Ивайло Дичев, "Дойче веле"

Вече всеки знае, че основната поразяваща мощ на терористичния акт е страхът. Няколко невинни убити – и държавите изтеглят войските си, дипломатите почват тайни преговори, гражданите се разделят на християни и мюсюлмани, безотговорни популисти печелят избори.

Защо пак Франция?

Първият въпрос след поредния удар в Ница гласи: защо тъкмо Франция? Колониалната история, е едно обяснение, надменността на силно централизираната държава, която изключва недобре интегрираните – друго. Ще добавя и едно чисто антропологическо обяснение. Във Франция вече над два века се е установила културата на гражданската война. По всеки повод французите излизат на улицата, палят коли, млатят се с полицията. Тази година например те месеци наред водиха яростна битка срещу промените в трудовото законодателство на Валс - същото, което навремето в Германия Шрьодер прокара при много по-слаба съпротива. Във Франция всеки проблем започва с конфликт, за всяка неправда се излиза на улицата, докато в Германия първо преговарят и чак в краен случай протестират. Във Франция достойно е да се конфронтираш, в Германия – да дискутираш. Една култура на гражданската война привилегирова крайните решения, радикализацията във всички сфери, били те ислям, колониална обида или просто лична лудост.

Победата над тероризма включва три неща

Първо, очевидно трябва да се ликвидира Даеш (известен повече като „Ислямска държава”), а това може да стане чрез сближаване на САЩ и Русия. Последното пък предполага Западът да преглътне Крим и Асад. За Крим ми се вижда, че ще е по-лесно, доколкото там няма особени протести и конфликти. За Асад, убиец на стотици хиляди, май ще трябва да отстъпят руснаците.

Второ, трябва да се въведе далеч по-строг контрол над дигиталните комуникации и мобилността. От това ще пострадат не толкова човешките права, колкото интересите на определени компании като Apple, които се съпротивляват на това съобщенията на клиентите им да бъдат декодирани. Ще се съпротивляват и самолетни, оръжейни, петролни търговци. Разбира се ще бъдат обвинявани правозащитниците, но не се хващайте – проблемът в контрола на глобалната мобилност са частните интереси. Целта би била незабавно да се идентифицира всеки, който произвежда определен тип радикални видеа, всеки, който пътува до земите на пиратите.

Но всичко това едва ли ще предотврати атаки като тази от Ница. Подобно газене на пешеходци имахме миналата година в Лас Вегас, по-миналата в Ерусалим и много пъти преди. В Израел започнаха да нападат с ножове на улицата. Утре някой ще вземе да хвърля саксии от балкона. Танковете, камерите, дроновете тук не помагат. Докато не монтираме чипове в мозъка на всеки един обитател на планетата, няма да сме сигурни, че някой няма да извърши подобно безумие. Човекът все още не може да се управлява с технически средства, и слава богу. Но това поставя пред обществата ни друга задача: да спечелим на наша страна тези 7 и половина милиарда човешки същества.

Контрол и... помъдряване

Най-важният елемент от самозащитата ни, това е връщането на общностния контрол, с който сме се пазили до възникването на организирана полиция през 19 век. Звучи патриархално, демодирано, дори малко ченгеджийски, но няма как без него. Трябва да познаваме съседите от блока си, от улицата, града: да знаем какво работят, откъде идват, къде отиват. Когато усетим някакво асоциално поведение – да повикаме социалните, ако пък те се усъмнят – да търсят помощ от психиатри, полицаи. Човешките права в съвременния свят някои разглеждат като това да оставим другите на самотек. Седи там в дупката си, получава социални помощи, ходи някъде, събира се със странни хора – негова си работа. Не, уважението ни към другия човек трябва да се върне към усилието да го приобщим към обществото, да му помогнем някак да участва в света ни. Това, което става днес, свидетелства не за хуманизъм, а за разпад на социалните връзки, за изчезването на смисъла, който виждаме в общото живеене.

Има и нещо по-невидимо. Започнахме да вярваме, че смъртта, войната, страданията са елемент от миналото; е, преиграваме ги понякога в исторически възстановки, но разбира се без жертви. Обърнете се назад – имало ли е епоха, в която така малко да се е умирало? В нашето детство живеехме с мисълта за неминуемата ядрена война между блоковете и решавахме задачи за това колко пионери ще умрат на първия час във втора зона за ядрено поразяване. Скоро си припомнихме касапницата при Вердюн, при река Сомна. Върнете се към завладяването на Мексико от Кортес, монголското нашествие и планините от черепи… Смъртта днес ни се вижда скандал, мирът сякаш ни се полага като част от жизнения стандарт, така да се каже.

Ами не ни се полага, трябва да воюваме за него.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Насилието не може да измени света. Ако го променя, то е само временно.”

Мартин Скорсезе, американски режисьор, роден на 17 ноември преди 76 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).