ИВАЙЛО ДИЧЕВ, dw.com

Над България се стеле мрак. Опитаха да присвоят военни заводи, изгониха шефа на опозицията от парламента, удрят непокорни издатели, подготвят ретроактивно законодателство, за да насъскат населението срещу богатите, настъпват в Пирин, овладяват медии, брутализират нравите на иначе кротката ни страна. А оптимизмът расте, защото подизпълнителската ни икономика, теглена от ЕС, тръгна нагоре. Голяма работа, че протекъл един НДК току след ремонта…

Демокрацията като тегоба

Чудя се напоследък дали пък демокрацията не е започнала да ни тежи? Да, избираме и имаме право да бъдем избирани. Но тази работа взе да се превръща в тегоба - все трябва да ни агитират, царят искаше томбола да ни организира, десните пък опитват да масовизират вота, воювайки за правото ни да гласуваме по пижама от телефона си. Едни си продават гласа, други наказват политиците с „няма да ИМ гласувам“. Просто не вярват, че гласуването нещо променя. Ето на, гласуваха за антисистемни крайно десни - и какво? Седнаха и те на едни кресла, а партийните пропорции не помръдват. Много от българите очевидно искат да гласуват като в Биг брадър: не да подкрепят политика, на когото вярват, а да елиминират онзи, който ги е раздразнил.

Правото да бъдеш избиран също е в криза. Все по-малко смислени хора се решават да се кандидатират за различни позиции. Конкурсът е преодопределен, за какво ми е да се бутам между шамарите, да си навличам омраза и завист? Състезание с един кандидат, посочен от силните на деня, не противоречи на закона, но няма много общо с демокрацията. Не винаги има задкулисие - но непременно има апатия.

За да се ориентират, гражданите трябва да притежават един минимум компетентност. Но как се придобива тя? Мнозина мислят, че информирането на населението е задача на държавата: във времето на комунизма казваха „пише го във вестника“, сега го пише в „интернет". И понеже в интернет пише различни неща, хората се объркват и отчуждават. Една какофония заменя предишната. След разнобоя по „Белене", сега пак „всички гледни точки“ по приватизацията - криминална или спасителна, вина на БСП или на Костов, тя ли ни потопи или финансовите кризи… Абе няма ли да се разберат най-после и да вземат да ни съобщят - вайка се изтощената публиката.

"Ония там горе"

Демокрацията е отворила възможност да чуваме различни гласове и сами да изработваме позициите си. Но това изисква усилие: гражданинът следва да се ориентира кое издание е компетентно и кое размесва политическата тематика с развлекателни небивалици, следва да сравнява днешните думи на политика с вчерашните му, да помни някакъв минимум факти. Толкова лесно е това в ерата на интернет, където информацията е достъпна мигновено. Но, както казахме, изисква усилие.

Демокрацията не е нещо, което просто консумираме: ние я правим, защото в този тип уредба отговорност за обществото носи всеки от нас. В демократичните страни хората се чувстват длъжни да разобличават лъжата, да протестират, ако щете - да съберат боклука, хвърлен на тротоара. По-лесно е да прехвърлиш отговорността върху „ония там горе" и да псуваш на воля телевизора. Но трябва да си наясно, че „ония там горе" тъкмо това и чакат. Да припомня и скорошната статистика, според която България е на опашката по участие в доброволчески акции и благотворителност. Ами бедни сме, къде време да работим без пари... Да, демокрацията идва на едно определено ниво на общественото развитие.

Според нашенския политически минимализъм, демокрация означава диктат на болшинството над малцинството. С други думи - болшевизъм, какъвто по-старите го помним. На олтара на болшинството тогава се жертваха инакомислещи, бивши хора, битово разложени и паразити; в съвременния вариант тази роля играят малцинства, отродители, бежанци, бизнесмени. Така е било и в дълбоката древност - племето размахва копията и който не иска да скочи на седлото, ордата го стъпква. Модерната демокрация, разбира се, е нещо по-сложно: тя осигурява защита на малцинства, та дори на отделния индивид. Само че тази работа е бавна, досадна, а ние имаме все по-малко търпение „в забързаното ни всекидневие“ (по израза на незнайната журналистка).

Голямото недоразумение

Но може би най-дълбокото недоразумение е свързано с очакванията, които повечето ни съграждани имат към властта. Обичаният господар дава пенсии, строи крепости, спасява болни деца с правителствен самолет, разпределя еврофондове. Ако по изборите раздава кебапчета, а после не дава нищо, чувстваме се излъгани. Но ако даде - всичко е точно. Във времето на комунизма ни учеха, че Западът практикувал формална демокрация - тоест, залагали на равните права, законите, изборите, докато народните демокрации от съветски тип били по-висши, защото работели по същество: давали хляб, работа, жилища. Това схващане продължава да битува в главите на повечето от съгражданите ни. Разбира се, че трябва да изискваме от властта да ни дава някакви неща, но е идиотизъм да забравяме, че преди това тя ги е взела отнякъде. И че гражданите трябва да можем да я контролираме.

Добре де, защо тогава продължаваме да се мъчим с тази проклета демокрация? За да ни признаят отвън? Какво ли ще стане, ако китайци, руснаци, новите алтернативно десни от Америка и Европа започнат да ни одобряват и без театрото? Дали няма да сменим поомръзналите демократични декори?

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Щедрият талант на Сергей Безруков

    Бил член на путиновата партия „Единна Русия“, от която се самоотстранява след година, тъй като eдин артист цени повече своята творческа свобода.

„Културата на човечеството не притежава нищо по-ценно, по-чудесно и по-важно от книгата.“

Герхарт Хауптман, германски драматург, роден на 15 ноември преди 156 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).