МИХАИЛ ВЕШИМ, в. "Стършел"

Преди време срещнах един познат, който работи в Министерството на културата – чиновник на средно ниво. „Вие, писателите, трябва да искате субсидия от министерството – каза ми. – Както дават милиони на кинаджиите, на театрите и на оркестрите”…

Възразих му, че не е нужно. Според мен държавата не трябва да помага на писателите, по важното е да не им пречи… Помня времената, когато социалистическата държава много, даже прекалено, се грижеше за българските писатели – поддържаше им почивните станции, строеше им ведомствен блок с апартаменти, раздаваше на някои сериозни суми (наречени контрактации) само срещу идея за книга… Писателите имаха редица привилегии – ако ги приемат за членове на единствения Съюз (СБП), им се признава висше образование, могат да разчитат на ведомствен зъболекар, а и на котлова храна – имаха си собствен стол за хранене с намаление. Даже се разказваше случаят с един, който щом научил, че е приет в Съюза, звъннал на жена си да не готви за обяд, защото вече имат правото да обядват в стола…

Така българските писатели ставаха послушни и пишеха послушно като съветските и севернокорейските си колеги. Вярно, авторите бяха сити, но нали знаете епиграмата за сития търбух – не само за наука, и за литература бе глух… Повечето книги бяха угодни на режима, в стил соцреализъм – с положителни герои комунисти и работници… Така дори добри писатели влизаха в „капана” – появяваха се „поръчкови” романи – например „Всички и никой” на Радичков с главен герой милиционер, роман, писан по задание от МВР. Днес никой няма да го прочете, както няма да прочете романите на Ст. Ц. Даскалов и Андрей Гуляшки, „Нощем с белите коне” от Павел Вежинов или „кримките” на Богомил Райнов с главен герой соцразузнавачът Емил Боев… Цялата тази книжнина, награждавана с Димитровски награди и държавни отличия, печатана в големи тиражи и плащана с щедри хонорари, днес се оказва вторична суровина… Социализмът бе „златен век на българската каканижнина” – по епиграмата на поета Марко Ганчев. А повечето писатели - верни слуги на Живков. Поетът Любомир Левчев, от висотата на председател на СБП, бе направил „любовно признание” на Тодор Правешки: „Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!”…

Днес е друго - има не един, а пет-шест съюза на писателите…

Ако се съберат общо, всичките им организирани членове сигурно ще стигнат до 2000… А пък книгите излизат в тираж най-много 500 бройки. Което означава, че на един читател се падат по 4-ма писатели. И е по-естествено да се казва не ”писателят еди-кой си имаше среща с читатели”, а „читателят еди-кой си имаше среща със своите 4-ма писатели”…

Тоест, и без държавна подкрепа писателите се множат… Щом паднаха идеологическите и цензурни бариери, вече всеки може да издаде книга и да се нарече „писател”. Дори и да има нужните средства, Министерството на културата как да подкрепи всички пишещи: на какъв принцип? Винаги ще се намерят недоволни, винаги ще има някои, които се „уреждат” за сметка на други…

В повечето европейски страни са намерили начини – поощряват родната си литература с нисък или нулев ДДС. В България този данък върху книгите е един от най-високите в Европа – 20 на сто. За намаляването му се говори от десетилетия – има десетки обещания, най-вече преди избори. След като ги изберат, политиците забравят за книгите - те книги не купуват, а и не четат – неслучайно нашият троен премиер си спомня само, че е разгръщал „Винету” в детските си години.

В някои европейски страни съществува система за държавна субсидия на писателите – първо се отпускат пари на библиотеките, за да купуват всяка книга на местните автори. После с компютърна система се следи кои заглавия се взимат най-често от библиотеките, а на авторите върху това се плащат права – някаква сума годишно се разпределя на четените писатели. Такава система е сравнително справедлива и стимулира местните писатели за сметка на преводната литература…

Може ли това да стане и у нас? Сигурно може, но трябва да се тръгне от по-далече… От повишаване на бюджета на Министерството на културата – от край време то си е под един процент от брутния продукт… Който и да дойде на власт, все не го вдига.

По принцип всяка година в бюджета на министерството има заложени пари за финансиране на библиотеките – за купуване на нови български книги. Въпреки протестите на издателствата тези средства се икономисват и се пренасочват за други цели.

Така българската книга е оставена на произвола… Което, погледнато от друга страна, може би е добре - днес държавата и партиите поне не искат от автора да ги обича и да ги възхвалява срещу хонорар.

Но ако искат да помогнат на родния писател и на родната култура, институциите имат още един начин – да се преборят с пиратските сайтове. Твърде много станаха сайтовете, които качват всяка новоизлязла книга без съгласието на автора и без да плащат авторски права… Случвало ми се е познати да ме питат: „Откъде да си сваля твоята книга, нали я има в интернет?”…

Иде ми да им отвърна: „Абе, сваляйте мадами, сваляйте правителства, ама книги недейте…! Че аз мога ли да сваля без пари кило сирене от рафта в магазина?”

Ама само махам с ръка… То у нас кое ли ни е наред, та и това…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите...“

Апостол Карамитев, роден на 17 октомври преди 94 години

Анкета

Приключен ли е случаят с проф. Владко Мурдаров, уличен от Съюза на преводачите в плагиатство?

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

„Държавата срещу Фриц Бауер“ на Ларс Крауме (ревю)

Разбиването на един исторически мит, изваждането на светло на личността на Фриц Бауер, съпротивата срещу демократизацията на Германия правят необикновен този филм.

Филм за оцеляването и запазването на човешкото достойнство

„Първо убиха баща ми“ е коректно и майсторски направена лента. Този епос няма да бъде касов бестселър, но ще остане като знак за творческата зрялост на  Анджелина Джоли.

„Блейд Рънър 2049“ - достойно продължение  на оригинала 

До голяма степен Райън Гослинг изнася храбро шоуто на гърба си - до срещата си с Харисън Форд.

„Земя на сенки“ от Елизабет Костова – амбициозен замисъл, неоригинална трактовка

Ценя усилието на Елизабет Костова да направи достояние на света сложната и обременена съдба на българския интелектуалец в годините на соца, но за съжаление усилието й има скромен коефициент на полезното действие, тъй като разорава самоуверено и отривисто една вече отдавна експлоатирана тема.