АНИТА ДИМИТРОВА, в. „Сега“

Кристина Грозева и Петър Вълчанов заснеха "Урок" въпреки липсата на държавна субсидия, с минимален бюджет. Вече и с втори филм "Слава", тандемът е сред малкото светли лъчи в българската индустрия.

През миналата седмица българското кино отбеляза два от най-големите си успехи в последния четвърт век... Пардон, отбеляза ги не българското кино - със сигурност не министерството на Вежди Рашидов, Националният филмов център, чиито шефове и и.д.началници се въртят като Маруся на въртележката в последните години, или друга отговорна институция - а двама българи с индивидуалния си талант и творчески актове. Както се досещате, става дума за Теодор Ушев, роден в Кюстендил, завършил в София, работещ в Канада вече 18 години и спечелил номинация "Оскар" за своя късометражен анимационен филм по текст на Георги Господинов и музика на Никола Груев-Котарашки. Става дума и за 25-годишната Анжела Недялкова, с видима роля (не на "шесто храстче") в "Трейнспотинг 2", бляскава като истинска холивудска звезда на британската премиера редом с Дани Бойл, Юън Макгрегър, Робърт Карлайл...

Въпреки че "Сляпата Вайша" е създадена от трима българи, държавата и родната кинематографична общност нямат никакви допирни точки с успеха на Ушев (те изглежда са наясно с това; Тео дори призна, че единственият официален поздрав, който е получил от България, е от Кристалина Георгиева). Той дори не е учил кино у нас, а излиза от Художествената академия като графичен дизайнер и плакатист. Отвъд океана прави първите си стъпки в анимацията, а във финансирането му помага Националният филмов борд на Канада, нежели НФЦ.

 

При Анжела Недялкова нещата стоят по-иначе, но тя също не е продукт на НАТФИЗ. Актрисата попада в "Източни пиеси" на Камен Калев и в "Аве" на Константин Божанов още като ученичка в Приложното училище. Любопитството към седмото изкуство я отвежда все пак до вратите на театралния университет, където записва не актьорско, а операторско майсторство. Но тази авантюра не трае дълго. Стремителната кариера на Недялкова продължава с "Българска рапсодия" (преименуван на "Пътят до Коста дел Маресме", печалния български "кандидат за "Оскар" преди 3 г.), холандската продукция "Райската стая" и най-сетне "Трейнспотинг". 

През това време у нас се опиваме от "патриотичната суперпродукция" "Воевода" - филм с добра идея и навярно навременна поява предвид доминиращите обществени настроения, но с лошо изпълнение. И въпреки че спорадично родната кинематография създава по нещо свястно за гледане (скорошния пример "Слава"), и въпреки че забърсва по някоя наградка от второстепенен фестивал тук-там, тя не може да мечтае за оскари, златни палми, мечки, лъвове. Киното е нещо, в което дори румънците отдавна са ни изпреварили. Освен това българското кино е напълно абдикирало от публиката и тя от него въпреки краткия епизод на възход след масираната рекламна кампания "Мисия Лондон" (гледани бяха още "Тилт", Love.net, "Операция "Шменти капели"). Причините за това са много, дългосрочни, някои от тях са политически и икономически; но преди всичко са в липсата на връзка между реалността и кинематографистите и вторачването на последните в личния им пъп. 

Ето и топ 5 (даже шест) на причините, които водят до усещането, че искаш да си изтръгнеш ноктите от мъка и безсилие, когато гледаш средностатистически български филм.

1. Парите

Каквото и да ти казват, знай, че става дума за пари. Творците ни изхабяват енергията си в борби и ежби за държавни субсидии, не им остават сили за криейтив. Ежегодно има измами, кражби на идеи, преписани анкетни карти, дела за процедурни недомислици. Дребни духом човечета създават лобита, които се облагодетелстват помежду си и подлагат бананова кора на конкурентната групичка. Понякога тези подмолни схватки стигат до обществеността, много пъти "Сега" се е занимавал с конкретни казуси, но в повечето случаи тя не проявява интерес към тях. 

Обичайното оправдание за състоянието на българското кино е, че пари няма. Не е вярно! Има. Но понеже количеството им е по-малко, отколкото би стигнало за охолен живот на всички (както беше при соца), блъсканицата пред щанда е голяма. 

Трудно е да се прецени дали държавната подкрепа помага, или пречи на създаването на добри филми и развитието на индустрията. Вече не един и двама млади творци са се престрашили да заснемат дебюта си без държавна субсидия. Цитирам в приблизителен хронологичен ред: "Мила от Марс" - реж. Зорница София, "Източни пиеси" - реж. Камен Калев, "Лора от сутрин до вечер" - реж. Димитър Коцев-Шошо; Ники Илиев - два филма; Влади Въргала с "Операция Шменти капели", както и някои други чисто комерсиални опити като "Корпус за бързо реагиране", "Дякон Левски" и др. по-малко популярни, които потънаха в собствената си пошлост. Последният пример за добре направен независим филм е "Урок" на Петър Вълчанов и Кристина Грозева. 

Сигурно има и други, навярно изпускам някого, а тези хора трябва да бъдат адмирирани. Думата ми е, че доброто кино намира начин. Парите са средство. Проблемът е, че тук те основно са средство за извинение защо един филм е зле направен.

Що се отнася до посочените независими примери, свързва ги едно общо нещо: всеки от цитираните режисьори, с изключение на Ники Илиев (неговото финансиране пак е един вид държавно, тъй като майка му е известен функционер от ВМА), е заснел втория си филм с държавна субсидия. Т.е. смелостта стига само до дебюта. 

2. Сценариите

Няма! И в склада няма. Професионални сценаристи и драматурзи практически липсват. Зор режисьорите да опишат и пресъздадат сами гениалните си идеи. 

Българското кино дори в най-силните си състезателни години страдаше от липса на свежи диалози, но поне имаше достатъчно ум да се възползва от творчеството на големите живи (и мъртви) български писатели. Здравето на литературата ни понастоящем е по-добро от това на киното ни, но въпреки това примерите за филми по литературни произведения се броят на пръсти. Нещо повече, практиката показва, че тези адаптации без изключение са сред най-успешните. "Мисия Лондон" по романа на Алек Попов, ненадминат в комерсиално отношение; "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" по романа на Илия Троянов - международно най-успешният български филм след 1990 г. и влязъл в шортлиста от 9 за чуждоезиков "Оскар"; "Дзифт" на Явор Гърдев по романа на Владислав Тодоров, общо взето сполучлив опит за черен филм...

Предстои да видим адаптация по "Възвишение" на Милен Русков, която се снима в момента, дай боже да е успешна. Но въпреки това примерите за сътрудничество между кино и литература остават твърде, твърде спорадични. Сред неуспехите можем да посочим диалозите, написани от Петър Делчев ("Трънски разкази", "Кастинг за месия") за "Воевода". Предполагаемо там е надделяла волята на режисьорката-продуцент-актриса и цялостен двигател на продукцията.

Георги Господинов, най-успешният в международен мащаб съвременен български писател, например остава непознат за киното ни. За сметка на това "канадецът" Тео Ушев спечели номинация "Оскар" с анимацията си по негов разказ.

Толкоз за начетеността и работата в екип на нашите режисьори и сценаристи. 

3. Актьорите

Декламират. Това е положението. Неслучайно в началото на този текст става дума, че Анжела Недялкова няма и ден обучение по актьорско майсторство зад гърба си. Свикнахме да приемаме натуршчиците в българските филми като "по-добрите актьори"; да хвалим режисьорите, че са ги подбрали с нюх и вкус. Истината е, че често те стоят добре не сами за себе си, а поради липсата - на фона на твърде патетичните ни и неубедителни професионалисти. Веднъж в разговор ректорът на НАТФИЗ (тогавашният) ми застъпи тезата, че не актьорите ни са слаби, а репликите, които режисьорът и сценаристът им подават в устата, са лоши и кухи. Вероятно става дума и за двете злини. 

Навярно нещата опират и до лоша работа на режисьора с актьорите му. (Тук винаги се сещам за Вълчанов и Грозева, които работиха с едни и същи актьори в двата си филма - Маргита Гошева и Стефан Денолюбов, и успяха да изкарат от тях общо четири прекрасни роли.)

Във всеки случай, един съвременен млад киноактьор успява да надмогне синдрома НАТФИЗ независимо от режисьора и сценария, при които ще попадне - Ованес Торосян. Значи има, макар и слаба, надежда.

4. Жанровете

Тази точка има пряка връзка със сценариите, тяхното развитие и тяхната липса. Българското кино хал-хабер си няма от жанрове. И как да има, като по соца се правеха основно битови драми в стил соцреализъм и битови комедии - пак в същия. Тук-там по някое историческо платно с преобладаващо пропаганден характер (основен представител на жанра - акад. Людмил Стайков). Тук-там по някоя кримка. Имаме дори опит за черен филм. Имахме хубави детски филми - нещо, което отдавна е загърбено и забравено; същото се случи и с анимацията, която е донесла най-големите ни успехи в международен мащаб ("Златна палма" през 1985 г. за "Женитба" на Румен Петков и Слав Бакалов; студентски "Оскар" през 1991 г. за "Консервфилм" за Златин Радев). Вместо да развиваме това, което умеехме, ние го захвърлихме на боклука.

Жанровото разбиране и жанровото кино и до днес е някаква екзотика за НАТФИЗ. Изобщо у нас представата за "кино" е някаква измъчена версия на авторско арт кино, в същото време - задръстена от клишета (виж наблюденията на Eleanor Rigby по-долу). 

Донякъде това отклонение е наследство от идеологически възпитаната съпротива срещу популярната култура в периода преди 1989 г. и схващането, че западният (особено холивудският) опит е нещо лошо. Все още чакам българския филм, в който високото ще срещне популярното и ще се прегърнат, за да направят кеф на зрителя. Защото след 1990 г. се наблюдава бързо спускане и по наклонената плоскост в обратната посока - "популярното" започва да се разбира като пошло, елементарно, непрофесионално; хуморът да е тип евтино токшоу, екшънът да е пет за четири. 

5. Публиката

Емпиричният опит показва, че въпреки масовото закриване на кина през 90-те години и сложните отношения със сегашните собственици на веригите киносалони, всъщност публиката се вълнува от българска продукция (почти мазохистично - независимо че повечето филми не са й харесали). Нужни са няколко неща: да й я рекламират широко, да завъртят трейлъра по телевизията, да я има в широко разпространение, а не да се прожектира само в петте жални арт кина, където ще я видят роднините на режисьора и част от заетите в бранша. 

В повечето случаи, когато български филм е излязъл в разпространение мощно, с агресивен пиар и с подкрепата на тв екрана, това се е отплатило - независимо от художествените му качества. Обратното, някои от броящите се на пръсти хубави филми имат броящи се на пръсти зрители поради липсата на разгласа.

Траен интерес има и към родните сериали, продуцирани от няколко наши телевизии (пак независимо от качествата им). Като цяло, телевизията е най-прекият път българското кино да стигне до българския зрители. Неизползван достатъчно.

Общо взето за несъстоялата се среща от една страна натежава липсата на средства за пиар, реклама и дистрибуция, от друга - високомерието на авторите. Ако се върнем на темата за субсидиите, съществуват субсидирани с 1 млн. лева филми, които никога не са разпространявани на широк екран (показани са на 1-2 фестивала). А не бива да бъде така. Не стига, че парите се дават практически безотчетно и не са обвързани с никаква възвращаемост, ами и уважаемите режисьори дори не поемат ангажимент отрочето им да стигне до публиката, да види данъкоплатецът за какво, аджеба, са отишли парите му.

Няма да цитирам имената им, те се знаят кои са. 

6. Критиката

Каквото киното ни, такава и критиката му, но комуникацията помежду двете хич я няма. Холивудските дистрибутори и техните национални представители имат безотказно работеща стройна система - контакт с всички професионални журналисти, своевременно изпращане на информация, предварителни прожекции, всичко работи като добре смазана машина. Медийните връзки на българските продукции са на любителски принцип - кой как могъл, кой откъде дочул... 

По-важното е, че великите български творци не търпят критика. Те желаят само положителни рецензии, които да ги галят с перце. Голяма част от тях (не всички) не понасят дори обоснована и балансирана оценка, която включва плюсове и минуси. Всъщност, има един пишман-режисьор, който дори заплашваше критиците си с физическа разправа, освен с нецензурни изрази.

От една страна, ги разбирам - икономическата обстановка е тежка, рядко успяват да завършат филм, коства им много усилия и емоционален ресурс; не е приятно да ти кажат, че детето ти е двойкаджия. Но още по-обидно е снизходителното отношение към българското кино - "Да бе, като за български става", заобикалянето на проблемите на пръсти, сакън да не засегнем някого, защото у нас всички се познават и всички са роднини.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Интелигентният човек се бори за изгубени каузи, защото осъзнава, че останалите не са каузи, а просто ефекти.“

Е. Е. Къмингс, американски поет и драматург, роден на 14 октомври преди 125 години

Анкета

Одобрявате ли Нобеловите награди на Олга Токарчук и Петер Хандке?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Ах, този Жокер!

 

В „Жокера“ Финикс открадва шоуто и доказва, че е един от най -добрите и подготвени актьори на съвремието ни.

"Потъване в Мъртво море" – всеки детайл си тежи на мястото

В тези разкази има напрежение, има пребогат език, който създава картини, които можеш да пипнеш и подушиш. 

Лекът срещу пораженията на „Поразените“

Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .