САЙМЪН МАКБЪРНИ, uba.bg

На около километър от брега на област Киренайка, Северна Либия има просторно скално убежище. 80 метра широко и 20 високо. На местен диалект го наричат Хауа Фтеа. През 1951 г. данните от въглеродно датиране отчитат, че поне от 100 000 години то е било обитавано от хора. Сред изровените артефакти имало и флейта от кост, датираща отпреди между 40 – 70 000 години. Когато научих за пръв път за това като момче, попитах баща си: „Имали са музика?!“. Той се усмихна: „Да, като всички човешки общества“.

Той бе американец по рождение, археолог, първият копал в Хауа Фтеа в Киренайка.

За мен е голяма чест тази година да бъда европейският представител за Световния ден на театъра.

През 1963 г., когато заплахата от ядрена война бе тежко надвиснала над света, моят предшественик Артър Милър бе казал в речта си: „Във време, в което връзките, създавани от дипломацията и политиката са толкова къси и крехки, слабият, но често стигащ далеч обхват на изкуството трябва да поеме отговорността да държи човешката общност заедно“.

Значението на думата „драма“ идва от гръцки – „дран“, което означава „да се прави“, а думата „театър“ произхожда от гръцката „театрон“, която буквално означава място за гледане. Не просто място, където гледаме, а където виждаме, схващаме, разбираме. Преди 2400 години Поликлет млади проектира театъра в Епидавър. Акустиката на това открито пространство, събиращо 14 000 души е изумителна. Запалването на клечка кибрит в центъра на сцената може да се чуе във всяко от четиринайсетте хиляди места. Както и в другите древногръцки театри, гледайки актьорите, зрителят е гледал и пейзажа наоколо. Така са се събирали не само няколко неща заедно – общността, театъра и природният свят, но са се събирали и всички времена. Докато пиесата е съживявала за настоящето старите митове, човек е можел да види над сцената и онова, което е щяло да бъде неговото последно бъдеще – природата.

Едно от най-забележителните открития при реконструкцията на Шекспировия театър „Глобус“ е също свързано с това, което човек вижда. Само че тук откритието касае светлината. И сцената, и пространството за зрителите са еднакво осветени. Актьорите и зрителите могат да се виждат. Винаги. Навсякъде където човек се обърне има хора. И един от изводите е, че така ни се напомня как великите монолози, да кажем примерно на Хамлет или Макбет, не са били просто самотни размишления, а публични дебати.

Живеем във време, в което да се вижда ясно е трудно. Днес сме заобиколени от повече фикции от който и да било друг път в историята. Всеки „факт“ може да бъде оспорен, всеки разказ може да претендира, че е „истина“. И непрекъснато сме заобиколени от една определена фикция. Онази, който иска да ни разделя. От истината. И едни от други. Фикцията, че сме нещо отделно. Един народ от друг. Жените от мъжете. Хората от природата.

Но както живеем във време на разделение и фрагментация, така живеем и във време на масово придвижване. Повече от всеки друг път в историята хората са в движение; те често бягат, мигрират, ходят, дори плуват ако се налага, по целия свят. И това е само началото. А отговорът, както знаем, бе да се затварят граници. Да се строят стени. Затваряне. Изолация. Съществуваме в световен ред, който е тираничен, в който безразличието е валута, а надеждата – контрабандна стока. И част от тази тирания е, че тя контролира не само пространството, но и времето. Живеем във време, което изпуска настоящето. Което се фокусира само върху близкото минало и предстоящото бъдеще.

Нямам това, ще купя онова. Щом вече го имам ми трябва и следващото…. Дълбочината на миналото е заличена. Бъдещето е без последствия.

Мнозина смятат, че театърът нито може, нито ще промени нещо от това. Но театърът няма да изчезне. Защото театърът е място, изкушавам се да го нарека убежище. В което хората се събират и мигновено създават общности. Така както са правили винаги. Всички театри имат размерите на първите човешки общества – от 50 души до 14 000. От един пътуващ керван до една трета от древна Атина.

И понеже театърът съществува само в настоящето, той подкопава този разрушителен възглед за времето. Настоящият момент винаги е предметът на театъра. Значенията в него се конструират в акта на общение между изпълнителя и зрителите. Не просто тук, но и сега. Без акта на изпълнителя публиката не би повярвала. Без вярата на публиката представлението няма да е цялостно. Засмиваме се по едно и също време. Вълнуваме се. Притаяваме дъх и шокирано потъваме в мълчание. И в този момент посредством драмата ни се открива най-дълбоката истина: че онова, което сме мислели за най-вътрешното разграничение помежду ни – границата на отделното съзнание, е също нещо без предели. Нещо споделено.

Не могат да ни спрат. Ще се появяваме отново всяка вечер. Актьорите и публиката ще се събират отново всеки път, и едно и също действие ще се разиграва пак и пак. Защото, както казва писателят Джон Бъргър: „Дълбоко в природата на театъра съществува усещане за ритуално завръщане“. Тъкмо затова той винаги е бил изкуството на прокудените, каквито, заради разглобяването на света сме всички ние. Там където има изпълнители и зрители винаги ще се разиграват истории, които не могат да бъдат разказани никъде другаде, без значение дали става дума за оперните зали и театрите в големите градове или убежищата за емигранти и бежанци в Северна Либия и по целия свят. Като общност ние винаги ще бъдем свързани в това разиграване.

И ако се намирахме в Епидавър бихме могли да вдигнем поглед и да видим как това е част от по-голям пейзаж. Как сме част от природата и не можем да я напуснем по същия начин, по който не можем да напуснем планетата. Ако се намирахме в театър „Глобус“ щяхме да видим как привидно лични въпроси всъщност биват поставени за всички нас. И ако можехме да държим флейтата от Киренайка отпреди 40 000 години, щяхме да проумеем че тук миналото и настоящето са неделими и че веригата на човешката общност не може да бъде разкъсана от тирани и демагози.

 

Превод от английски: Асен Терзиев

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Галин Стоев, режисьор: Живеем в мек вариант на "Коза ностра"

     

    "Ако продължи отглеждането на тази робска стратегия за оцеляване, може би след 100 години тази нация няма да съществува", коментира още Стоев.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Аз съм бил всякога българин и ще бъда не само до гроб такъв, но още и после смъртта ще оставя завещание и прахът ми да не се смеси с друга народност.”

Георги Раковски, революционер, публицист, журналист, историк и етнограф, роден на 14 април преди 200 години

Анкета

Гледате ли културни събития онлайн?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Антъни Хопкинс и Оливия Колмън правят „Бащата” неповторимо преживяване

 

Филмът  получи 6 номинации за „Оскар“, между които за главна мъжка и поддържаща женска роля.

"Борат 2" – феминистка приказка

 

 

Най-очевидният, но съвсем не единствен прочит е, че филмът е политическа сатира.

За опашката, кандидат-президента и вечната ни орис

 

 

Опашката“ (2021) е писан седем години. Замислен и реализиран е преди пандемията и звучи като дистопия.