Перуанският писател нобелист Марио Варгас Льоса (79) публикува остра статия в испанския вестник "Ел Паис" за това как известни личности от филмовия бранш превръщат в герои престъпници като наркобарона Хоакин Гусман – Ел Чапо, а медиите служат за резонатор в тази криминална дейност.

-----------------------------

Интервюто, което Шон Пен взе от мексиканския наркобарон Хоакин Гусман, известен с прякора Ел Чапо (Дребосъка), е потвърждение, че съвременната политика се прави не със знания и идеи, а с шоу и цирк.

Затова не е учудващо възмущението на обществото след интервюто, което бе взел американският актьор Шон Пен от мексиканския наркобарон и убиец Ел Чапо, който е един от най-богатите хора в света по оценки на „Форбс“. То бе взето малко преди залавянето му от подразделение на морската пехота на Мексико. Интервюто, публикувано в списание „Rolling Stone”, е чудовищно, то илюстрира безграничната самовлюбеност, преминаваща в клоунада, а като капак издава симпатия и съчувствие към мултимилионера, комуто се приписват около 3000 жестоки убийства, наред с безброй други престъпления, включително многобройни изнасилвания.

Шон Пен е добър актьор, а освен това има славата на общественик с прогресивни възгледи, което отнесено към холивудските звезди означава необяснима слабост към диктаторите и дребните тирани от страни на Третия свят. Това демонстрира Майте Рико в забележителната си статия „Вечното възхищение от деспота“, където се припомня какви дитирамби пееха актьорът, а също Майкъл Мур и Оливър Стоун, за Фидел Кастро и Уго Чавес: "Една от най-великите сили, които изобщо е имало планетата", "блестящ лидер", "аз изпитвам към него любов и благодарност". Как ли сега актьорът ще обясни факта, че на последните избори 70% от венецуелските избиратели отхвърлиха по най-решителен начин режима на Чавес? Макар че нищо чудно той и да не знае това.

Примерът на Шон Пен е ново потвърждение, че съвременната политики се прави не със знания и идеи, а с шоу и цирк, зад които се крие празнота, а кое е добро и кое лошо решават медиите вместо обществото. Да се хвали Фидел Кастро като „най-мъдрият човек в света“, както каза Оливър Стоун, означава да се покаже безпрецедентно невежество и цинизъм, все едно да се възхищаваш от Сталин, Хитлер, Мао, Ким Ир Сен или Робър Мугабе; означава да се посочва като пример за подражание половинвековната диктатура, която превърна Куба в затвор, от който кубинците се опитват да избягат на всяка цена, дори с риск да попаднат в челюстите на акулите. От този калибър е и възхвалата на Уго Чавес като политическа звезда от планетарен мащаб, чийто режим хвърли Венецуела в нищета, насилие и репресии, където стандартът на живот пада заедно с галопиращата и най-висока в света инфлация, и където самата сърцевина на властта е проядена от корупция и наркотрафиканти.

На такива сигурно им е много удобно – докато си седят в Холивуд и всичките им права са защитени, защото никой няма да ги изхвърля от домовете, никой няма да им вземе бизнеса, парите или свободата – на тях им е удобно да се правят на „прогресивни“ обществени дейци, които получават покани от някакви сатрапи и защитават техните тоталитарни режими, при които милиони живеят в страха, нищета и лъжи, без право на глас, без най-елементарни права.

А сега, освен диктаторите, тези „прогресивни“ обществени дейци взеха да защитават престъпници и серийни главорези като Гусман - беднякът, който, по думите на Шон Пен, поел по пътя на престъпността само защото това бил единственият начин да оцелее в несправедливия свят, където всичко е подчинено на олигарсите.

За съжаление, журналистиката също стана жертва на днешната цивилизация на фарса, в която политиката, пък и самият живот, се превърнаха в шоу. Онези, които злоупотребяват с тази професия, за да разпространяват повърхностни, банални и смехотворни идеи и явни политически лъжи, обиждат тази професия и онези професионалисти, които вършат истински чудеса, за да изпълнят своя дълг – да кажат истината на обществото, заради което получават малък хонорар и излагат на опасност живота си.

А такива като Шон Пен, Оливър Стоун и подобни на тях, дори не си дават сметка, че тяхната позиция е израз на негативно отношение към Венецуела, Куба и Мексико и изобщо към страните от т. нар.  Трети свят, защото те лицемерно възпяват диктаторите на тези държави, които никога не биха изтърпели в собствените си страни, напомняйки по този начин Гюнтер Грас, който през 80-те години призоваваше латиноамериканците „да вземат пример от Куба“, докато в самата Германия той защитаваше принципите на социалдемокрацията.

Като критикувам безотговорни парвенюта като Шон Пен, не искам да кажа, че актьорите трябва да стоят по-далеч от политиката. Напротив, твърдо съм убеден, че участието в обществените дебати, в обществения живот е морален дълг на всеки и нито един човек не може да се смята за освободен от него, особено ако той е недоволен от обществото и света, в който живее. Освен това смятам, че колкото е по-известен човекът, както в случая с тези кинематографисти, толкова е по-висока отговорността му за изпълнението на този дълг. Той има по-големи възможности позицията му да достигне до обществеността. Но по същия начин и заради същите тези причини е задължително такова участие в обществения живот да се базира на стабилно познаване на темата, по която се изказва говорещият.

Тук ще е уместно да цитирам думите на още един американец, писателя Дон Уинслоу, казани по повод интервюто на Шон Пен. Уинслоу, който 20 години се занимава с дейността на мексиканските наркокартели и е автор на книгата „Картелът“, донесла му литературна награда, напомни за всички онези журналисти, които бяха осакатени и убити, само защото се бяха осмелили да изберат Гусман за субект на своето разследване.

Той е учуден, че Шон Пен дори не е попитал Дребосъка защо той след бягството си от затвора през 2001 г. подпали война с другите картели, в резултат на което убитите надхвърлили 100 000. Шон Пен не зададе и други въпроси: колко милиона долара е похарчил Ел Чапо за подкупването на съдии, политици и полицаи, защо се бе решил на договореност със садистите и убийците от „Лос Сетас“ и как е възможно охраната да му вкарва в килията непълнолетни момичета, докато е бил в затвора. Уинслоу съжалява и за това, че по време на 7-часовия разговор Шон Пен така и не попита Гусман за 35-те убити (включително 12 жени), които бяха ликвидирани по заповед на наркобарона по подозрения, че работят за „Лос Сетас“ до мирното споразумение с тази банда.

Що се отнася до причините, заради които Шон Пен не е задал неудобните въпроси -  те са очевидни: той цинично изгради интервюто с убиеца така, че да го представи като герой и жертва на икономическата и политическа система, която така се стремяха да унищожат кумирите на актьора – Фидел Кастро и Уго Чавес. А и така е по-лесно да се поддържа имиджът на един „прогресивен човек“, който толкова успешно допълва и собствения имидж на актьора. 

Източник: БГНЕС

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

  • ПОРТРЕТ

    Почит за Стефан Данаилов 

    Гледайки днес превъплъщенията му сме наясно, че дори и най-баналните, най-екзалтираните и конюнктурните са ценни именно като част от неговата биография.

„Животът е толкова прелестно заклинание, че всеки търси начин да го развали.“

Емили Дикинсън, американска поетеса, родена на 10 декември преди 187 години

Анкета

Харесвате ли книгите на Дан Браун и филмите по тях?

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

"Виктория и Абдул" на Стивън Фриърс (ревю)

Джуди Денч изнася филма на раменете си. Всеки неин едър план е уникален - тази актриса владее всяко мускулче на лицето си, тя може да играе дори само с очи, само с бръчките си дори.

"От Калифорния до Стълпище – историята на един емигрант" от Любен Рабчев (ревю)

На места нешлифована, историята печели с ясните си послания и с неуморимото желание на автора да предизвика апатичните българи, оставили се да ги носи течението.

"Идеал" или "Турбо"

"Дъвка за балончета" пита какво се е случило с децата на 80-те и техните мечти.

Страстта като невъзможност за щастие

50 години от екранизирането на  "Анна Каренина" от Александър Захри. Изпълнението на Татяна Самойлова се нарежда сред световните образци на тази роля за всички времена.

Рафаел – необходимата невинна жертва

„Рафаел“ е важна и значима книга в творческата биография на Леа Коен.