„Дойче веле”

 Алжирският писател Буалем Сансал е автор, който се радва на успех. Романите му, предлагащи задълбочени психологически изследвания на алжирското ежедневие, предизвикват огромен читателски интерес и то не само в неговата родина. Последният му роман "2084" стана един от най-продаваните романи на френски език само шест месеца след като беше издаден. За успеха на произведението допринасят не само богатият и живописен език на автора, но и многозначителното заглавие - "2084", което неизменно буди асоциации с известния роман на Оруел "1984" – онова мрачно предсказание, писано през далечната 1948 година.

Както знаем, действителността през 1984 година се оказа далеч не толкова потискащо-драматична, колкото я показваше фикцията на Оруел. В този смисъл можем да се надяваме, че "2084" ще бъде последвана от същата съдба. Буалем Сансал описва в романа си една ислямистка диктатура, която господства над цялата планета. Светската култура, плурализмът, съзнанието за относителност на всякакъв ред са дискредитирани като отживелица. Изместени са от сляпото подчинението пред един ревнив Бог.

Ислямофобия и истерия?

Защо романът "2084" стана бестселър? Поради това, че се чувстваме привлечени от катастрофата? От латентния расизъм или ислямофобията на французите? Или от истерията, предизвикана от двата големи атентата срещу „Шарли Ебдо” и „Батаклан” през миналата година? Или всичко се дължи на изкуствено създадената медийна истерия? Няма сигурен отговор. Като припомним и успехът на романа "Подчинение" на Мишел Уелбек, който също тематизира силните страхове от исляма, очевидно можем да кажем, че французите са далеч по-големи песимисти от германците по отношение на мултикултурно съжителство. Германия - страна на оптимисти? Кой ли можеше да си помисли подобно нещо? Факт е, че и досега повечето германци са убедени, че интеграцията на няколкостотин хиляди мюсюлмани е възможна. Най-убедените привърженици на мултикултурализма тук възмутени биха ни креснали: „Защо изобщо говорите за мюсюлмани? Та нали това са просто хора?

И ще са прави, но само наполовина, защото при нас идват хора, които изповядват ислямската религия. Но знаем ли какво таят те в сърцата си? Как гледат на отвореното общество и на толерантното отношение на германците към културните различия? Честният отговор гласи: нямаме никаква представа. Дали собствената ни откритост към света /в случай, че наистина я притежаваме/, величаенето на различността и на културната хибридност, за която на високопарен език говорят нашите учени, наистина адекватно отразяват реалностите на нашия живот? Или са просто една пожелателна проекция? Отново сме принудени да признаем, че не знаем.

Рафиниран начин да се изкаже нещо политически некоректно?

Толкова по-странно е, че Буалем Сансал знае отговора, или поне твърди, че го знае. Роденият през 1949 година Сансал, който е лауреат на наградата за мир на германските книгоразпространители, е прекарал целият си живот в родината си Алжир. Не само с помощта на литературната фикция той предупреждава за опасностите, свързани с исляма. Особено отчетливо той изрази мнението си пред германския седмичник "Ди цайт". Заедно с други двама мюсюлмани - адвокатката Сейран Атеш и ислямоведът Еднан Аслан - Буалем Сансал предупреждава за опасността от ислямизиране на Европа.

Толкова по-странен е оптимизмът на германците. Песимистичните виждания те явно оставят в ръцете на някои /специално подбрани/ мюсюлмани. Как би трябвало да разбираме това? Като изплуване на нещо съзнателно изтласквано от съзнанието ни? Или като рафинирано разделение на труда, измислено, с цел да се изрази нещо политически некоректно? Или чисто и просто като доказателство за това, че мултикултурният експеримент все пак се е оказал успешен, след като самите мюсюлмани, или поне въпросните трима, се оказват най-яростните критици на самите себе си? Успехът на мултикултурното общество щеше да е още по-впечатляващ, ако критиката и самокритиката по някои теми не следваха толкова често линията на етническата принадлежност.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • А СЕГА...

    Компютри и цървули

    Недоволният от нещо човек вече не е гражданин на Република България, а само протестър.

    Дръзналите да напишат или рекат по радио или телевизия нещо напреки, са грантаджии, соросоиди (нали помните деветдесетте), джендъри и национални предатели, платени от американския империализъм. Да ви звучи познато?

  • ПОРТРЕТ

    Невероятната Мария Калас

    През 2018 г. се навършват 95 години от рождението на певицата.

     
  • КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА

    Да си спомним за Луи дьо Фюнес

    Комедиите му бяха любими у нас, нещо повече -  редовно се внасяха и се показваха до скъсване в киносалоните, за да знае всяко българско дете кой играе инспекторите Жув и Крюшо.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • РЕКОНТРА

    Възхвала на глупостта – българската

    Дано някой ден поне малко да поумнеем. Да видим, че царят е наистина гол и най- сетне да кажем едно твърдо и окончателно: „Не!” на Глупостта и да решим сами успешно съдбата си. Защото вече почти стигнахме дъното...

     
  • ОТКЪС

    Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

    Книгата описва личната трагедия на хората след Чернобилската трагедия и показва как тя е повлияла на техния живот.

     

„Най-силната дума в речника на съвременния човек е думата „не“. Особено, когато говори за себе си.“

Сидни Поатие, американски актьор и режисьор, роден на 20 февруари преди 91 години

Анкета

Гледате ли предавания за култура по телевизията?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

Вестникът на властта срещу властта

Не съм съгласен с българското заглавие на филма. „Вестник на властта“ звучи и подвеждащо, и компрометиращо.

Жлъчна сатира срещу тоталитаризма

„Смъртта на Сталин“ продължава традициите на „Монти Пайтън“, предлагайки ни един присмехулен и хулигански поглед към най-близкото обкръжение на вожда в момент на върховно напрежение и прелом.

Да бъдеш безкомпромисен и решителен и в най-мрачния час

Отличен сценарий на Антъни Маккартни и брилянтна игра на Гари Олдман.