БОЙКО ПЕНЧЕВ, "Дневник" 

Някога баба ми наричаше 24-и май свети Кирил. Днес всички сме научени, че се казва Ден на славянската писменост и култура. Някога 24-и май се празнуваше в училищата. Днес е просто почивен ден, в който по телевизиите се леят жестове на загриженост към "буквите", "писмеността" и "културата" – все като маркери на толкова важната за политическия елит "национална идентичност".

Първоучителите и учителите са минали на заден план. "Учител" вече не е достатъчно възвишена дума, сигурно защото навява асоциации за бюджети и заплати. И обществото предпочита да се умилява от абстрактни символи на идентичността, вместо да тревожи душевния си мир с някакви даскали.

Словото и писмеността са хубаво нещо, но не са нищо повече от инструмент, който може да се използва за всичко.

Езикът може да ни служи и за молитви, и за псувни

От букви може да се състави и стихотворение, и заповед, обричаща на смърт хиляди хора. Словото може всичко. Това, без което едно общество не може и затова би трябвало да почита, са хората, чрез които се предава социалният и духовният опит. Учителите – в най-широкия смисъл на думата.

От началната учителка, която учи първолаците на буквите, до университетския преподавател, в чийто трудов договор може да пише асистент или професор, но той също е Учител - защото е отворил умовете и душите на студентите към света на знанието и мисленето.

Българският учител стабилно е заседнал в социалното дъно. Унизително ниското заплащане на труда му е следствие на негласен обществен консенсус. В основата на този консенсус стоят два предразсъдъка, които стават все по-популярни.

Първият предразсъдък е, че човек всъщност се образова сам – от "живота", от работата, от интернет и т.н. Особено интернет усилва тази илюзия и прави така, че фигурата на учителя да изглежда като анахронизъм. Всъщност ние се учим винаги от хора, било то пряко или косвено, чрез текстове. Има и неиституционализирани, случайни форми на учене от хора.

Всяко общество обаче се крепи върху институционализирана система за предаване на знания и опит, защото така се осигурява споделеност на придобиваните знания и умения. С още по-голяма сила това важи за модерната епоха, в чийто фундамент е залегнало стандартизираното и всеобщо образование, получавано в поддържани и контролирани от държавата училища.

Вторият

предразсъдък е, че знанието е стока (или услуга)

а училищата са намиращи се в конкуренция производители, продаващи тази услуга. Да, принципът на конкуренцията е добро лекарство за тромавата, наследена от социализма бюрократизация на образователната система. Лекарството обаче трябва да се дозира. Това, което не бива да забравяме, е, че ученикът "плаща", но не само с парите на родителите си, а с труда, който влага в хода на образованието си.

Единственото, което в образованието се купува с пари, е дипломата – по легален или нелегален начин. Ако държавата иска училищата и университетите да се конкурират единствено като доставчици на дипломи, от това нищо добро няма да произтече. Учителят не е просто доставчик на "образователни услуги".

Образованието е призвано да развива потенциала на ученика, а този процес не може да бъде сведен до икономическа сделка. Точно затова принципът "Парите следват ученика" не бива да бъде единствен. Ако учителите бъдат системно третирани като продавачи на сергия, те накрая наистина ще се превърнат в такива.

Българската държава

третира учителите като разходно перо в бюджета

т.е. някакво досадно бреме. Самото образование започва да се разглежда като купуване на компетенции от страна на ученика и така естествено се поставя въпросът не трябва ли в такъв случай то да си стане платено. Изказването на премиера Борисов, че едва ли не трябва да се върне разпределението за завършващите висшисти, защото държавата ги "дотирала", а те после заминавали в чужбина, е пример точно за такова мислене.

Разбира се, че разпределението не може да се върне, защото икономиката е отдавна в частни ръце. Възможно е обаче другото – първо студентите, после и учениците да бъдат накарани да си плащат за "образователните услуги", които получават. Ние виждаме, че държавата пренебрегва учителите, и сякаш сме съгласни – толкова заслужават, да работят повече.

Всъщност пренебрегваните са самите ученици. Когато го разберем, може да е вече късно. Едно общество, което кара хората да се образоват и здравоопазват сами и - най-важното - да приемат това за нормално, не е общество.

Затова нека почетем учителите. Буквите са важни, но по-важен е духът, който ги оживотворява.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Не знам какво ни готви бъдещето, но знам, че трябва да остана позитивна и да не си позволявам да се отчайвам.“

Никол Кидман, австралийска актриса, родена на 20 юни преди 52 години

Анкета

Колко често подарявате книга?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.

Не е утопия киното да заеме място в образованието

 „Работя с деца, повечето от които дори не говорят добре български и са функционално неграмотни. И на тези деца аз  изведнъж  им пускам „Първият учебен ден“ на Жак Розие. Това за тях е културен и социален шок", казва учителят Даниел Симеонов,