Георги Господинов, "Фейсбук"

Отсега да кажа, че в този текст няма да има нито една обида към друг български автор, така че можете да спрете четенето сега. 

Става все по-ясно и тъжно - битката вече не е за „Литературен вестник”. И да е започнала с това, се изроди в битка нелепа и без капка любов към вестника. С последните публикации по сайтове се вижда – това е млатене с думи, саморазправа, наказателни акции, лично разчистване на сметки, уж покрай ЛВ. На това място както му е реда, следваше аз да вляза в тона и да пробвам с моите шамари. Тук обаче ще се опитам да мисля вън от обидата. Минаха се граници в някои текстове, нека други напишат за това. По-важното е, че има натрупана неудовлетвореност, разломи през годините, но ЛВ е твърде крехък, за да реши собствените ни проблеми и тези на българската литература. Явно много дълго не сме си говорили, и това е най-големият проблем – невъзможността за разговор тук. Не с отворени писма и не през събрания. Стигне ли се до това, всичко е изгубено.

Сега бият един, утре ще бъде някой друг. Ще се намесят в суматохата и други хора, всеки да хвърли своя камък, както става в такива крамоли. После всички ще са омерзени. И тези, които са удряли, и тези, които още не са бити. И този, който ритуално ме погреба вчера. Това е лесният начин - шамарената фабрика, която не е спирала.

За да е ясно от каква позиция говоря: не съм действащ редактор в ЛВ и не правя броеве поне от 3 години. Преди 2 месеца си подадох оставка от редколегията без скандали и отворени писма, ще бъда заличен от карето през септември. На 5 август подадох оставка и от Управителния съвет на ЛВ. 

Това бяха двайсет години от моя живот, няма как да ми е безразлично. Отидох на събранието на Съвета на учредителите поради разпратената от Едвин призовка. Беше отвратително. Отидох, за да водим разговор, пазя предварителните си бележки, но как между хора, които дори не се поздравяват вече. С отворени писма не става, нито с размяна на обиди. Имам опит в жанра, но няма да вляза в него. Защото става дума за хора, с които минахме заедно през 90-те, за поети и приятели, не за абстракции и аватари. 

В едно всички са прави – трябваше да има разговор. Истината е, че въздухът на онова събрание беше тягостен и зареден с предварително напрежение и че никой от двете страни, с изключение на няколкото думи от Едвин, не поиска да взриви това. А разговор трябваше. 

Като човек, който е решил да си тръгне, вече бях изложил своята позиция в две писма, пратени по-рано – едно до всички от редколегията, включително Едвин, в което и подадох оставката си. И едно лично до Едвин, отговор на негово. Знам, че първото отдавна е минало отвъд хората, до които беше пратено. Там казвам какво мисля и към двете страни. Без обида и без омраза, като към приятели, преди всякакви събрания. Ще си позвоя да цитирам малко, защото настоявам на сходни неща, настоявам за разговор:

„...С шамари и опъване на уши няма да стане, повярвай ми, ако наистина обичаме вестника. Ако не ни пука за него - може. Тук се цени този, който удря пръв. Но тогава без мен. Ако намериш моя дума срещу човек от ЛВ, бивш или днешен редактор, ела и ми го изкрещи. Аз мога да намеря обратното. Иначе на самото честване и после (вж. Библиотеката) се изредиха с благодарност всички имена на редактори преди. И винаги е било така през годините. Имахме шанс да продължим една тънка и непозната за бг литературния живот приемственост и мисля, че го пропиляхме. Стана, както винаги е ставало тук. А не трябваше. 

Откъде и защо почна всичко? И кога започна - кажи ми, ако знаеш. Въпросът ми не е реторичен. Защо се изкрещяха публично обиди, етикети и пр. между нас? Не съм реално във вестника от поне 3-4 години. Но ако е имало нещо през последните 5-10-15-20 години, което рязко не харесваш, трябваше да кажеш. Поне на редколегия. Тогава трябваше да свикаме всички съвети, да говорим непрекъснато. А не сега да си пращаме призовки. Нещо не е наред в цялата история. Нещо се е трупало, не се е изговаряло. Не може за един месец рязко да се разделим след 25 години. Нещо никак не е наред. И след скандала трябваше да продължим да си говорим, а не да задълбаваме и да се замеряме с отворени писма, радиопредавания и нощни птици. И да се въвлича кохорта от странични атакуващи. Защо тръгна така? Омерзихме себе си и читателите. Това заприлича на мръсна война, в която ще погребем приятелства, опити за малки общества, литературни наследства, цялото десетилетие на 90-те... Съберете се и говорете, вън от събрания, просто говорете, конкретно. Ако нещата не са отишли вече твърде далеч. Аз наистина се оттеглям... (...)

Не искам да гледам как се бият хора, които са направили нещо хубаво, нито да участвам в това. Това е засега, Еди. Нека всеки остане със своята позиция. И се опита да разбере позицията на другия.”

Така свършва онова писмо от 30 юли, отпреди всички последвали събития, събрания и текстове. А започваше така: „...ще ни разделят, ще ни вкарат в интрига, а накрая в цялата неясна битка около ЛВ като враг ще бъда изкаран аз, помни ми думата.”

Все съм си мислел, че тук трябва и може да се говори и живее по друг начин. Засега не става, но не ни е дадено друго освен да опитваме. Кои сме ние да разделяме приживе тази литература на лагери, на стари и млади, да се заобикаляме или псуваме. Толкова е малка и тясна тази среда, че известно смирение и работа само ще е от полза. И малко респект към другия, нищо повече.

 

Коментари  

0 #1 Р. Кралева 16-08-2016 19:48
Нараненият писател сигурно е най-продуктивиният.Харесвам и чета Вашето творчество!Не мога,а всъщност мога да си представя колкж сте наранен от т. нар. "Едвин". боже мой, това е добра поличба-истинският творец страда от...не знам какви "хора"? на прав път си-страдай от такива субекти и ще си още по-продуктивен!
Цитиране
  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).