Амелия Личева, "Литературен вестник"

Явно въпросът за ролята на критиката в културния ни живот наистина твърде много наболя, защото напоследък се проведоха няколко дискусии по тази тема, а и част от медиите й отделиха внимание. В тези дебати като основен дефицит беше посочен фактът, че всички пишещи сме приятели, защото средата ни е провинциална, и оттук страхът от заемане на позиция и отсъствието на отрицателна, критично настроена критика. Всичко това даде допълнителна храна на онези, които повтарят мантрата, че у нас „няма критика“, включително критика на превода. Междувременно се появиха няколко критични статии, отзвукът от които мощно разколебава смисъла от дискусиите. Първите две – от Майа Разбойникова-Фратева и Ана Димова, насочиха вниманието към безпомощното, но шумно рекламирано издание на приказките на Братя Грим, а третата – отново от Ана Димова – посочи съмнителни прилики на свой отдавнашен превод на текстове от Йозеф Рот с новопоявилия се и обявен за първи превод на същите текстове, дело на Владко Мурдаров. Припомням тези факти, за да се върнем към обществените реакции спрямо една аргументирана отрицателна критика.

Статиите на Фратева и Димова за „Братя Грим“ бяха категоризирани като „плещене“ и обяснени със завист към пазарния успех на изданието и завист, че критикуващите не са превели първи произведението. И макар че въпросният том на „Братя Грим“ в момента се преработва съгласно всички забележки, които специалистите отправиха, критикуваното издание продължава активно да се рекламира и продава. Що се отнася до статията на Ана Димова по повод плагиатството на Владко Мурдаров, тя беше подмината с мълчание от него, но предизвика реакцията на Съюза на преводачите, който излезе с аргументирано становище, подкрепящо обвиненията на Димова (становището четете на втора страница на ЛВ). Чест прави на професионалната гилдия, че се самосезира в защита на професионални и етични принципи, и то не без да е дала възможност на обвинения да се защити. Сега вече не дори критици в лично качество изказаха мнението си, а се появи институционално становище.

Дори такова становище обаче е обречено да остане глас в пустиня, ако не постигне нужната публичност. Уви, един дебат получава шанса да се проведе единствено ако достигне необходимата степен на разчуване. Затова не е изненада, че Владко Мурдаров тръгна да се оправдава, когато редица сайтове и вестници разпространиха становището на СПБ. На решаващата роля на медиите ще се върна след малко. За изненада, най-сериозното оправдание на преводача се оказа, че не е знаел, че въпросните разкази на Рот са превеждани и че е нормално да има съвпадения в преводите заради лекотата на текста – обаче имало и разлики (!). Мисля, излишно е да казваме, че всеки, който заимства чужд труд, нанася козметични промени – този азбучен трик го владеят повечето преписвачи. Колкото до довода, че лесният текст се превежда еднакво от всички: който вярва на това, да си направи труда да погледне малко упражнения на студенти по превод и ще види, че дори те твърде рядко предлагат цели досущ еднакви абзаци, освен ако не са преписвали един от друг. А и в статията си Ана Димова посочва превод от Венцеслав Константинов на друг от разказите на Рот, който значително се различава от версията на Мурдаров.

Така че ако има кой да вярва на тези приказки на проф. Мурдаров, нека вярва. Ние сме общество, което обича да се самозаблуждава, да замазва. Не обичаме да чуваме неприятни истини, не обичаме да уличаваме „свещените крави“.

Има и нещо, което наред със закъснелите оправдания на Владко Мурдаров буди размисъл. В предаването „Денят започва с култура“ от 23 юни въпросът беше поставен, и то съвсем уместно в рамките на редовната рубрика на проф. Мурдаров лично към него. Беше обаче заобиколено задълбаването в строго професионалния аспект на проблема, като за сметка на това създалата се ситуация беше наречена „кампания” и професорът беше запитан дали не съзира в нея умисъл. Да внушиш набързо, че тази хипотеза е възможна, само по себе си неусетно категоризира критиката като поле за разчистване на лични сметки и връща дебата за нейните функции в изходна позиция. Оттам нататък какво да говорим: когато търпимостта към плагиатството бъде насърчена чрез омаловажаване на аргументирани експертни становища, изводът е ясен.

Та нямали сме критика, значи. Ами да, на кого му е притрябвала.

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • КЛАСАЦИЯ

    10-те най-добри филма на XXI век, които вече са класика

    BBC Culture не приемат тезата за тоталната филмова суша и се допитват до 177 кинокритици от различни страни кои са 10-те заглавия, създадени от 2000 г. до днес, които ще останат в киноисторията.

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Вложих толкова много енергия да стигна върха, че приемам стреса да бъда там.”

Пласидо Доминго, испански оперен певец, роден на 21 януари преди 80 години

Анкета

"Туитър" наруши ли свободата на словото, като блокира Тръмп?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Бедуин“ -  местен герой обуздава нашата корупция и престъпност

 

Но защо и в „Бард“ редакторката си е гледала работата си през пръсти. 

"Звезден пратеник". Марин Георгиев за Николай Кънчев, за истината

 

Пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътят и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят.

„Скъпи другари!“ е един от най-силните и стойностни филми на Кончаловски

 

 

Режисьорът представя максимално обективно и точно трагичните събития от лятото на 1962 г. в Новочеркаск - разстрела на протестиращи работници.