Уважаеми г-н президент Гаук,

Пиша ви с желанието да споделя някои истини за България и състоянието ѝ днес, защото не съм убеден, че те са посочени или коментирани с вас при официалната ви визита у нас (22-24 юни 2016 г.). Въпреки че по време на посещението ви по тези проблеми домакините бяха организирали специална дискусия „Уроците на миналото, паметта за комунизма и осмислянето на тоталитарните режими“ (за съжаление по здравословни причини не можах да участвам в нея и сега ви пиша от една болнична стая).

Позволявам си да се обърна задочно към вас, защото знам, че вашата гражданска и политическа активност за справяне с наследството на комунистическата диктатура не е секвала и вие продължавате да се интересувате как отделните страни от бившия Източен блок се справят с това. А и когато се запознахме преди 10 години, тема на разговора с вас беше как точно да разрешим един от най-болезнените проблеми на комунистическото наследство – отварянето на досиетата на репресивния апарат на комунистическата партия.

Тогава вие гостувахте в България по покана на фондация „Конрад Аденауер” и личното ви присъствие, споделен опит и навременните съвети за отварянето на досиетата в една от публичните дискусии като дългогодишен ръководител на Комисията за досиетата на ЩАЗИ в периода 1990-2000 г. изиграха ключова роля за приемането в края на 2006 г. след силен обществен натиск на действащия и към момента у нас закон за досиетата. Ние, хората, които и тогава работихме за осветляването на дейността на комунистическите тайни служби, не сме забравили за вашата подкрепа и я ценим и до днес.

Не се справихме успешно

Истината, която вероятно, не сте чули при посещението ви сега у нас, е, че за разлика от всички други страни, преживели тоталитарния комунистически режим, България не се справи успешно с преодоляване на всички последици от диктатурата, както това сториха другите свободни общества от страните в Централна и Източна Европа. Длъжни сме да признаем това, като същевременно не обвиняваме други, а отправим самокритичен поглед към себе си.

През 1989 г. тялото на комунизма в България („защото Тодор Живков беше партията”, по Георги Марков) рухна заедно с Берлинската стена (генералният секретар на БКП е принуден с натиск от Москва да си подаде оставката на 9 ноември 1989 г., когато пада и Берлинската стена), но духът на комунизма остана.

 Много хора днес в България считат, че той (духът) всъщност никога не си е тръгвал оттук, мутирал е във всякакви форми и съществуват десетки примери в подкрепа на това твърдение.

Без правосъдие за комунистическите престъпления

Истината е, че в България не беше извършена истинска декомунизация. У нас и в момента се усеща острата липса на правосъдие, но този дефицит постави началото още в началото на прехода с липсата на правосъдие за престъпленията на комунизма.

Виновните за трита фалита на БКП начело с Тодор Живков, за убийствата, за преследванията, за лагерите, за „Възродителния процес”, за „приватизираните” държавни капитали зад граница не получиха правосъдие. Жертвите бързо бяха забравени и изтикани в периферията на обществените процеси от напористи „демократи” и пребоядисани комунисти.

За да стигнем до абсурдната ситуация днес, когато 27 години по-късно, без да му трепне окото, главният прокурор на Република България Сотир Цацаров реши да въздава правосъдие, като оспори пред Конституционния съд решението на Народното събрание, взето през септември 2015 г. (с 25-годишно закъснение) за премахване на давността за престъпленията на комунизма.

По това дори вече не може да се сравняваме с Румъния, където правосъдието преследва над 80-годишни бивши коменданти на лагери при комунизма, както на Запад продължават да се преследват лица, независимо от възрастта им, участвали в Холокоста, защото и националсоциализмът, и комунизмът са тоталитарни режими.

Без лустрация

В България не беше извършена лустрация. Плахите опити през 1992 г. бързо бяха блокирани от Конституционния съд, а през това време щатните служители на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА заедно с контролираната от тях агентура бързо заеха ръководни места в банките, в „новите” специални служби, в парламента, в изпълнителната и местната власти, в дипломацията, във висшите учебни заведения, в бизнеса, в медиите и в много други сектори на обществото и държавата.

За да стигнем днес до срамния факт - политически сили, които се отъждествяват като десни или десноцентристки, да номинират сътрудници на бившата Държавна сигурност за депутати, кметове или общински съветници. Или министри да назначават на ръководни постове в министерството служители с агентурно минало.

За съжаление през 1997 г., когато на власт дойдоха Обединените демократични сили (СДС и Народен съюз), СДС и неговият тогавашен лидер и премиер Иван Костов, както и президентът Петър Стоянов, избран от СДС, отказаха да бъде приет цялостен Закон за лустрацията, предложен от коалиционния партньор Народен съюз.

Ние, хората от гражданското общество, не бяхме достатъчно критични и не оказахме необходимия натиск това да се случи и така беше допусната поредната историческа грешка.

Затова днес сме критични към сегашните управляващи, които са уж десни, а нехаят за това, че бе допуснато демокрацията да бъде заразена с вируса на комунизма и не предприемат необходимите стъпки обществото да бъде излекувано от неговия вирус.

И ГЕРБ, и Реформаторският блок днес повтарят класическите грешки на СДС от периода 1997-2001 г., но ние ги критикуваме обективно и предупреждаваме за това сега, а не след като сдадат властта, както обикновено у нас се прави.

Късно отваряне на досиетата

Вие много добре знаете, че в България реалното отваряне на архивите на тоталитарните служби се случи най-късно от другите страни в бившия Източен блок (първите два опита от 1997 г. и 2001 г. не се броят, тъй като се оказаха неуспешни).

И това не е случайно, защото през първите 16 години от прехода управлението, независимо от кое политическо мнозинство, не се е съпротивлявало на изграждането, заздравяването и усъвършенстването на паралелната власт на ДС и нейната агентура, ползвайки напътствията на „братския” КГБ в началото на новите демократични условия, когато от Москва уверяват българските си другари, че комунизмът е вечен и в момента (към 1990 г.) изживява само временни затруднения.

След като през 2006 г. БСП видя, че не може да се противопостави на обществения и международен натиск за приемането на нов закон за досиетата реши да се скрие зад новата Комисия, като номинира и избра голяма част от членовете ѝ начело с председателя ѝ Евтим Костадинов.

Комисията обаче реши да спази и следва закона, което я направи най-омразната държавна институция на „Позитано” 20. Тя навакса изключително много от загубеното в началото на прехода време и към днешна дата е осветила мрежа от над 10 000 сътрудници на комунистическите тайни служби на различни ръководни постове в държавната и обществото.

Именно затова, че е работеща и на практика единствената държавна институция у нас, която е призвана по закон да работи за осветляването на лицата, зависими от тоталитарните служби, Комисията е крайно неудобна на реваншистки настроените креатури на бившата БКП, Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА.

През 2010 г. нейните разкрития за огромния брой агенти сред българските посланици и консули, представляващи съвременна България пред света, доведе до реакция на кабинета на ГЕРБ да преустанови назначението на такива кадри, а президентът Росен Плевнелиев продължи тази политика – рядко срещан акт на политическа воля по българските ширини, когато се говори за това по какъв начин следва да бъде ограничено назначаването на бившите сътрудници на ръководни държавни постове.

Това е и причината БСП да се опитва днес да отмени същия този закон за досиетата, който самата тя гласува през 2006 г., а също и да бъде преустановена дейността на Комисията.

Грубото погазване на закона

Няма да спестя и факта, че едно от най-трудните неща се оказа отказът някои от наследниците на тоталитарните комунистически служби да предадат на Комисията архивите на своите предшественици.

Най-грубо законът беше погазен от служба „Военна информация” (СВИ), наследник на Разузнавателното управление на Генералния щаб или по-малкия брат на съветското ГРУ (военно разузнаване) през годините на режима. И към днешна дата СВИ отказва да предаде всички архиви и изглежда няма сили и власт в България (и прокуратура), която да я принуди да изпълни закона. 

Включително и обещание от нейния директор пред президента Росен Плевнелиев през 2013 г.

Включително и безсилието на 4-ма министри на отбраната през последните години, наред с настоящия Николай Ненчев (Реформаторски блок), на които военното разузнаване е пряко подчинено.

ГЕРБ и Реформаторският блок бързо забравиха, че СВИ и Държавна агенция „Разузнаване” (до тази година Национална разузнавателна служба, наследник на Първо главно управление на ДС) отказват да изпълнят отменения от партията на Борисов и Синята коалиция през декември 2012 г. параграф 12 от закона за досиетата – чадърът над кадрите на комунистическите служби на ръководни постове в разузнавателните служби от 10 ноември 1989 г. до днес.

Централизираният архив за документите на ДС

Едно от малкото неща, които в България беше направено през последните години, с което наистина може да се похвалим, е изграждането на Централизирания архив за документите на тоталитарните комунистически служби в Банкя от Комисията по досиетата.

Учудва ме фактът, че домакините ви необяснимо как са пропуснали да включат в програмата ви посещение на Централизирания архив, за да видите лично постигнатото от българска страна, още повече, че вие имате пряк интерес към архивите на тоталитарните служби като дългогодишен ръководител на Комисията по досиетата на ЩАЗИ в Германия. Ако беше направено това, щяхте да видите най-модерното архивохранилище за документи на тоталитарни служби в страните от Източна Европа.

Трябва да знаете, че по време на целия си мандат и в момента българската Комисия по досиетата е подложена на непрекъснати атаки и се търсят всякакви начини нейната дейност да бъде блокирана, а чрез негласната цензура, наложена от медиите, собственост на агенти на ДС, над работата ѝ, обществото не получава реална представа за свършеното.

Въпреки че управлява дясноцентристка коалиция, Комисията стои доста самотно на фона на атаките срещу нея, особено след анексирането на Крим от Русия, когато маските в България паднаха и много от противниците на отварянето на досиетата неприкрито пропагандират антиевропейски и проруски позиции. Няма как те да са доволни от отворените досиета, които ясно показват дългия съветски опит, който репресивният апарат на БКП е попивал десетилетия на ред от своя по-голям „брат”.

До края на мандата на Комисията остава близо година, но още отсега противниците на отворените досиета се готвят да сложат ръка над архивите на тоталитарните служби и да преустановят достъпа до него. Ние пък се подготвяме да се борим за запазване на публичността на този огромен масив и дори за удължаване на мандата на Комисията особено по отношение на проверките на кандидатите при всички видове избори у нас.

Без музей на комунизма

Още през 2012 г. президентът Росен Плевнелиев беше споделил, че предстои ваше посещение в България и много би се радвал да ви заведе в музей на комунизма.

Това не стана при посещението ви сега, просто защото музей на комунизма у нас няма. Премиерът Бойко Борисов често обича да се хвали колко нови музеи са били открити по време на управлението му, но точно с такъв музей не може да се похвали. За него винаги няма държавни пари. Въпреки, че имаше проект такъв музей да бъде създаден в подземията на ул. „Московска” 5.

Даже съвсем наскоро премиерът заяви, че ще търси 2,5 млн. лв. за ремонта на комунистическото светилище на Бузлуджа, очевидно много загрижен за този тоталитарен паметник.

През последните няколко години се лансира идеята, която и президентът Росен Плевнелиев е приел, за създаването на музей на ХХ век, в който да се вмести и периода на комунизма.

Всички ние, които познаваме опита в другите страни от бившия Източен блок, знаем, че във всяка една страна от Полша, през балтийските страни, до Германия, Чехия и Унгария са изградени отделни музеи на комунистическия терор в автентични сгради, използвани от комунистическите режими за репресии срещу обществото. Очевидно този европейски опит не се споделя от официалните власти у нас. Или просто се търсят начини да се размие истината за комунизма, подреждайки я в музей с други исторически събития от миналия век.

Без мемориал за жертвите на комунистическия терор

Няма как да ви заведем и на място, свързано с репресия от времето на комунизма, което да е превърнато в мемориал на жертвите на комунизма, подобно на другите европейски страни, преживели тоталитарната система. На емблематични места като лагерите „Белене” и лагера на смъртта край Ловеч” ще видите една-две мемориални плочи и толкоз. За съжаление и това не сме направили. Не държавата, а цялото ни общество.

Трябваше в гр. Белене да дойде един католически свещеник (Паоло Кортези), който да ни събуди, вдъхнови и поведе към изграждането на Парк-мемориал на мястото на остров „Персин”, където през 1949 г. комунистическата власт е създала най-големия концлагер за политически противници у нас.

Отскоро имаме специален сайт, посветен на жертвите на комунизма – „ПАМЕТ 1944-1989” (pametbg.com), където събираме паметта за убитите, безследно изчезналите, осъдените и подложени на преследване от ДС хора. Тази платформа стана възможна благодарение на подкрепата не на кого да е, а на Софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер”, защото няма българска държавна институция, която да подкрепя подобни проекти.

Без комунистическата идеология и престъпления в учебниците по история

Стигам и до един от най-актуалните проблеми, без решаването на който няма как българското общество да научи уроците от миналото и да не позволява да стане отново тяхна жертва. Уроци, без които няма как младите поколения българи да оценят свободата, която има днес и заради която хиляди са се жертвали по време на комунистическия режим.

Вие, г-н Гаук, като един от инициаторите на Пражката декларация от 2008 г. много добре знаете, че едно от важните послания в нея се отнася до смяната на старите учебни програми с нови и въвеждането на паралелно изучаване на тоталитарните режими в училище, включително и на комунизма.

Е, на хартия българският парламент подкрепи Пражката декларация, но от 2009 г. насам няма българско правителство, което да е определило образованието като приоритет и няма ръководство на Министерството на образованието и науката (МОН), което да е предприело конкретни стъпки за адекватното изучаване на тоталитарния комунизъм в средното образование.

В България през 2014 г. историкът проф. Евелина Келбечева инициира гражданска петиция за необходимостта от изучаването на комунизма в училище, подкрепена от над 2000 души.

През есента на 2015 г. управляващото мнозинство не прие идеята на депутата Борис Станимиров (Реформаторски блок) в новия образователен закон да бъде записано, че реформата по отношение на изучаването на комунизма е задължение към МОН (с малки изключения повечето от депутатите от ГЕРБ гласуваха „въздържал се”).

Последва организиране на политическа петиция от депутата Методи Андреев (ГЕРБ), която беше подкрепена от 103 народни представители от различни групи, от българските евродепутати към ЕНП, както и от самия президент Росен Плевнелиев. Двете петиции (гражданската и политическата) бяха връчени лично на министъра на образованието Меглена Кунева (Реформаторски блок), която обеща, че ще работи за запълването на този крещящ образователен вакуум.

Евродепутатът Андрей Ковачев (ГЕРБ/ЕНП) организира през март тази година в Европейския парламент специална дискусия, посветена на проблема, пред която министър Кунева изпрати потвърдително писмено уверение, че това ще стане.

Семената на истината за комунизма

Оттогава досега обаче в МОН нищо такова не се случва. Нещо повече, министър Кунева и министерството бойкотираха проведената наскоро публична дискусия „Знание и ценности” – (не)изучаването на тоталитарните режими в българското училище, организирана от фондация „Истина и памет” – гражданска организация, която се е посветила да работи в ползва на обществото за преосмислянето на тоталитарното минало.

Отсъствието на представител на МОН от първия по рода си форум в България, който събра на едно място професионални историци, кинодокументалисти и експерти от образователния сектор и обедини техните мнения и опит, е показателен факт. По тази причина все още валидни са думите на проф. Келбечева, че у нас е по-лесно да падне правителството, отколкото да се изучава комунизмът в училище.

Ние обаче не сме обезкуражени. Научили сме се от грешките в миналото и нямаме никакво намерение да оставим министър Кунева в комфорт да „забрави” за дадените обещания. И тъй като отдавна не вярваме на голи обещания вече работим по създаването на алтернативна образователна програма, с която ще започнем да посяваме семената на истината за комунизма, неговите престъпления и жертви по цялата страна, така както вие работихте със сдружението „Срещу забравата — за демокрация“ в Германия.

Вече сме научили основния урок на Прехода. Не да стоим и по навик да обвиняваме само политиците за грешките и да чакаме те да ни решат проблемите, а да се обединим и да работим със собствени сили за онова, което искаме да се случи. Вярваме, че ще разсеем един път завинаги сенките на комунистическото минало върху настоящето и бъдещето на Родината ни.

 

С уважение и признателност:

Христо Христов, журналист, desebg.com

 

 

 

Коментари  

+1 #2 Георгиева 27-06-2016 15:19
Мадам Недева, нещо сте се объркали в желанието си да плюете. Христо не е на хранилка където и да е, най-малкото при Сорос. Едностранчива сте Вие. Това е изключително почтен журналист, който вади фактите едно към едно. Ако са Ви неудобни, помислете защо. Да не сте от агентурата? Вървяла България напред... Неграмотни криминални елементи влязоха в БКП и дойдоха на власт чрез преврат, избиха хиляди хора без съд и присъда, заграбиха частното имущество на жертвите си, а според Вас това било вървене напред. Не сте добре. Ако не бяха комунистическите престъпници, сега нямаше да се налага пак да търпим Техния криминален Преход.
Цитиране
-4 #1 Недева 27-06-2016 05:37
Отвратително е това писмо на "журналистчето" на хранилка към Комисията и щабовете на Сорос. Срамно и унизително. Как се жалва само. Омръзна ми от едностранчивите му тълкувания за ДС, от оплюването и отрицанието. Стига с тези манипулации.Фалирала държавата три пъти. А сега? Какво остана от нея. Може да е имало и е имало много нередни неща, но България за разлика от сега вървеше напред.
Цитиране
  • ОТКЪС

    Умберто Еко - "Средновековното мислене"

    Това са студии, които покриват период от шейсет години. Техният оригинален дух е напълно съхранен, въпреки че авторът ги е шлифовал както библиографски, така и редакционно, за да се избегнат, макар и не изцяло, някои повторения и връщания към загатнатите теми.

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Няма начин да пишеш добре и в същото време да пишеш лесно.”

Антъни Тролъп, английски писател, роден на 24 април преди 203 години

Анкета

Трябва ли да се забрани лотарията по телевизията?

Да, защото е хазарт - 95.8%
Не, какво толкова? - 4.2%

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

Капанът на политическата коректност

"Квадратът" е сатира за социалното лицемерие, липсата на емпатия и маймуната в човека

Лазар Николов. Страници от архива

Проф. Куюмджиев е съставил грижливо и с пиетет към автора тази интересна книга – документ за едно време, противоречиво, несвободно, но и определено творческо.

Любов на кръстовището на историята

Силвия Томова е написала своя роман „Грохот“ страстно и с вдъхновение.