ИВАЙЛО ДИЧЕВ, "Дойче веле"

Тук няма да окайвам опростачването, некадърните управници или пък това че нямаме нобелови лауреати за литература. Високата култура така или иначе е детронирана, практикуват я малки елитарни групи, малко като субкултура - оставяме я за дисертационни трудове и мемоари. На Запад тя беше маргинализирана в резултат от настъплението на пазара, у нас - от политиката, прислужница на идеологията при комунизма, пиар за дивия популизъм днес.

Парадоксът, на който искам да обърна внимание, е, че макар насочена основно към масовия вкус, културата у нас все пак се явява в два варианта: горница и долница.

В официозната си горница културата е задължение на гражданина, от когото се очаква да благоговее, тачи и знае наизуст. Нали се разбрахме, не говорим за поезията на Кристин Димитрова, а примерно за ширпотребата паметници на ханове. Откъде е задължението? Ами от това, че културата опазва традициите и българщината - задача, вменявана днес и на образованието, та дори на Светата Православна църква. Нарастващите в геометрична прогресия исторически дати, които поменуваме, все по-често се придружават със самодейни исторически възстановки или тракийски ритуали, измислени от съответния отдел на общината. Кметовете възлагат на псевдо-графитери да рисуват ведри неща по калканите на сградите, етнографи журират кукери, по площадите се вият хора.

Ако се вгледате ще видите, че матрица на тази тържествена култура е спортът: някой с някого се състезава по прости и ясно съизмерими критерии, някой се оказва рекордьор, а ролята на Олимпийски комитет е заела книгата на Гинес, която придава безсмъртие на най-дългото хоро, най-голямата баница, най-високата Дева Мария.

Организирани посещения и ритуали

Макар и да е ширпотреба, тази културна горница не е за удоволствие: тя е малко като неудобната вратовръзка в топъл ден, която непрестанно ни се иска да махнем, но не смеем преди да го е направил шефът. Повечето сме селяни, дошли в града преди едно-две-три поколения и още ни тежи усилието да не се изложим. Гражданинът, значи, ходи на музей, това е аксиома. Само че повечето музеи у нас навяват убийствена скука. Може би си е в реда на нещата, мислим си ние и – наместо да изискваме от институциите да ни предлагат нещо интересно, ако не да вървят по дяволите - ние покорно пращаме децата си да отбият номера вместо нас.

Културата-горница е малко като гражданска ангария, трябва да изтърпиш което трябва, за да изпиеш после една бира. И това не само при организираните посещения и разните национални ритуали. Покорството е проникнало дълбоко в нас, един вид дълг да следим българските неща, да ги тачим, макар те отдавна да са станали индустриален продукт, а производителите им не са поетите-революционери или гладуващите авангардисти, а едни сериозни бизнесмени. Вменен ми е дълг да следя българските сериали, след което леко гузно мога да се кефя на турските или индийските.

Само помислете: има ли дни, по-скучни от празничните? Зареждат се едни патетични клишета, една светлост и благост. Културни дейци обясняват над какво работят в момента и какви следва да бъдат младите. Обезумели журналистки търсят събеседници, които да кажат нещо интересно, белким вдигнат падащия рейтинг на медията. Е, няма как, трябва да се изтърпи, мислим си ние, в културните страни е така - после тайно си пускаме някой пиратиран американски блокбъстър.

Културната долница е онази, която потребяваме за удоволствие. Нали знаете, че в Средновековието църквата е позволявала секса само с цел възпроизводство, а любовта за наслада е била обявявана за грях? Е нещо такова има в днешната българска култура: трябва да четеш, ама за национална идентичност, не за удоволствие. Затова Вазов, но в никакъв случай Роулинг. Не познавам младеж, който да чете Вазов за кеф; само че попитайте ги във викторина за любимия им роман и ще видите, че с голяма вероятност повечето ще кажат „Под игото“. Алилуя! Междувременно изстинала е самата страст по четенето – онази, която навремето ни караше да се крием с фенерче под одеялото, защото мама е казала да спим. Налага се да промотират книгата със състезания /пак тоя пусти спорт! /, придружени от СМС-и, скандали, награди.

Автентичен фолклор ли?

Най-видима е културната шизофрения обаче в сферата на популярната музика. Представете си, че сте кмет на гордо българско градче, трябва да извършите ритуални действия около празника на града. Каква музика ще поръчате?... Правилен отговор – автентичен фолклор, такъв, какъвто са го измислили автентичните етнографи от времето на социализма. Ако искате да сте малко модерен, ще има и рок, доколкото този жанр днес доби интелектуален ореол /най-вероятно заради носталгията на застаряващите бейби-бумъри, които днес управляват държавата/. Е да, но какво искат вашите съграждани?... Браво, роден сте за кмет – искат попфолк. Бедата е, че медийните ви противници ще ви разкатаят, както скоро стана във Видин, чийто празник фалшив афиш обяви за „фестивал на чалгата и кючека“. Значи цялото политическо майсторство се оказва намирането на баланса между горница и долница. Например пускате приятното, след като сте изпилили нервите на публиката с речи и тракийски танцьорки.

С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже – разни видове популярна култура, всички те различни, примерно, от симфоничната музика. Просто чалгата пое върху себе си омразата към чуждите, към мафиоти, цигани, турци, към ориенталското в самите нас. И ето ти повод за изливане на омраза, та и не рядко за пламенна есеистика на културните нотабили. Точно така левскарят ругае цесекарите, че били „свине“ и „турци“. Това, че се упражняваме по морализъм върху популярната култура го има навсякъде по света, но защо специално да мразим една част от нея, а не друга, това е загадката. Защо се гордеем от телевизионни риалити-франчайзи, които за българската версия слагат по някое знаме на съответния остров или ферма?

Лошото в случая е мега-скуката, която популистката машина произвежда. Защото – трябва ли да припомням? – в културата интересното е новото, отклоняващото се, рискованото. Вземете примера с читалищата. По-голямата част от тях са в малки места, където основното им занимание са етнографски възстановки. Надпяване, участие във фестивали. Само народните носии, които сега шият по европроекти, са по-къси от тези, шити при соца; като че ли кройката е добила и малко баварски момент.

Гордата култура е и добра политическа инвестиция

Скоро бях в едно такова селско читалище, където една щатна шефка и една хореографка на хонорар организират девет баби за въпросната културна дейност /дядовците ги било срам да играят/. Шокът дойде, когато разбрах, че на горния етаж на изоставеното училище, където е офисът им, има още едно читалище, „на другата партия“, както го описаха – и то крадяло идеите им, т.е. правело пак възстановка на Бабин ден и на жътва. Ще кажете, уредили са някакви роднини на работа, усвояват средства. Пък и какво толкова, ако им е забавно, нека правят каквото искат. Но не е само това. Читалищата в България са към 3600, а според статистиката членовете им са средно по стотина, което прави 360 000 потенциални избиратели, които можеш да събираш и агитираш след „жътва“.

Ако го проиграете в други сфери на гордата култура, ще видите, че тя всъщност е една много добра политическа инвестиция. Няма особени политики за самотните писатели и художници, за това пък много сили се хвърлят за многобройните музеи и театри, за новите паметници /на естетическо ниво „Бабин ден“/, около които могат да се държат различни речи. Едни пари се въртят, самодейци и политици намират своята публика – и всичко това колкото се може по-скучно, по-заоблено, само и само да не подразни, да не даде повод за атака на противниците. Честно да си кажа, пред бабите, които играят Бабин ден, предпочитам комерсиалната, просташка стихия на чалгата, защото поне е жива и кефи някого. Докато чакаме да възникне критична маса на българската интелигенция.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).