МИХАИЛ ВЕШИМ, "СТЪРШЕЛ"

Един съсед ме срещна и размаха някакъв вестник:

- Виждаш ли го? Девет цола е!

Не схванах, та се наложи да ми обяснява.

- Има девет портрета на баба Цола – показа ми на една от страниците цветен колаж с портрета на бившата партийна другарка Цола Драгойчева.

Девет Цоли – толкова не беше имало наведнаж даже в „Работническо дело” по времето, когато другарката Драгойчева бе в Политбюрото. Картинките бяха в стила на поп-арта – по знаменития портрет на Мерилин Монро, направен от Анди Уорхол. Вместо американския идол Мерилин, българската красавица – баба Цола, рекламно лице на някакво супернеизвестно списание, чийто брой бил посветен на носталгията по социализма.

Наш соц-поп-арт, допълващ соц попарата, която сърбаме от медиите през всичките години на прехода. Попарата отново ни я сервират претоплена, заедно със спомени за баба Цола.

И аз имам личен спомен за партийната членка – една моя съ­студентка имаше вила в Бояна, съседна до тази на другарката Драгойчева, член на Политбюро. Когато ходехме там, виждах през оградата следната картинка – сутрин двама охранители от УБО изнасят безжизненото тяло на видната партийка и го полагат на един шезлонг. Надвечер, преди залез слънце, прибират тялото. Така, дремейки, баба Цола прекарваше деня. Такива бяха времената, такива хора ни ръководеха. По-интересното е, че в централните новини вечерта по телевизията (само една тогава) показваха баба Цола пак да дреме, но на друго място – на заседание на Политбюро, в президиум, сред саксии с аспарагус. Двойник ли е имала? Или такава ни беше журналистиката – да манипулира с монтирани стари кадри...

Както го прави и сега - с ретромонтажи. И с реклами на миналото.

Пивовари пуснаха на пазара „ретро” бира – с етикет от 70-те години на миналия век. Техни конкуренти ги последваха, предлагат симпатични „бомбички” – онези тумбести шишенца, които в Шумен навремето наричаха „дупенца”. Покрай носталгията, да се лее и бирата.

А пък рекламата се лее, без уточнението за младите поколения, че през 70-те пенливата течност беше дефицит – рядко я караха. „Шуменско” се намираше само в Шумен, а „Загорка”-та бе само за Стара Загора. На едно място в столицата пускаха от старозагорската бира (ре­сторант „Стадион” на „Попа”) – там пък нямаше свободни маси.

Другото място без дефицит бе ресторант „Рила”, но той бе за избрани - за членовете на ЦК и техните семейства. Иначе населението масово пиеше „горублянско пиво”, от това време е вицът: занесли „горублянско” за анализ, а от лабораторията отвърнали: урината е с добри показатели, конят ви е здрав! Редовият пияч на бира си бе изработил навик – преди да отвори бутилката, я вдигаше нагоре и я разглеждаше срещу слънчевата светлина. Чужден­ците мислеха, че това е наздравица по български, а то се правеше, за да се види какво плува в шишето - утайка, парцал, удавена мишка или парче вестник „Работническо дело”.

Преди време друга тв реклама („О, Пепи!”) ни пращаше назад в социализма за кренвирши, когато уж те са се правeли от месо. Откакто съществува кренвиршът, човечеството се пита от какво го правят. И все не може да намери отговора. Дори Бисмарк преди сто и петдесет години е казал: „Законите са като кренвиршите, по-добре не гледайте как се правят!”. А във времето на социализма се говореше, че от магазините изчезва тоалетната хартия, защото я слагат в колбасите.

Покрай колбасите от миналото, още един личен спомен:

Аз съм десетинагодишен. Пращат ме до кварталния магазин да купя... Какво? Каквото „докарат”. Пред вратата – опашка, хората чакат да „докарат”. Нареждам се и аз. След половин час пристига камион, от него свалят два калъпа шунка. Опашката се вълнува: „Давайте само по триста грама, че да има за всички!”. Продавачът взима голям нож, отрязва си дебело парче от калъпа (повече от триста грама) и го лапва. Глух ропот, десетки очи го гледат гладно. Продавачът, дъвчейки, казва в свое оправдание: „Да не изтровиме народо!”. Тоест – ако шунката е развалена, той е готов да се жертва. За народа, в името на човека.

Всичко тогава се правеше в името на човека – и ние знаехме името на Човека. Оня от Правец. Човека имаше и второ име - Янко.

Защо Янко? – биха попитали младите поколения – не беше ли Тодор?

Ще ви го обяснят журналистите на соц-попарата – след девет Цола, очаквайте и най-малко девет Янковци в стила на Анди Уорхол - може би като Джими Хендрикс. А в Правец освен Моцартови тържества, току виж свикали и фестивала Удсток, с подкрепата на Валентин Златев.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).