МАРТА РАДЕВА, в. „Сега“

"Вие на документа ли вярвате, или на човека? (...)

На документа. Ние работим с документи. А хора има всякакви..."

Станислав Стратиев, "Сако от велур"

Преди около месец няколко учители от нашето никому неизвестно малко провинциално училище нарушихме "конспирацията на мълчанието", за която пише Албер Камю: "приемана от тези, които треперят, и наложена от онези, които имат интерес да го сторят". За чиновническия произвол в българското образование рядко се пише. Но не защото не съществува този проблем, а защото се е установило мнението, че е безполезно да се говори за това. Нищо не може да се промени. Просто си поемаш кръста и си го носиш. Всяка власт е от Бога. Ония, които не знаят да се подчиняват, не могат и да управляват. И точка. При това бюрокрацията е проблем на цялото ни общество, и то не само на нашето. 

Но ние решихме, че не е оправдано онзи период от човешкия живот, който се отличава с най-много свежест, радост и свобода - детството, да стане жертва на чиновническата лудост. Защото умореният от сметки и справки счетоводител, банков служител, секретарката могат да нарушат душевния мир само на собственото си дете (което не е малко, разбира се). Но уморените, подложени на постоянен стрес със срокове, които не бива да изпускат, учители въвличат в хаоса на паниката и умората стотици деца. И тази умора на българския учител, наред с големия брой ученици в повечето паралелки, а понякога и многото часове, прекарвани в училище, е една от причините за насилието сред децата. 

Преподаването е сложна и многопосочна работа, която освен добра подготовка изисква и здрави нерви, самообладание, емоционална култура и не на последно място - свежо чувство за хумор. И именно в последното пробивите са най-големи, когато сме във властта на умората, когато сме угрижени, изплашени, унизени. А това се случва с повечето от учителите, защото са вплетени в една безмилостна система на административни изисквания. Ако се разбунтуваш и откажеш да напишеш поредната справка, протокол, план, писмо, становище и т. н., злепоставяш директорите си. Те пък вероятно са под заплахата от началниците си в РУО, а те - на МОН. Поне това е алибито на администрацията, за да поддържа вроденото чувство за отговорност и ненужна вина на повечето учители. 

Проблемът, който преля чашата, е наредбата за приобщаващо образование. Според нея всяко дете с двойка за срока, като дете в риск, подлежи на специални грижи. Но те се изразяват не в търсенето на най-добрия подход към него, така че да бъде спечелено за познанието и поощрено да изяви своите умения. Отговорността към изоставащия ученик се изразява преди всичко в това да се сформира училищна комисия за него, като тази комисия (чийто председател е класният ръководител) е длъжна да изготвя всеки месец куп документи за обучението и развитието му: планове, доклади, становища, протоколи, писма до родителите... Подобно фиксиране на вниманието на цяла армия от възрастни в едно дете (обикновено неистово опитващо се да избяга точно от подобен назидателен гнет) по-скоро има обратния ефект. И с нищо не допринася за свободата на изразяване, която е голямата цел на приобщаващото образование.

Не по-малко негативен е и ефектът върху учителите и останалите ученици. Енергията за творчество на преподавателите, които трябва да правят уроци, да проверяват текстове, да четат и да се развиват, се влива в подхранването на една никому ненужна бюрократична система.

Добрите, свежи, човечни идеи

се превръщат в нещо потискащо и досадно. Уморени, отегчени, изтощени до краен предел, учителите бързат нервно да претупат уроците и консултациите, защото ги чакат документи, които да попълват. Нарушената конспирация на мълчанието даде своите плодове и от министерството на образованието вече предприемат реални стъпки за промяната на наредбата за приобщаващото образование.

За съжаление обаче бюрокрацията е белязала всичко в училище: от разпределението на учебния материал до екскурзиите (които само учители с железни нерви и "търсачи на силни усещания" вече си позволяват). Една насъщна необходимост - учителската квалификация, в момента се осъществява главно чрез море от планове, протоколи, таблици за квалификационни кредити. А фактически нищо наистина ценно за развитието и усъвършенстването на учителите не се прави, защото липсват достатъчно пари за това. И перспективата, която се задава в това отношение, със задължителните карти за самооценяване и т. нар. портфолиа, изглежда още по-ужасяваща. Защото всичко се свежда до имитиране на дейност, която отнема и малкото лично време за четене на книги и развитие на преподавателите. Забравя се истината, че не можеш учиш другите, без да продължаваш да се учиш. Не можеш да създаваш хора с позиция, когато непрекъснато те претоварват, тъпчат и потискат. Не можеш да възпитаваш свободни хора, без да си свободен.

Проблемът с бумащината всъщност е в

липсата на достатъчно доверие към учителите

Въпреки че обществото им е поверило децата си. Щом не си описал нещо в документ, значи не си го направил. Администраторите вярват именно на документите: така и те имат какво да правят; спокойни са, щом папките им се пълнят с отчети и статистики. И макар само "работещите на терен" да знаят колко е трудно едновременно да обучават, възпитават и пишат документи, не спират да правят и трите неща. Защото, ако пропуснеш да направиш нещо важно за децата, едва ли ще се разбере; но ако липсва документът, вече си в нарушение и подлежиш на санкции. Още от времето на Елин Пелин учителят ще предпочете ада пред рая, защото в "пъкъла" няма инспектори ("Душата на учителя"). А Чеховият "Човек в калъф" и до днес се бои, че "може нещо да се случи", ако не се вземат "адекватни мерки" и всичко не обрасне с всевъзможни документи.

Забравя се, че ако един човек е неподходящ за учител, учениците му ще го откажат; родителите ще покажат, че не му вярват. Каква сила имат изписаните с административни клишета листи? Какво казват те за общуването между душите и умовете на възрастните и децата?! Факт е обаче, че за работата на преподавателите "началниците" съдят именно по тези изписани листи. Затова любимите на децата учители рядко са любими и на администрацията.

Бюрократичните изисквания в нашата съвременност непрекъснато растат и се усложняват - и в образованието, и в здравеопазването, и къде ли не. Близко е до ума - чиновниците, от които зависи премахването им,

се боят да не станат излишни

Но с донкихотовска упоритост ние, авторите на петицията "Образование в полза на ученика, а не на чиновника", си мислим, че е възможно да се случи нещо много простичко, което да не застрашава административните звена над преподавателите. Онези, които не се грижат непосредствено за децата, а работят в системата на образованието, да имат задачата да се грижат за нас, които ходим на училище. Реално да помагат на учителите, а не да ги товарят с безсмислени задължения, за да осигурят работа за себе си. И така да ги отдалечават от учениците им, да ги обричат на постоянна умора, изтощение и потиснатост. 

Нека служителите от МОН и от районните управления на образованието отговарят на писмата ни, обмислят заедно с нас проблемите, по-често да ни питат как виждаме нещата. А не да ни заливат с наредби, постановления и допълнителни разпоредби; всеки ден да пишат писма, с които да притесняват директорите ни, а те - нас...

Нека се научат да очакват нашите писма и на тях да отговарят. Да идват на училище не за да "инспектират", а за да проучват условията. Да разбират затрудненията ни, да търсят - заедно с нас - изход. Защото промяната на думата "инспектор" с "експерт" е само един етикет, ако "експертът" си остане глух и сляп за истинското състояние на нещата.

Не документите, а човеците, когато са в диалог помежду си, създават. Не документите, а хората възпитават. Не документите, а хората творят.

"Едно сако можеш да превърнеш в овца. Но един човек - не!"

Станислав Стратиев

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Имах красиви, интелигентни и грижовни майка и любима жена… Те са моята незаличима мярка за мъдрост и привлекателност, които изграждат мъжа и го правят силен и верен…”

Стефан Данаилов, актьор и преподавател, роден на 9 декември преди 77 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.

Да не забравяме, че и ние не сме учили или чели „Под игото” в оригинал

Понеже не идеите са важни, а общото патриотично послание, затова и езикът на Вазов става свещен и неприкосновен.

Когато автор и преводач стоят един до друг

За преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев.