Александър Плюшчев, "Дойче веле"

Руската национална награда за високи постижения в областта на телевизионното изкуство ТЭФИ вече отдавна е събитие само за ограничен кръг хора, работещи в телевизионната сфера. Вярно, че познаваме по лице или по име двама-трима от наградените, но това е всичко. Не ми се вярва, че желаещите да гледат церемонията по награждаването са толкова многочислени.

Същият феномен сигурно го има и в други професии. Та нали нито знаем кой е „енергетик на годината", нито пък кому сред пилотите от гражданската авиация са присъдили условния златен самолет.

Но когато става дума за публични фигури, за хора, които би трябвало да бъдат всенародни любимци – това изглежда странно. Пък и помним времената, когато лауреатите на ТЭФИ бяха истински герои, а техните програми – същински открития. Ако не броим прекопираните американски шоу-програми, през последните години трудно може да се посочи дори само едно телевизионно откритие.

Танци със звезди, битови жълтении и ДНК-доказвания на бащинство

Девалвацията на наградата се дължи не само на скандалите, които периодически се разразяват около организаторите. Просто държавната телевизия още в началото на 21 век премина под пълния контрол на държавата и вече окончателно се е превърнала в пропаганден инструмент. А епизодичните „намигвания" към либералната публика – като късните вечерни филми, следвани от  дискусии, или знаменитите „прощавания" в програмата на Познер - само подчертават деградацията на телевизията.

В хода на тези години между телевизионните зрители и държавата като владетел на телевизионните канали беше сключен нещо като обществен договор. От едната страна държавата получи монопол над отразяването и тълкуването на обществено-политическите събития - а също и на тяхното премълчаване в случай на нужда. Тук дори не включвам така наречените „стоп-листи" – черни списъци с имената на нежелателни събеседници. В отплата публиката получи изобилно развлечение, ток-шоута с битови жълтении, скандали в открит ефир, сериали за любов и пари, танци със звезди и любимото още от съветско време фигурно пързаляне.

Надпреварата за рейтинги се превърна в оправдание за какви ли не безвкусици. Но независимо от това главната цел сякаш си остава една: максимално да се намали критичността на зрителя. А някъде между всичките сватосвания и ДНК-анализи за бащинство отлично се вмъкват „въстаналият Донбас", „разпънатото момченце" (фалшива новина за 3-годишно дете, уж разпънато от украинци в Славянск – бел. ред.), „развратният Запад" и всевъзможни други информационни отпадъци. Та нали отдавна се знае, че когато хората не са особено претенциозни по отношение на зрелищата, по-лесно може да им се пробута и другото.

Чудно ли е при това положение, че в хода на годините телевизията престана да бъде лидер на интелектуалното и културно развитие? Тя престана и да произвежда хора-легенди. Новините и „информационно-аналитичните програми" се пренаселиха от взаимно заменяеми момченца и момиченца, които просто не можеш да отличиш. И обратно: водещите на ток-шоута са ярки, остроумни и провокативни манипулатори.

Но далеч не всички проблеми на телевизията са свързани с безпощадната ѝ експлоатация от страна на държавата. Настъплението на интернет се засилва с всяка изминала година. Първо там отидоха мислещите зрители, а после подир тях тръгнаха и останалите. Защо трябва човек да е вързан към стационарната кутия в ъгъла на стаята, когато всичко това можеш да го гледаш когато и където ти е удобно, включително и на телефона?

Младото поколение си има други кумири

Освен това на телевизията вече ѝ се налага да се конкурира с огромно количества съвсем нови съдържания. Те понякога са любителски, друг път – професионални, но и в двата случая на са обременени от условните телевизионни формати и ефирната политика на каналите. Младото поколение игнорира телевизора и влиза в интернет. То си има свои кумири, които добиват широка популярност дори още преди изобщо да са се появили по телевизията.

Не бих искал да идеализирам интернет: няма къде да избягаш нито от масовия вкус, нито от надпреварата между производителите за по-висок рейтинг, тоест – за гледания и харесвания. Лесно е да се убедим в това, стига да погледнем топ листата в руския Ютюб. Но, първо, тук периодически се появяват свежи и наистина качествени неща - а това дава надежда. И второ, онази нова искреност, заради която толкова обичахме телевизията по време на Перестройката, вече няма къде другаде да се прояви, освен в интернет …

Александър Плюшчев е журналист, блогър и радиоводещ. 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • А СЕГА...

    Компютри и цървули

    Недоволният от нещо човек вече не е гражданин на Република България, а само протестър.

    Дръзналите да напишат или рекат по радио или телевизия нещо напреки, са грантаджии, соросоиди (нали помните деветдесетте), джендъри и национални предатели, платени от американския империализъм. Да ви звучи познато?

  • ПОРТРЕТ

    Невероятната Мария Калас

    През 2018 г. се навършват 95 години от рождението на певицата.

     
  • КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА

    Да си спомним за Луи дьо Фюнес

    Комедиите му бяха любими у нас, нещо повече -  редовно се внасяха и се показваха до скъсване в киносалоните, за да знае всяко българско дете кой играе инспекторите Жув и Крюшо.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • РЕКОНТРА

    Възхвала на глупостта – българската

    Дано някой ден поне малко да поумнеем. Да видим, че царят е наистина гол и най- сетне да кажем едно твърдо и окончателно: „Не!” на Глупостта и да решим сами успешно съдбата си. Защото вече почти стигнахме дъното...

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Любов е да срещнеш някой, който да ти каже нещо ново за теб.“

Андре Бретон, френски писател, роден на 19 февруари преди 122 години

Анкета

Гледате ли предавания за култура по телевизията?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

Вестникът на властта срещу властта

Не съм съгласен с българското заглавие на филма. „Вестник на властта“ звучи и подвеждащо, и компрометиращо.

Жлъчна сатира срещу тоталитаризма

„Смъртта на Сталин“ продължава традициите на „Монти Пайтън“, предлагайки ни един присмехулен и хулигански поглед към най-близкото обкръжение на вожда в момент на върховно напрежение и прелом.

Да бъдеш безкомпромисен и решителен и в най-мрачния час

Отличен сценарий на Антъни Маккартни и брилянтна игра на Гари Олдман.