ВИКТОР ЕРОФЕЕВ, "ДОЙЧЕ ВЕЛЕ"

Пиша от Крим, където пристигнах по семейни дела. Напоследък Крим се прочу по цял свят. Край пътищата тук се издигат билбордове с портрета на Путин и с някакви негови изречения. Изреченията не се виждат много, затова пък самият Путин прави впечатление на замислен, харизматичен лидер. И на приятен, вежлив човек.

Гледам го и си мисля: как така? Та нали никак не беше трудно да пресметнем или просто да допуснем, че след като „Русия придърпа Крим” (както му викат тук, в самия Крим), тя ще изгуби приятелството, доверието и уважението на повечето западни страни. Пък и не само това… Защо тогава?

Или да вземем Турция. Доскоро руските туристи си изпотрошиха краката да ходят в Турция. Русия с особена нежност се целуваше с Турция. После дойде първо, че и второ предупреждение заради навлизането на руски военни самолети над турска територия. Накрая – трагедия. Турция се превърна в смъртен враг – оттук до края на живота. И припомнихме на турците всичко, чак до последното им историческо злодейство.

И сега изведнъж взехме, че се помирихме. Сякаш нищо не е било, като побойниците в задния двор. Обърсахме си разкървавените носове и отидохме да пием бира. А руският народ, който след трагедията със сваления самолет вписа турците (съдейки по допитванията) сред своите главни врагове, редом с украинците и американците, сега пак е принуден да ги признае за братя, ако не по оръжие (каквито някога бяхме с американците), то поне по курорти. И той ги признава, къде ще ходи…

Излиза, значи, че за Русия приятелите и враговете са точно толкова условни, колкото и руският морал, както твърдеше руският писател-емигрант Гайто Газданов, преминал през ужасите на Гражданската война. Приятел и враг в едно лице – удобно е! „За вчера ти благодарим, за днес ще отговаряш!” – пишеха сталинските вестници в годините на големия терор, когато бяха избити и много стари болшевики. Та още оттам тръгва порочната традиция да се манипулират както приятелите, така и враговете.

Макар че още преди основаването на СССР Русия открай време няма кой знае колко надеждни приятели. Да вземем например Франция. Тя ту е приятел, ту враг, после пак приятел, и пак враг. И така – докато те заболи главата. Ами да, точно както с днешна Турция.

Защо е така? Защо Русия никому не вярва?

Ами защото открай време се придържа към друга вяра, а не към вярата в източните или западните си съседи. В душата си Русия е страна-месия. Тя има божествена мисия. Каква ли? Няма значение! Някаква! Ту да воюва срещу европейските революции (през 19-ти век), ту пък сама да тръгне на революция, която – в интерес на истината - бързо се свлича по урвата на новото самодържавие. Първо сталинското, после – подир една историческа пауза – днешното. При това във време, когато при съседите ни самодържавието отдавна вече е излязло от мода. Русия се мисли за изключителна, но не защото там хората живеят щастливо. Не, хората в Русия никога не са живели щастливо. Тя се смята за изключителна, просто защото не може да бъде нормална, като другите.

Ако Русия беше като другите страни, кримската история нямаше как да се случи, нито в средата на по-миналия век, нито днес. Защото Русия не само е особена страна. Тя смята, че всъщност е по-добра от всички останали. Но по кои ли показатели? По невидимите показатели на духа. И всички, които не го признават, са врагове.

Само дето никой не го признава. Едни не искат - по традиция, както поляците. Други пък не намират шапката-невидимка на Мономах. А третите изобщо дори не я търсят, те просто призовават Русия, ако може, поне малко да прилича на другите. Молят я дори.

Днес главен враг ни е Америка. А Китай ни се води за приятел, макар че сам не го знае. Кога ще стане следващата рокада? Никой не знае. Но всичко може да се очаква.

В Крим ми казаха, че портретите на Путин край пътя били инсталирани по тайното разпореждане на американския Държавен департамент. Но защо? Ами защото портретите дразнели… Кой дразни? Портретите! Но кого?! Направо се опулих.

После обаче се сетих. Ако Русия наистина е изключителна страна, нейното мислене трябва да бъде неподвластно на вражеската логика. Мислене, освободено от разума на врага. Тъкмо поради това Русия е толкова силна – толкова силна, че даже изнемощява от могъществото на собствения си дух.

Най-главното обаче си остава: да се избере супервраг. Всички други по протежение на руските граници нека ни бъдат просто врагове или лъжливи приятели. Трябва обаче да се търси коренът на злото!

Някога този супервраг беше Полша. Страшен враг, който предлагаше на Русия да намери себе си в Европа. После пък, след Втората световна война, супервраг стана Западна Германия. Съветските ръководители яростно я обвиняваха в реваншизъм. И народът вярваше. Та нали тъкмо Западна Германия тласна напред едно страшно за Русия дело – обединяването на вечно враждебната, в една или друга степен, Европа.

Днес пък най-омразният враг е Америка. Народът и на това повярва. Е, не докрай.

В Русия народът вярва на началството. Много му вярва. Гласува за него. Макар че не му вярва съвсем докрай. Това е още една от онези тънкости, още една особеност в дългия списък с особености: вярата в началството не е дълбока. Но и началството не вярва особено на народа. Ето защо външните, задграничните врагове и приятели, назначени от началството, в Русия служат като градинско плашило край оградата. От една страна – много страшни. А от друга – не особено.

Понякога обаче тези тънкости на враждебно-приятелските отношения водят до световни войни. И кръвта блика от гърдите на хората, а не на градинските плашила.

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Надявам се, че хората ме възприемат като актьор. Никога не съм искал да бъда филмова звезда.”

Ал Пачино, американски актьор, роден на 25 април преди 78 години

Анкета

Тревожи ли Ви, че в България медиите са под натиск?

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Капанът на политическата коректност

"Квадратът" е сатира за социалното лицемерие, липсата на емпатия и маймуната в човека

Лазар Николов. Страници от архива

Проф. Куюмджиев е съставил грижливо и с пиетет към автора тази интересна книга – документ за едно време, противоречиво, несвободно, но и определено творческо.

Любов на кръстовището на историята

Силвия Томова е написала своя роман „Грохот“ страстно и с вдъхновение.