ИВАЙЛО ДИЧЕВ, "Дойче веле"

Тук няма да окайвам опростачването, некадърните управници или пък това че нямаме нобелови лауреати за литература. Високата култура така или иначе е детронирана, практикуват я малки елитарни групи, малко като субкултура - оставяме я за дисертационни трудове и мемоари. На Запад тя беше маргинализирана в резултат от настъплението на пазара, у нас - от политиката, прислужница на идеологията при комунизма, пиар за дивия популизъм днес.

Парадоксът, на който искам да обърна внимание, е, че макар насочена основно към масовия вкус, културата у нас все пак се явява в два варианта: горница и долница.

В официозната си горница културата е задължение на гражданина, от когото се очаква да благоговее, тачи и знае наизуст. Нали се разбрахме, не говорим за поезията на Кристин Димитрова, а примерно за ширпотребата паметници на ханове. Откъде е задължението? Ами от това, че културата опазва традициите и българщината - задача, вменявана днес и на образованието, та дори на Светата Православна църква. Нарастващите в геометрична прогресия исторически дати, които поменуваме, все по-често се придружават със самодейни исторически възстановки или тракийски ритуали, измислени от съответния отдел на общината. Кметовете възлагат на псевдо-графитери да рисуват ведри неща по калканите на сградите, етнографи журират кукери, по площадите се вият хора.

Ако се вгледате ще видите, че матрица на тази тържествена култура е спортът: някой с някого се състезава по прости и ясно съизмерими критерии, някой се оказва рекордьор, а ролята на Олимпийски комитет е заела книгата на Гинес, която придава безсмъртие на най-дългото хоро, най-голямата баница, най-високата Дева Мария.

Организирани посещения и ритуали

Макар и да е ширпотреба, тази културна горница не е за удоволствие: тя е малко като неудобната вратовръзка в топъл ден, която непрестанно ни се иска да махнем, но не смеем преди да го е направил шефът. Повечето сме селяни, дошли в града преди едно-две-три поколения и още ни тежи усилието да не се изложим. Гражданинът, значи, ходи на музей, това е аксиома. Само че повечето музеи у нас навяват убийствена скука. Може би си е в реда на нещата, мислим си ние и – наместо да изискваме от институциите да ни предлагат нещо интересно, ако не да вървят по дяволите - ние покорно пращаме децата си да отбият номера вместо нас.

Културата-горница е малко като гражданска ангария, трябва да изтърпиш което трябва, за да изпиеш после една бира. И това не само при организираните посещения и разните национални ритуали. Покорството е проникнало дълбоко в нас, един вид дълг да следим българските неща, да ги тачим, макар те отдавна да са станали индустриален продукт, а производителите им не са поетите-революционери или гладуващите авангардисти, а едни сериозни бизнесмени. Вменен ми е дълг да следя българските сериали, след което леко гузно мога да се кефя на турските или индийските.

Само помислете: има ли дни, по-скучни от празничните? Зареждат се едни патетични клишета, една светлост и благост. Културни дейци обясняват над какво работят в момента и какви следва да бъдат младите. Обезумели журналистки търсят събеседници, които да кажат нещо интересно, белким вдигнат падащия рейтинг на медията. Е, няма как, трябва да се изтърпи, мислим си ние, в културните страни е така - после тайно си пускаме някой пиратиран американски блокбъстър.

Културната долница е онази, която потребяваме за удоволствие. Нали знаете, че в Средновековието църквата е позволявала секса само с цел възпроизводство, а любовта за наслада е била обявявана за грях? Е нещо такова има в днешната българска култура: трябва да четеш, ама за национална идентичност, не за удоволствие. Затова Вазов, но в никакъв случай Роулинг. Не познавам младеж, който да чете Вазов за кеф; само че попитайте ги във викторина за любимия им роман и ще видите, че с голяма вероятност повечето ще кажат „Под игото“. Алилуя! Междувременно изстинала е самата страст по четенето – онази, която навремето ни караше да се крием с фенерче под одеялото, защото мама е казала да спим. Налага се да промотират книгата със състезания /пак тоя пусти спорт! /, придружени от СМС-и, скандали, награди.

Автентичен фолклор ли?

Най-видима е културната шизофрения обаче в сферата на популярната музика. Представете си, че сте кмет на гордо българско градче, трябва да извършите ритуални действия около празника на града. Каква музика ще поръчате?... Правилен отговор – автентичен фолклор, такъв, какъвто са го измислили автентичните етнографи от времето на социализма. Ако искате да сте малко модерен, ще има и рок, доколкото този жанр днес доби интелектуален ореол /най-вероятно заради носталгията на застаряващите бейби-бумъри, които днес управляват държавата/. Е да, но какво искат вашите съграждани?... Браво, роден сте за кмет – искат попфолк. Бедата е, че медийните ви противници ще ви разкатаят, както скоро стана във Видин, чийто празник фалшив афиш обяви за „фестивал на чалгата и кючека“. Значи цялото политическо майсторство се оказва намирането на баланса между горница и долница. Например пускате приятното, след като сте изпилили нервите на публиката с речи и тракийски танцьорки.

С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже – разни видове популярна култура, всички те различни, примерно, от симфоничната музика. Просто чалгата пое върху себе си омразата към чуждите, към мафиоти, цигани, турци, към ориенталското в самите нас. И ето ти повод за изливане на омраза, та и не рядко за пламенна есеистика на културните нотабили. Точно така левскарят ругае цесекарите, че били „свине“ и „турци“. Това, че се упражняваме по морализъм върху популярната култура го има навсякъде по света, но защо специално да мразим една част от нея, а не друга, това е загадката. Защо се гордеем от телевизионни риалити-франчайзи, които за българската версия слагат по някое знаме на съответния остров или ферма?

Лошото в случая е мега-скуката, която популистката машина произвежда. Защото – трябва ли да припомням? – в културата интересното е новото, отклоняващото се, рискованото. Вземете примера с читалищата. По-голямата част от тях са в малки места, където основното им занимание са етнографски възстановки. Надпяване, участие във фестивали. Само народните носии, които сега шият по европроекти, са по-къси от тези, шити при соца; като че ли кройката е добила и малко баварски момент.

Гордата култура е и добра политическа инвестиция

Скоро бях в едно такова селско читалище, където една щатна шефка и една хореографка на хонорар организират девет баби за въпросната културна дейност /дядовците ги било срам да играят/. Шокът дойде, когато разбрах, че на горния етаж на изоставеното училище, където е офисът им, има още едно читалище, „на другата партия“, както го описаха – и то крадяло идеите им, т.е. правело пак възстановка на Бабин ден и на жътва. Ще кажете, уредили са някакви роднини на работа, усвояват средства. Пък и какво толкова, ако им е забавно, нека правят каквото искат. Но не е само това. Читалищата в България са към 3600, а според статистиката членовете им са средно по стотина, което прави 360 000 потенциални избиратели, които можеш да събираш и агитираш след „жътва“.

Ако го проиграете в други сфери на гордата култура, ще видите, че тя всъщност е една много добра политическа инвестиция. Няма особени политики за самотните писатели и художници, за това пък много сили се хвърлят за многобройните музеи и театри, за новите паметници /на естетическо ниво „Бабин ден“/, около които могат да се държат различни речи. Едни пари се въртят, самодейци и политици намират своята публика – и всичко това колкото се може по-скучно, по-заоблено, само и само да не подразни, да не даде повод за атака на противниците. Честно да си кажа, пред бабите, които играят Бабин ден, предпочитам комерсиалната, просташка стихия на чалгата, защото поне е жива и кефи някого. Докато чакаме да възникне критична маса на българската интелигенция.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

  • ПОРТРЕТ

    Памет за Балабанов

    Той бе умен, талантлив и вещ в професията си сценарист и режисьор, под чието ръководство направиха върхови превъплъщения плеяда актьори като Сергей Бодров младши, Сергей Маковецки, Дмитрий Дюжев, Александър Яценко, Никита Михалков, Ингеборг Дапкунайте, Михаил Скрябин, Алексей Серебряков, Алексей Чадов, Леонид Бичевин, Виктор Сухоруков.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Анализирането на вярата не включва задължително метод за живеене без нея.”

Юлия Кръстева, българо-френска писателка, феминистка, критик и философ, родена на 24 юни преди 77 години

Анкета

Нормално ли е премиерът да рекламира фирма за хазарт?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

За „Соло“ без гняв, но с разочарование

Основният виновник за получения резултат е продуцентът Катлийн Кенеди, силният човек в „Дисни“, сменила безцеремонно Крис Милър и Фил Лорд и сметнала, че тандемът Каздан  - Хауърд ще е по-успешен и рентабилен.

След края на сезона

Програмирането му  по bTV е извън всяка критика. Може да се гледа безпроблемно само от пенсионери, домакини и безработни.

„Янините девет братя” – опера от Любомир Пипков” от Пламен Карталов (ревю)

Авторът е отворил партитурата на този безспорен шедьовър с амбицията да разкрие и преосмисли образа на неговите философски, психологически и социално- обществени послания.