ПОЛИНА ПАУНОВА, "ДОЙЧЕ ВЕЛЕ"

България остава стабилно на дъното на ЕС по свобода на медиите. През 2017 година страната заема плачевното 109-о място от общо 180 страни в годишната класация на "Репортери без граници" за свободата на словото по света. Така звучи най-краткото описание на българската медийна среда за изминаващата година. 

Макар да се е изкачила с четири позиции в сравнение с 2016, страната за първи път изпада до предпоследния сегмент от държави в подредбата, при които свободата на пресата и медийната ситуация като цяло се дефинира като "лоша". Миналата година България заемаше последното място в по-горния трети сегемент - "Проблемна ситуация". Накратко: ако преди 12 месеца поднасянето на информация в България е било меко казано "проблемно", днес то вече е тотално безнадеждно.

И как да не е така, имайки предвид, че именно през 2017 шепа журналисти протестираха не къде да е, а пред Министерския съвет, за да защитят правото си да задават въпроси. Те поискаха нещо простичко - да си вършат работата, без адресатите на питанията да отговарят със заплахи, напомяйки за едно или друго опразнено столче в телевизионните студиа. 

Важно е кой те мачка

Всъщност, 2017 година в България е годината на празния стол в медиите. Годината, в която водещи политически журналисти рязко и без обяснения бяха "преместени" в лайфстайла. Годината, в която депутат плати с мястото си за заплахи в ефир към водещ, но вицепремиер направил същото, остана на поста си. Годината, в която властта каза на журналистите: много зависи кой ви заплашва - ако е "бройка" в парламента, символно ще си иде, ако е висок управленец - не, защото "стабилността" е по-важна от демократичните принципи. Ситуацията с оставката на Антон Тодоров и липсващата оставка на Валери Симеонов бе точно това - съобщение на най-високо ниво, което казваше: "единственото важно е кой ви мачка".

А смачкването на словото в България отдавна не е бавно. И е напълно сигурно. Показателен за това е първият медиен скандал, гръмнал още в началото на 2017 година, когато издателите на сатиричния вестник "Прас-Прес" обявиха война на Делян Пеевски, защото е скрил изданието им и не дал възможност на хората да си го купят.

Свързаните с Пеевски фирми контролират голяма част от разпространителската мрежа в страната, сочат твърденията на малкото медии, които все още споменават без страх името на медийния бос и неуспял шеф на ДАНС.

Първият брой на "Прас-Прес" излезе в началото на годината с тираж 10 000 бройки. Първоначално издателите бяха щастливи, че вестникът им се е изчерпал изключително бързо от реповете, но малко след това стана ясно, че истината е съвсем друга: той изобщо не е бил разпространен. Оттогава досега издателите на "Прас-Прес" преминаха през всички възможни дадени им от закона процедури. Те само спомогнаха да се разбере, че държавата е съучастник на бизнеса около Пеевски. А ситуацията ескалира до там, че карикатуристът Христо Комарницки призова депутата от ДПС Делян Пеевски в телевизионно предаване. Разбира се, резултатът от случая бе нулев.

Когато си далеч от хората

Вместо да се занимаят примерно с този проблем, повечето медии в България предпочетоха да дъвчат десетките лични трагедии на най-обикновени семейства, които журналистите "разследваха" със страстта на лешояди - само и само да се отъждествяват с чужда, а не със собствената си мъка. Защото, когато медиите са толкова далеч от хората - в името на това да служат на властта (най-често против интересите на същите тези хора), единственото, което им остава, за да докажат съпричастността си към народа, е, да го "убиват" всеки ден, при всеки удобен повод.

Без значение на кое място е България по свобода на словото, журналистите в тази страна отдавна нямат нито правото, нито привилегията да определят сами дневния си ред. Нещо повече - редакционната политика не се прави в редакциите. Тя се случва отвън, в кабинета на някой медиен издател, или още по-лошо - в кабинета на някой управленец. В този ред на мисли е крайно време да си признаем следното:  журналистика в България не просто отдавна не съществува, тя се превърна в придатък на властта. Репортерите не питат, анализаторите не коментират, а главните редактори не изискват. Всички те са впрегнати в голямата пиар стратегия на правителството, без значение кое е правителството.

Онези медии пък, които все още се опитват да изпълняват задълженията си, т.е. да информират, да дават гледна точка, да задават въпроси и най-важното - да търсят факти, се оказват маргинализирани, журналистите им се дискредитират от първите страници на медии-бухалки, а срещу издателите им се впряга (легално и нелегално) целия държавен апарат. Случаите с Иво Прокопиев и Сашо Дончев само доказват това.

И запълнените столове всъщност са празни

Най-важното медийно събитие за 2017 година обаче се оказва тоталното ожесточаване между самите медии. Изданията се занимават повече от всякога с битка помежду си, вместо с разобличения на властта. А това само укрепва властта в констатациите ѝ, че медии няма, "а се бият двама олигарси" (по твърденията на Бойко Борисов).

В цялата властова схема (защото информацията в България в повечето случаи е част именно от това) централна роля имат парите от ЕС, разпределяни за медии от правителството. Защото в среда, в която пазарът изобщо не определя съществуването на медиите, дали ще има издание, което ще разобличава източника, който му осигурява пари и може да спре финансирането?

И въпреки всичко, ако доскоро журналистите помежду си знаеха кои медии са бухалки и на кои може да се разчита, през настоящата година самите журналисти установиха, че те са инструменти. На властта срещу народа. Затова и властта лесно "опразва столчета" или запълва такива с кадри, отглеждани с години в империята на Пеевски.

През 2017 година медиите в България заприличаха на сцена, която осигурява на властта необходимия комфорт и сценичен грим, за да се покаже в целия си блясък. Оттам пък властта доби самочувствието да "опразва столчета" явно, в ефир. Преди поне го правеха, проявявайки свян.

Не на последно място - това бе годината, в която журналистите в България излязоха на безпрецедентен протест, за да поискат да задават въпроси. Но никога не ги задодаха. Това бе годината, в която и запълнените столчета се оказаха съвсем празни.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ОТКЪС

    Юлия Кръстева - „Пътувам себе си“

    „Книгата се пише от двама. Тя ме впечатлява и това я забавлява, аз връщам теоретичката към нейните преживявания, емоции, тя играе играта, или пък не, продължаваме нататък“, разказва съавторът на книгата Самюел Док.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Богомил Симеонов

    Той бе Еньо, Жельо, Ивайло, Хищникът, крал Андрей, генерал Бергонцони, жрецът на хан Аспарух…

     

„Дирижирането не е само четене на партитури, а и натрупване, поддържане на традиция в музикалния живот. Това е дълъг, труден процес .“

Емил Табаков, български диригент, роден на 21 август преди 71 години

Анкета

Редно ли е държавата да плати изложбата на депутата Вежди Рашидов?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Могъщата притегателна сила на „Сикарио“

Като добър професионалист Стефано Солима дори ни проверява киноманската памет.

Том Круз - отличник в MI-6

"Мисията невъзможна: Разпад" е образцов екшън.

Сибирска клопка за Киану Рийвс

Ако творбата  куца на сценарно ниво е повече от ясно, че няма как да се превърне в постижение или празник за зрителя.