МИХАИЛ ВЕШИМ, в. Стършел“

Поради липса на други интриги в края на лятото един словесен балон се наду за ден-два, докато се спихна.

Този път го надуха не толкова медиите, колкото социалните мрежи. Май ще излезе, че те са най-безсмисленото и вредно нещо, което ни донесе прогресът. Социалните мрежи (в българския им вариант) не събират хората (за което уж са предназначени), а ги разделят – нахъсват ги едни срещу други. Там се отричат професионалисти и авторитети, всеки се чувства компетентен и задължен да изкаже мнение по всякакъв въпрос – от глобалното затопляне до националите по футбол и волейбол, през бекхенда на Григор Димитров и ъперкъта на Кобрата, та до възрастта на Бриджит Макрон или Лили Иванова. Щом човек влезе във Фейсбук, разбира, че у нас доста хора са без работа – единственото им занимание е да коментират. За държавата не е страшна явната или скритата безработица, по-големи вреди носи безделието на хилядите писачи, които си запълват времето с празни думи-празни локуми…

Най-много у нас са разбирачите в образованието. Намерението на едно издателство да пусне два вида учебници – по-евтини черно-бели и по-скъпи цветни, срещна дружен отпор. Да беше само на родители или на ученици – добре. По въпроса се изказаха и „специалисти”, които нямат вкъщи гимназисти и са ходили на училище в миналия век. Било дискриминация, разделение на бедни и богати – децата щели да си сравняват учебниците и да се присмиват едно на друго.

Въпросът стана и политически. Усетили, че моментът е сгоден за трупане на дивиденти, от БСП скочиха срещу управ­ляващите – Министерството на образованието допускало „сегрегация” сред учениците. Намеси се и Мая Манолова – активността й като омбудсман понякога е положителна, но в случая бе обикновено пустословие.

Стреснат, че ще му падне рейтингът – и то заради някакви учебници, самият Бойко Борисов нарече идеята „глупост”. А пък образователният министър побърза със забраната – няма да има два вида учебници – черно-бели и цветни, по-евтини и скъпи. Ще има само скъпи.

И балонът се спихна…

Като баща на двама гимназисти съм пряко засегнат. Не съм толкова беден, но ако имах избор, щях да предпочета по-евтините – макар и с 3-4 лева за бройка. Това щеше да ми спести сигурно над сто лева. И втора употреба бих взел, без да се притеснявам, че някой ще се подиграва на децата ми. Знам какво е положението в гимназиите – там не ти се подиграват за модела учебник, а за модела маратонки, дънки или смартфон. Смеят ти се, не че нямаш учебник, а че имаш… Истински „яките” гимназисти ходят с учебници втора употреба или с ксероксни копия, а „най-яките” – без учебници. Едно отклонение: навремето и аз не вярвах на учебниците – там пишеше, че ще живеем в комунизма. Ако ги бях зубрил съвестно, сега щях да съм кадър на столетницата.

Истинският разговор е не за цвета – черно-бял или шарен, а за съдържанието на учебника. Съдържание, което в учебниците по литература, например, е сухо и „псевдонаучно”, с термини, които много от гимназистите не разбират. То си им личи и на матурите. Да не говорим, че доста автори и произведения са остарели. Но всеки опит за промяна среща отпор. Толкова години Вапцаровата „Вяра” е бронирана здраво в учебната програма и няма сила, която да я махне оттам. Макар, че от „вера”-та на поета днес нищо не остана, зрънце няма и за семе даже на „Позитано”. Дали милионерът Георги Гергов или приватизаторката Корнелия Нинова „верват” в „дните честити”, когато „животът ще е по-хубав от песен”?… Може и да „верват”, ама за собствените си „дни честити”, за „живота по-хубав от песен” на своите деца и внуци в чужбина…

Учебниците наистина са важни, но по-важни са учителите. Учителят, когато си обича работата, може да запали едно дете по книгите или историята, по математиката или биологията.

Запали ли се детето, вече учебник не му трябва – почти всяко вече има таблет, смартфон или лаптоп и достъп до интернет – а там знание, колкото искаш.

Как да запалим децата? – туй е въпросът за учителите, а най-вече – за родителите. С празни думи и шарени локуми няма да стане.

Трудно ще се запали туй, що гасне и с постове в социалните мрежи…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.