ИВАЙЛО ДИЧЕВ, dw.com

Над България се стеле мрак. Опитаха да присвоят военни заводи, изгониха шефа на опозицията от парламента, удрят непокорни издатели, подготвят ретроактивно законодателство, за да насъскат населението срещу богатите, настъпват в Пирин, овладяват медии, брутализират нравите на иначе кротката ни страна. А оптимизмът расте, защото подизпълнителската ни икономика, теглена от ЕС, тръгна нагоре. Голяма работа, че протекъл един НДК току след ремонта…

Демокрацията като тегоба

Чудя се напоследък дали пък демокрацията не е започнала да ни тежи? Да, избираме и имаме право да бъдем избирани. Но тази работа взе да се превръща в тегоба - все трябва да ни агитират, царят искаше томбола да ни организира, десните пък опитват да масовизират вота, воювайки за правото ни да гласуваме по пижама от телефона си. Едни си продават гласа, други наказват политиците с „няма да ИМ гласувам“. Просто не вярват, че гласуването нещо променя. Ето на, гласуваха за антисистемни крайно десни - и какво? Седнаха и те на едни кресла, а партийните пропорции не помръдват. Много от българите очевидно искат да гласуват като в Биг брадър: не да подкрепят политика, на когото вярват, а да елиминират онзи, който ги е раздразнил.

Правото да бъдеш избиран също е в криза. Все по-малко смислени хора се решават да се кандидатират за различни позиции. Конкурсът е преодопределен, за какво ми е да се бутам между шамарите, да си навличам омраза и завист? Състезание с един кандидат, посочен от силните на деня, не противоречи на закона, но няма много общо с демокрацията. Не винаги има задкулисие - но непременно има апатия.

За да се ориентират, гражданите трябва да притежават един минимум компетентност. Но как се придобива тя? Мнозина мислят, че информирането на населението е задача на държавата: във времето на комунизма казваха „пише го във вестника“, сега го пише в „интернет". И понеже в интернет пише различни неща, хората се объркват и отчуждават. Една какофония заменя предишната. След разнобоя по „Белене", сега пак „всички гледни точки“ по приватизацията - криминална или спасителна, вина на БСП или на Костов, тя ли ни потопи или финансовите кризи… Абе няма ли да се разберат най-после и да вземат да ни съобщят - вайка се изтощената публиката.

"Ония там горе"

Демокрацията е отворила възможност да чуваме различни гласове и сами да изработваме позициите си. Но това изисква усилие: гражданинът следва да се ориентира кое издание е компетентно и кое размесва политическата тематика с развлекателни небивалици, следва да сравнява днешните думи на политика с вчерашните му, да помни някакъв минимум факти. Толкова лесно е това в ерата на интернет, където информацията е достъпна мигновено. Но, както казахме, изисква усилие.

Демокрацията не е нещо, което просто консумираме: ние я правим, защото в този тип уредба отговорност за обществото носи всеки от нас. В демократичните страни хората се чувстват длъжни да разобличават лъжата, да протестират, ако щете - да съберат боклука, хвърлен на тротоара. По-лесно е да прехвърлиш отговорността върху „ония там горе" и да псуваш на воля телевизора. Но трябва да си наясно, че „ония там горе" тъкмо това и чакат. Да припомня и скорошната статистика, според която България е на опашката по участие в доброволчески акции и благотворителност. Ами бедни сме, къде време да работим без пари... Да, демокрацията идва на едно определено ниво на общественото развитие.

Според нашенския политически минимализъм, демокрация означава диктат на болшинството над малцинството. С други думи - болшевизъм, какъвто по-старите го помним. На олтара на болшинството тогава се жертваха инакомислещи, бивши хора, битово разложени и паразити; в съвременния вариант тази роля играят малцинства, отродители, бежанци, бизнесмени. Така е било и в дълбоката древност - племето размахва копията и който не иска да скочи на седлото, ордата го стъпква. Модерната демокрация, разбира се, е нещо по-сложно: тя осигурява защита на малцинства, та дори на отделния индивид. Само че тази работа е бавна, досадна, а ние имаме все по-малко търпение „в забързаното ни всекидневие“ (по израза на незнайната журналистка).

Голямото недоразумение

Но може би най-дълбокото недоразумение е свързано с очакванията, които повечето ни съграждани имат към властта. Обичаният господар дава пенсии, строи крепости, спасява болни деца с правителствен самолет, разпределя еврофондове. Ако по изборите раздава кебапчета, а после не дава нищо, чувстваме се излъгани. Но ако даде - всичко е точно. Във времето на комунизма ни учеха, че Западът практикувал формална демокрация - тоест, залагали на равните права, законите, изборите, докато народните демокрации от съветски тип били по-висши, защото работели по същество: давали хляб, работа, жилища. Това схващане продължава да битува в главите на повечето от съгражданите ни. Разбира се, че трябва да изискваме от властта да ни дава някакви неща, но е идиотизъм да забравяме, че преди това тя ги е взела отнякъде. И че гражданите трябва да можем да я контролираме.

Добре де, защо тогава продължаваме да се мъчим с тази проклета демокрация? За да ни признаят отвън? Какво ли ще стане, ако китайци, руснаци, новите алтернативно десни от Америка и Европа започнат да ни одобряват и без театрото? Дали няма да сменим поомръзналите демократични декори?

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • IN MEMORIAM

    Кристиан Таков - "Времето е особено"

    Думи на доц. Кристиан Таков - преподавател по право в Софийския университет, автор на книги, защитник на правото, към абсолвенти юристи. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида”.

Реймънд Чандлър, американски писател, роден на 23 юли преди 130 години

Анкета

Вреден ли е медийният закон на Пеевски?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Сибирска клопка за Киану Рийвс

Ако творбата  куца на сценарно ниво е повече от ясно, че няма как да се превърне в постижение или празник за зрителя.

За новите стихове на Георги Константинов

Ценителите на поетичното слово у нас го обикнаха още при дебюта му в края на 60-те години с „Една усмивка ми е столица” и „Неграмотно сърце”.

Роман за Добри Войников

„Студени гнезда“  е изпълнила предназначението си – да припомни заслугите на една значима личност, да подложи на проверка нашата памет и патриотични чувства и да ни напомни деликатно, че съдбата ни е такава, каквато сами си я изковем.