Амелия Личева, "Литературен вестник"

Явно въпросът за ролята на критиката в културния ни живот наистина твърде много наболя, защото напоследък се проведоха няколко дискусии по тази тема, а и част от медиите й отделиха внимание. В тези дебати като основен дефицит беше посочен фактът, че всички пишещи сме приятели, защото средата ни е провинциална, и оттук страхът от заемане на позиция и отсъствието на отрицателна, критично настроена критика. Всичко това даде допълнителна храна на онези, които повтарят мантрата, че у нас „няма критика“, включително критика на превода. Междувременно се появиха няколко критични статии, отзвукът от които мощно разколебава смисъла от дискусиите. Първите две – от Майа Разбойникова-Фратева и Ана Димова, насочиха вниманието към безпомощното, но шумно рекламирано издание на приказките на Братя Грим, а третата – отново от Ана Димова – посочи съмнителни прилики на свой отдавнашен превод на текстове от Йозеф Рот с новопоявилия се и обявен за първи превод на същите текстове, дело на Владко Мурдаров. Припомням тези факти, за да се върнем към обществените реакции спрямо една аргументирана отрицателна критика.

Статиите на Фратева и Димова за „Братя Грим“ бяха категоризирани като „плещене“ и обяснени със завист към пазарния успех на изданието и завист, че критикуващите не са превели първи произведението. И макар че въпросният том на „Братя Грим“ в момента се преработва съгласно всички забележки, които специалистите отправиха, критикуваното издание продължава активно да се рекламира и продава. Що се отнася до статията на Ана Димова по повод плагиатството на Владко Мурдаров, тя беше подмината с мълчание от него, но предизвика реакцията на Съюза на преводачите, който излезе с аргументирано становище, подкрепящо обвиненията на Димова (становището четете на втора страница на ЛВ). Чест прави на професионалната гилдия, че се самосезира в защита на професионални и етични принципи, и то не без да е дала възможност на обвинения да се защити. Сега вече не дори критици в лично качество изказаха мнението си, а се появи институционално становище.

Дори такова становище обаче е обречено да остане глас в пустиня, ако не постигне нужната публичност. Уви, един дебат получава шанса да се проведе единствено ако достигне необходимата степен на разчуване. Затова не е изненада, че Владко Мурдаров тръгна да се оправдава, когато редица сайтове и вестници разпространиха становището на СПБ. На решаващата роля на медиите ще се върна след малко. За изненада, най-сериозното оправдание на преводача се оказа, че не е знаел, че въпросните разкази на Рот са превеждани и че е нормално да има съвпадения в преводите заради лекотата на текста – обаче имало и разлики (!). Мисля, излишно е да казваме, че всеки, който заимства чужд труд, нанася козметични промени – този азбучен трик го владеят повечето преписвачи. Колкото до довода, че лесният текст се превежда еднакво от всички: който вярва на това, да си направи труда да погледне малко упражнения на студенти по превод и ще види, че дори те твърде рядко предлагат цели досущ еднакви абзаци, освен ако не са преписвали един от друг. А и в статията си Ана Димова посочва превод от Венцеслав Константинов на друг от разказите на Рот, който значително се различава от версията на Мурдаров.

Така че ако има кой да вярва на тези приказки на проф. Мурдаров, нека вярва. Ние сме общество, което обича да се самозаблуждава, да замазва. Не обичаме да чуваме неприятни истини, не обичаме да уличаваме „свещените крави“.

Има и нещо, което наред със закъснелите оправдания на Владко Мурдаров буди размисъл. В предаването „Денят започва с култура“ от 23 юни въпросът беше поставен, и то съвсем уместно в рамките на редовната рубрика на проф. Мурдаров лично към него. Беше обаче заобиколено задълбаването в строго професионалния аспект на проблема, като за сметка на това създалата се ситуация беше наречена „кампания” и професорът беше запитан дали не съзира в нея умисъл. Да внушиш набързо, че тази хипотеза е възможна, само по себе си неусетно категоризира критиката като поле за разчистване на лични сметки и връща дебата за нейните функции в изходна позиция. Оттам нататък какво да говорим: когато търпимостта към плагиатството бъде насърчена чрез омаловажаване на аргументирани експертни становища, изводът е ясен.

Та нямали сме критика, значи. Ами да, на кого му е притрябвала.

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА

    Да си спомним за Луи дьо Фюнес

    Комедиите му бяха любими у нас, нещо повече -  редовно се внасяха и се показваха до скъсване в киносалоните, за да знае всяко българско дете кой играе инспекторите Жув и Крюшо.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Когато обичаш литературата, книгите и големите поети, дори най-циничните, има нещо, което те тегли нагоре.“

Жана Моро, френска актриса, родена на 23 януари преди 90 години

Анкета

Харесвате ли клипа за европредседателството?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

За формата на водата и любовта

Ще има зрители, които ще негодуват и ще излязат на петнайсетата минута, но ще има и такива – а те ще са много повече, които ще ръкопляскат на финалните надписи.

С „Нокаут“ уверено напред

Във филмът “ сериозното е преплетено с ироничното, критичното с романтичното начало, актьорите играят с вдъхновение и неприкрит ентусиазъм, личи , че им е било интересно на снимачната площадка, че са се забавлявали от сърце.

За художника – в 65 000 картини

"Да обичаш Винсент" е единствен по рода си – пълнометражна "маслена" анимация