Ивайло Дичев, "Дойче веле"

След цялата романтика около Договора с Македония не е лошо малко да се поуспокоим. Какво точно ще изяснява комисията за историята? Да речем, че от комисията се окажат разумни хора и обявят: Да, Самуил, макар да прекъсва тогавашната легитимна династия, продължава да се нарича български цар. Но и: Да, българското царство се измества на запад и се озовава основно на територията на сегашната република Македония. И тогава?

Тук просто има два типа национална идентификация, историческа и териториална. Къде е била заменена глаголицата с кирилица – в българската държава или на територията на днешна Македония? Верни са и двете. Инуитите възприемат Канада като своя, защото територията е изконно тяхна; британската монархия смята, че я е завладяла и превърнала в държава. Когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се представя за наследник на автохтонните траки - това в битка с наследниците на Източната Римска империя, гърците. Същите гърци, които са приватизирали историята на региона, а на нас са оставили етноси и природни красоти.

Връзката между днешните македонци и Александър Велики се държи само на името, оцеляло, криволичейки през вековете. Но не правим ли и ние същото, когато хвърляме мост от държавата на Кубрат към тази от Търновската конституция? Националната идентичност си е такава - бриколаж от подръчни елементи, сглобени в конкретни исторически моменти. В Скопие превеждат Вапцаров, обявявайки го едновременно с това за македонски поет, ние пък се гордеем с Джон Атанасов, който не е имал особено силна връзка с родината на баща си.

Сборът от историческите факти не прави идентичност. Идентичността е нещо повече или пък по-малко - според както го погледнете. Тя е воля да се живее заедно. Историческите факти са суровина, но не причина за националната идентичност. Абсурдно е да мислим, че една комисия от учени може да ви привика: извинявайте, объркали сте се, не сте християнин, а будист. А впрочем точно това правеха с българските турци във времето на т.нар Възродителен процес.

Различни сме

Македония е вървяла по свой път през цялата нова история – изключение са само руската окупация през 1878 и хитлеровата, за която е срамно да си спомняме. Съвременните македонци са различни от нас и „признаването“ на едни или други факти не могат да променят това. Идентичностите първо трябва да се разбират и уважават. Знаете ли колко се обидих, когато през 90-те един френски професор приятелски ми каза: Абе вие всъщност сте руснаци, нали? Нямам нищо против руснаците, дето се казва - по-славна нация от нашата, ама ей на, и до сега го помня. Наши сънародници правят с македонците това непрекъснато и резултатът е тежка омраза. Трябва да почнем с това: да се вгледаме в разликите, ако щете - да пием за разликите помежду ни.

Добрата новина откъм антропологията е, че идентичностите се променят. Не е имало македонци в сегашния смисъл преди ХХ век, а какво точно е значело българин през ХVII век просто не знаем. От една страна днес идентичностите се фрагментират, появяват се баски, донбасци, та даже борци за свободата на измислената Падания по долината на По. Наред с това текат и обратните процеси на окрупняване на идентичностите – като се почне от големите монотеистични религии и универсализма на модерността, та чак до глобалната култура на съвременния свят, където и българи, и македонци в едни и същи дънки пиратстват едни и същи сериали с едни и същи лаптопи.

Проблемът ни на Балканите е, че не сме се научили да живеем едновременно в няколко вида идентичности. Общочовешката солидарност, например, която излезе на дневен ред с бежанците, брутално беше противопоставена на националната – ако си българин, трябва да помагаш само на своите; който помага на чужди е предател; или човек или българин. Това звучеше дори от амвона на църквата. По същия начин хората от Пиринска Македония не смеят да се нарекат македонци, освен с уговорката, че всички македонци са българи и обратно. Защото регионализмът се мисли като предателство. И защото още не сме излезли от идентичностното единоначалие от времето на националното строителство.

Оттук абсурдната ни ситуация с Македония: не може хем да сме различни, хем - по-близки отколкото, примерно, с унгарците. Трябва едните да наложат своето единоначалие на другите. И понеже победител в това глупаво перчене не може да има, влачим се така десетилетия.

За комплексираностите ни

Европейският съюз десетилетия наред опитва да гради наднационална идентичност чрез проекти, които поставят ударението - наместо върху историята на войните - върху мирното всекидневие, търговията, културния обмен. Тази политика беше много успешна за помиряването на Франция и Германия, но май не напредна много с Германия и Полша. Още по-неуспешна ми се струва, че ще бъде тя между комплексирани страни като България и Македония, където историята се свежда до герои и гордости. За да не отпочваме темата за признаването на собствената вина, задължителна за всяко сближаване: нашата - за пронацистката окупация, тяхната – за антибългарските гонения преди и след нея.

Много по-успешна обаче се оказа една съвсем друга европейска политика, на пръв поглед без връзка с идентичностите, а с по-практични неща: мобилността. Ако нещо прави хората от нашия континент европейци днес, то не е знанието за това чий точно крал е бил Карл Велики. То е в естествеността, с която човек тръгва да търси късмета си в Ирландия, почва бизнес в Испания, намира си брачен партньор в Румъния или просто се шляе из парижкото Маре. Навсякъде е малко различно, но вътре - в позната рамка. Не ви говоря колко процента се чувстват какви, а за усещането на европееца, който се връща от Индия и е готов да прегърне митничаря на първото европейско летище – защото е усетил, че вече е у дома.

„Поколение Еразъм“ наричат тези млади европейци, които прекарват част от следването си в друга европейска страна. Не ни ли трябва нещо такова с Македония? Не европейският Еразъм, а мощна двустранна програма за обмен на всички нива, професионални стажове, гостуване у семейства au pair. До ден-днешен наблюдавам как на конференции хората от бивша Югославия функционират като група – клаха се, ругаха се, и пак се търсят. Защо ли? Защото дълго време са правили неща заедно.

Нека помълчат

Просто трябва за известно време „романтичните“ историци да помълчат – нека тръгнем към сближаването прагматично, ако щете с цинизма на социалните науки - през правенето, не през дърдоренето.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).