Евелина Ламбрева Йекер живее и работи в Швейцария повече от 20 години. Автор е на стихосбирките „Скок към слънцето“ (2006), „Затворен прозорец“ (2007; в сръбски превод, 2008), „Между Матерхорн и Шипка“ (2007), „Sammle mich…“ (Цюрих, 2008), на сборниците с разкази „Влакът за Амстердам“ (2008), „Unerwartet“ (Луцерн, 2008), „Бунище за цигулки“ (2009), на романите „Защото говорехме немски“ (2011), „Обядът на семейство Щум“ (2012), „Войната на майките“ (2014), „Казвам се Марчело”(2015). Романът й „Изрично възражение“, публикуван през 2016 г. на немски, беше издаден и представен и в България. Евелина Ламбрева Йекер даде интервю специално за читателите на SKIF.

-------

С новия си роман „Изрично възражение“ подхващате много чувствителен въпрос – даряването на органи за трансплантация. Как се спряхте на тази тема, някаква конкретна случка ли Ви предизвика?

- Дарителство на органи е само един от многото въпроси, които задава романът. Като цяло на първо място той е свързан с темата за съвременните условия на живот в неолибералното общество, живот, който, бих казала, се подчинява, за съжаление, все повече на принципите на социалния дарвинизъм с всичките му последици. В центъра на текста стои човекът  бурмичка, неусетно станал част от гигантската хиперактивна икономическа мелачка, която, движена от стремежа към всепостижимост, максимален успех и материално свръхблагополучие, изхвърля на боклука всеки свой износен или счупен винт и без да се интересува по-нататък от съдбата му, го заменя с нов. Тъкмо за такива изхвърлени хора, за техните съдби и за изричното им възражение срещу това да продължават да живеят по този начин, става дума в целия текст. Темата за донорството на органи и органната трансплантация в романа е подчинена на темата за неолибералните условия на живот и в този смисъл докосва въпроса на кого всъщност служи свръхмодерната медицина на високите технологии. Същевременно романът насочва и към новите етични проблеми, които възникват с все по-бурното развитие на медицината. Не някаква конкретна случка, а дългогодишният ми опит като психосоциален- психосоматичен консултант в областта на трансплантационната медицина ме подтикна към художествената преработка на въпроси, които ме занимават от години насам.

Някои от главните герои в романа сменят мнението си по отношение на донорството, колебаят се. С героинята Рут, която също е разколебана в един момент, Вие излагате аргументите си, че няма значение на кого ще бъдат присадени органите на един човек, важно е да се спаси човешки живот. Получавате ли критики за тази си позиция?

- Рут е носителка само на една от цяла палитра възможни позиции, свързани с донорството на органи. Чрез героите в романа са представени нагласи, вариращи от пълното отрицание на донорството до алтруистичното донорство, което в Швейцария се среща често. Читателят може сам да избере с коя позиция да се идентифицира. Моята лична позиция липсва в романа, и това е съвсем умишлено, не искам да манипулирам читателя нито в едната, нито в другата посока. Както вече споменах, що се отнася до донорството на органи, в текста основно става дума за новите етични проблеми, пред които се изправя човекът в ерата на високотехнологичната медицина.

След излизането на книгата в Швейцария и България получихте ли обратна връзка от читатели, колеги? Какво Ви казаха?

- След излизането от печат на книгата във Виена през октомври 2016 година и разпространението й в Австрия, Германия и Швейцария в немскоезичната преса се появиха множество положителни рецензии, които много ме зарадваха. Усетих се напълно разбрана и от рецензентите, и от читателите. В срещите ми с читатели на няколко литературни четения в Швейцария останах с впечатлението, че посланията на романа ми до едно са стигнали до тях. Но читателите сякаш бяха най-силно впечатлени от портретирането на различните герои в романа.

По едно съвпадение темата за донорството отново е актуална тук. Заместник-министър на здравеопазването настоява за промяна в закона, която да позволи в момента, в който близките на човек с доказана мозъчна смърт откажат той да бъде донор, неговата животоподдържаща техника да бъде спряна. Как ви звучи? Оказва се и че България е на последно място в Европа по присаждане на органи. 

- Не мога да коментирам становище, с чиято аргументация не съм запозната обстойно и в детайли.

Очевидно трябва да се измине дълъг психологически път, за да се стигне до момента, когато благодарение на донори ще оживяват много хора. Това само въпрос на информация и на етика ли е според Вас, или са необходими и други условия?

- Този въпрос е изключително комплексен и сложен и не може да получи еднозначен отговор. Според мен нежеланието на човека да мисли за своята временност, за своя край и за смъртта, стои в основата на нежеланието му да се конфронтира приживе с въпроса за донорство на органите му след смъртта. На никого не му се мисли съвсем конкретно за края, особено сега, когато медицината е толкова напреднала, че не само животът, но и младостта могат да бъдат толкова удължени, колкото никога досега; когато все повече хора живеят до дълбоки старини и стигат деветдесет и повече години. При тези обстоятелства човек все по-малко иска да приеме, че животът му на този свят въпреки всичко е ограничен в своята продължителност. А точно това трябва неминуемо да стане, за да вземе решение какво да се случи с органите му след смъртта. Повечето хора, като ги запиташ, отговарят автоматично, че биха дарили органите си след смъртта, за да спасят с тях човешки живот, за да помогнат на друг човек да оживее, защото това е хуманно. Но опитът показва, че само една (немного голяма) част от тези хора наистина предприемат и крачката към изготвяне на донорски паспорт. Някак си във фантазията си човек се възприема за вечен на този свят и макар и да разбира с разума си, че това не е така, избягва да мисли за предстоящата си смърт, в това число и за съдбата на органите си след смъртта.

В романа Ви има още един тежък съвременен проблем – т. нар. прегаряне, burn out. Можете ли да предпишете превантивни мерки за него?

- Най-важен е балансът между трудовия и личния живот - достатъчно време за сън и почивка, срещи с приятели, упражняване на някакъв спорт, на медитационни техники и релаксиращи методи, хоби, което да не е свързано непременно с постижения. Основно значение има и работното място, затова трябва да се поддържа добър микроклимат в общуването, да има ясна комуникация, ясно да се дефинират задачите и да се дава възможност на работещия сам да регулира и разпределя времето си при изпълнението на работните задължения. 

Като че ли сами в днешно време амбициозните хора се отказват от свободата си и влизат в затвора на кариерата си. Следва преумора, нервно напрежение, разрушено семейство, болести. Как да спрат?

- Зависи на какво точно е подчинена и на какво служи цялата им прекомерна амбициозност. Такава болестотворна амбициозност винаги има много дълбоки душевни корени. Най-често такива хора първо се разболяват (а може би и трябва да се разболеят), за да разберат впоследствие на какво се е дължал главоломният им стремеж към постижения и успех, а също къде и кога трябва да спрат за в бъдеще, ако не искат да се разболеят отново и с по-тежки последици. 

В предишното Ви интервю за skif.bg стана дума за лечение с литература. Практикувате ли го успешно в практиката си? Бихте ли дали някой пример.

- Библиотерапевтичните техники, които използвам, включвам избирателно и индивидуално в концепцията си за лечение според пациента, проблематиката му и отношението му към литературата. На практика това изглежда така: ако забележа, че пациентът, описвайки състоянието, оплакванията и проблема си, си служи с метафори, го питам дали обича да чете. Така преценявам дали литературата може да се използва в случая като допълнителен лечебен ресурс. Ако се окаже, че е така, насърчавам пациента да намери някакъв текст (приказка, разказ, басня, откъс от роман, стих), в който се среща метафора, подобна на тази, която той използва за своето състояние или проблем. След като намери такъв текст, започваме да работим с него като допълнение към останалите техники, включени в терапията. Чрез работата върху текста се мобилизират вътрешни ресурси, постига се облекчение и себеутеха, отключва се собствена креативна енергия, в резултат на което пациентът много често решава да напише собствен текст, да се себеизрази и да се преоткрие чрез написаното от него, стигайки до нови решения за себе си и живота си. Понякога и аз препоръчвам книги, най-често специализирана и справочна литература, но много често и белетристични произведения, върху които впоследствие разсъждаваме заедно. Но нямам пациенти, с които работя изключително и само чрез библиотерапия. 

Преди година съставихте антология с разкази от български автори, които досега или не са превеждани, или са малко превеждани на немски език. Каква е съдбата й, имаше ли успех в Швейцария, Германия, Австрия?

- Томас Фрам представя българската литература, в това число и антологията «Verborgenes Leben» (прев. «Скрит живот») на различни четения в Германия. Откакто излезе антологията, е имал четения в Берлин, Дуисбург, Мюнхен, Йена, Лайпциг. На 22 май тази година я представихме заедно и в Швейцария. Но сякаш интересът към българската литература в немскоезичните страни се държи в умерени граници. Има да се извърви още много дълъг път, за да се събуди по-голям интерес.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Шели, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“

Рей Бредбъри, американски писател, роден на 22 август преди 99 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

Министерството на културата - 36%
Фирмата изпълнител - 40%
Скейтбордистите - 12%
Минувачите - 12%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.

Тарантино и неговата приказка за Холивуд

Именитият кинаджия предлага своя пореден девети  опус - пастиш, направен с вкус и размах, за който предварително знае, че ще има публика и успех. Дали ще го харесаме или не е отделен въпрос.

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.