взето любителски. Драстичен е примерът с последната "читалищна" постановка на „Бохеми” на Русенската опера на  Мартенските дни , осъществена с бракувани декори от Италия за съвсем  друго заглавие... фасада на къща, която трябваше да представи  мансардата на бохемите, кафето на Момюс в Латинския квартал в Париж  и т. н. и да „играе” така цели  четири действия, при една напълно безпомощна режисура на някаква неизвестна асистентка  със съмнителна диплома и квалификация от Виена! За съжаление, също там надве-натри бяха режисирани „Манон Леско”,”Самсон и Далила” и „Вълшебната флейта”, които не се задържаха в репертоара. Примерите са наистина много.  

Да не говорим за примитивното “художествено” осветление на нашите спектакли, дори на по-претенциозните и уж по-мащабните. А техническата база на сградите и сцените е толкова  мизерна, примитивна, че когато влезеш в тях имаш чувството, че си попаднал в някое селско читалище от началото на 50-те години!  Да не говорим, че оперите на Варна и Пловдив всъщност нямат свои сгради!  И това е същинска мъка за тях. Слава Богу, че умишлено опожарената модерна сграда на Старозагорска опера беше възстановена и сега е на добро ниво.

Страдаме и от остър недостиг на оперни диригенти-театрали, които да разбират от пеене, от сцената, от оперната драматургия, да обичат жанра и най- важното – певците. А не да се самоизтъкват непрекъснато на пулта и да се считат за “единствения” и “недостижим” център на спектакъла. Да, напоследък у нас се чувства и остър недостиг на добри диригенти – и оперни, и симфонични...Но се знае, че оперната публика влиза в салона  не толкова заради  диригента, а главно заради певците и онова, което става на сцената. В големите ни  театри, които бяха с отлично комплектувани собствени трупи, днес се разчита до голяма степен на  певци-гастрольори или на  съвсем неопитни дебютанти, които играят зле и не могат да направят истински ансамблов театър, защото в тях сценичната част е доста занемарена. Закрити са и повечето от ателиетата за нея. И докато преди време тези водещи провинциални (извинявам се за думата) опери впечатляваха с ансамбловостта си и бяха истински музикални театри с първокласни солисти и богат репертоар, сега нерядко представят набързо сглобени спектакли - нещо средно между опера и концерт. И хората в нашите големи  музикални центрове с право се питат :” Това ли е вече нашата опера ?”...”Защо нивото непрекъснато спада?”, “ Защо спектаклите приличат на зле костюмирани концерти и се играят от 1 до 4 пъти?!” Защо режисурата е толкова елементарна и се свежда до влизане и излизане отдясно и отляво на артистите или до „осъвременяването” като обличане им с дънки на сцената? „ Защо рекламата е толкова агресивна, а качеството ниско?” Защо, например, Операта в Русе дава толкова малко свои  концерти (1-2 симфонични) и  оперни спектакли (2 до 3)  и се е превърнала в концертна дирекция за изява на външни продукции?  И вече започна да изнася концерти с... поп певци! Дано да не направи такива и с Азис или Криско! ...А доскорошният й директор с двете си (вече доказано и в съда!) купени дипломи я остави с рекорден дълг от милион и поливана ?!  Но нали е протеже на министър Банов, вместо да бъде осъден– сложиха го и на по- висок пост.  

За съжаление, у нас се утвърди практиката на „манипулираните конкурси за оперни и театрални директори”. Повечето от тях се назначават по политическа линия (това стана съвсем явно при управлението на ГЕРБ!), а също и според лобито на кандидата в Министерството на културата. На места вече има и несменяеми, но доказали вредността си директори на театри, опери оркестри. Повечето от тях управляват еднолично, като местни „феодали”, без художествени съвети, без обществени съвети и настоятелства (а ако случайно има някъде такива, те са само на книга!) и целта им е лична власт, която използват доста умело като разменна монета помежду си!, и, разбира се, обогатяване. Тук най-фрапиращият пример беше в Русе. 

Да, българската опера преживява сериозна криза. Държавата нехае за културата и особено за високите жанрове. Да сте виждали някой от управниците ни на премиера в Софийската опера или на концерт в зала „България”?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Дирижирането не е само четене на партитури, а и натрупване, поддържане на традиция в музикалния живот. Това е дълъг, труден процес .“

Емил Табаков, български диригент, роден на 21 август преди 72 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.