БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Той си отиде от този свят ненавреме, преди пет години, навършил 54.

Вече беше утвърден и популярен режисьор, филмите му  имаха голям успех, до края остана верен на своя продуцент Сергей Селянов и на компанията CТВ.

Навлизаше уверено в своята зрелост, за което ярко свидетелство бе последната му лента „Аз също искам“ (2012) – прекрасна философска притча за вечно търсеното и ненамерено, липсващо човешко щастие.

Съдбата се разпореди другояче – Алексей Балабанов почина след продължително боледуване от рак.

Филмите му бяха и си остават много популярни у нас.

Разбира се, не всичките.

Днес надали някой – освен от най – запалените от феновете  -  му би гледал отново „Щастливи дни“  (1991) или  „Замъкът“ (1994) – въпреки че това са добри екранизации по Бекет и  Кафка , едва ли би разбрал и същността на посланието от новелата му „Трофим“ (1995).

Реалиите са вече други, а и киното също.

Говоря за най – важните и най – известните му саги, с които той, възпитаникът на Горкиевският институт за чуждестранни езици, преводачът, пребивавал в Африка, Средна Азия и Афганистан, завършилият Висшите курсове за сценаристи и режисьори през 1990 г. в Свредловската киностудия, спечели зрителските симпатии в родината си и у нас.

Важно е и преместването му в Петербург през 1990 г. , където основно работи и създаването на компанията CТВ, чрез която става име.

„Брат“ (1997), „Брат - 2“ (2000), „Война“ (2002), „Жмичка“ (2005), „Не ми е болно“ (2006), „Товар 200“ (2007),„Морфин“  (2008) , „Огнярът“ (2010), „Аз също искам“ (2012) – това е корпусът от заглавия, с който  Балабанов изгражда уверено и ефектно своя неръкотворен паметник.

Съвременник съм на тези филми, гледал съм ги, знам как въздействаха някога и сега, какъв ефект имат върху публиката.

В тях винаги се открива особена , хващаща за гърлото атмосфера, музиката е минималистична, но  безпогрешно въздействаща, героите изпадат в екстремални ситуации, водят съществуване на ръба между живота и смъртта, но  винаги намират изход от тях, използвайки насилието и жестоката хитрост като последен спасителен изход.

„Брат“ и „Брат – 2“ имаха феноменален успех и превърнаха Сергей Бодров младши в първата съвременна руска суперзвезда.

Това бяха сурови, реалистични,кървави драми, изпълнени с динамика и скрита романтика.

В първата се усещаше цялата безнадеждност от края на Елциновата епоха, в който руснаците са натикани в ъгъла и дори в старата си  столица са зависими от чеченските търговци, докато във втората пулсира надеждата за нормализация от началото на путиновата епоха, която дава криле и сила на героите да изпълнят своята мисия в Чигаго, осигурявайки заплащането на водещ руски хокеис и да се завърнат като  победители в Русия.

Безспорно най – дискусионните и  трудно приемливи от днешна политкоректна гледна точка са творбите му, посветени на Чечня и Афганистан – „Война“(2002) и „Товар 200“ (2007).

Всъщност „Товар 200“ е за последиците от войната върху съзнанието на обикновените руснаци – провинциалисти в края на съветската епоха и е изключително тежък и депресиращ опус.

Съвсем друг е случаят в „Война“ – руският вариант на „Рамбо - 2“.

В него  става дума за освобождаването на пленените  руски капитан Медведев,английски актьор Джон Бойл  и неговата любима Маргарет от обикновения войник Ваня Ермаков.

Подробност е , че Ермаков – Алексей Чадов  действа самостоятелно, нелегално, без помощта на официалните власти,че взема в плен редови  чеченец, когото постоянно малтретира, но, който му е съюзник по неволя и с чиято помощ унищожава леговището на водача на бунтовниците  Аслан Гугаев – Георгий Гургулия, освобождавайки заложниците след устроена кървава баня.

Филмът пращи от адреналин, от мъжка сила , воля и увереност, той неусетно ни завладява със своята потресаваща енергия, карайки ни да вярваме на действията и мисията на Ермаков, а това означава и да подкрепяме официалната позиция на властта, че спрямо подобни терористи няма друг аргумент за въздействие освен снаряда, напалма и картечния отстрел.

Предполагам, че „Война“ се е харесала много на Путин и той  - като Рейгън след прожекцията на „Рамбо – 2“ -  е можел да каже – „Гледах „Война“, бива си го и сега знам как да се справя с Чечня!“

„Не ми е болно“ (2006)  е тъжна, но и много светла и ярка  драма за съдбата на своеобразната, капризна и душевно болна Натела Антонова – Рената Литвинова, държаща ни в напрежение до своя край, „Морфин“(2008) е предизвикателна, дръзка, но и вярна на духа на Михаил Булгаков екранизация, разкриваща проникновено и точно процеса на разпад на държавността и личността в началото на големия руски смут, който ние помпозно наричахме ВОСР, олицетворен  от младия хирург  - Леонид Бичевин.

 „Огнярът“( 2010) е убедително поднесена дисекция на едно необходимо отмъщение – бившият герой на СССР и ветеран от войната в Афганистан, преживяващ като огняр в покрайнините на Петербург – Михаил Скрябин, е принуден на отмъсти за смъртта на любимата си дъщеря – Аида Тумутова  , обличайки ритуално парадния си военен костюм с всички медали и убивайки също така ритуално и бързо виновниците за личната си трагедия.

А когато разбира,че  остава сам на този свят и няма да избегне мафиотското отмъщение, бърза да сложи край и на своя живот…

„Жмичка“(2005) е последната култова творба на Балабанов, която гледах.

Майсторски направена сатира, която бих нарекъл и „шоу и смях през сълзи“.

Балабанов като малцина свои събратя умее да пресъздаде атмосферата на „мръсните 90  - те години на миналия век“ – време на разцвет на гангстеризма, на жалко съществувание на обикновените хора, на грабеж, корупция и разруха, на всепозволеност и ненаказване на пороищата знакови  убийства – обикновено за отмъщение – заливащи страната.

В „Жмичка“ обаче той откровено се подиграва с типичния руски олигарх  Сергей Михайлович, господарят на Нижни Новгород, зад чийто благ поглед  Никита Михалков показва груб и свиреп злодей, готов да мине през камара от трупове, за да постигне своята цел.

Любопитното е, че този местен сатрап е изигран от своите събирачи на дългове и изпълнители на мокри поръчки – Сергей  - Алексей Панин и Саймън – Дмитрий Дюжев, които след изпълнената мисия по откриването на изчезналия хероин, запрашват към Москва.

Финалът на „Жмичка“е колкото сатирично заострен, толкова и стряскащ с евристичната си сила  - Саймън – убиецът и крадецът е вече  депутат в държавната Дума, с офис срещу Кремъл, Сергей му е най – близкият съветник, терзаещ се колко може да се открадне при преразпределяне на бюджета, а на гишето, обслужващо гражданите и техните молби и желания към народния избраник, чинно се усмихва бившият дерибей Сергей Михайлович!...

Разбира се, в своята листа, бих посочил и други филми на Балабанов, които определено ме впечатлиха.

Много държа на новелата му „Трофим“(1995), най – вече заради великолепната изява на Сергей Маковецки, изключително бях впечатлен от атмосферата и прекрасната работа с актьорите – най – вече  с Туйара Свинобоева в „Река“ (2002), екранизация по романа на Вацлав Серашевский, както и от впечатляващо точното и обективно разкриване на якутския бит, нрави, обичаи, вярвания, митология от края на XIX век.

Поразен бях от лекотата, с която е работeно по този толкова труден за реализация и рисков проект, довършен въпреки всичко след смъртта на водещата актриса, с един прекрасно -  носталгичен, но и носещ неизкоренима  вяра финал, директно кореспондиращ със съдбата на Мойсей!

И досега съжалявам, че работата по „Американецът“ (2004) не бе доведена до успешен край, че авангардната му постановка  „За уродите и хората“ (1998) не получи очаквания резонанс, а в нея той отдава почит на създателите на руското еротично кино.

За това пък „Аз също искам“ (2012) ме разтърси до сълзи.

Прекрасна притча за изплъзващото се човешко щастие, което го преследват безуспешно музикант,проститутка , гангстер…

Днес филмите на Балабанов са по необходими от всякога.

Те се гледат и ще се следят с интерес и в бъдеще, по тях ще съдим какво се е случило в Русия през последните два века, какви мечти и надежди са имали хората в тази толкова голяма, необятна и загадъчна страна.

Балабанов бе умен, талантлив и вещ в професията си сценарист и режисьор, под чието ръководство направиха върхови превъплъщения плеяда актьори като Сергей Бодров младши, Сергей Маковецки, Дмитрий Дюжев, Александър Яценко, Никита Михалков, Ингеборг Дапкунайте,Михаил Скрябин, Алексей Серебряков, Алексей Чадов, Леонид Бичевин, Виктор Сухоруков.

Чрез филмите му продуцентът Сергей Силянов стана значим фактор , твърдеше се – и смятам, че е вярно – че благодарение на „Брат“ името му става бранд, а успехът на филма дава тласък за развитието  на  руската кинопромишленост.

Съществена заслуга за този подвиг има и роденият на 25 февруари 1959 г.в Свредловск – Екатеринбург Алексей Балабанов, от чиято смърт се навършиха пет години…

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ОТКЪС

    Андрей Соколов - „За нашия дом"

    Книгата носи в себе си и предлага на вниманието на читателите важни факти, имена на хора, снабдена е със справочен апарат, който би бил полезен на всеки интересуващ се от историята на Шумен и България през отминалото 20-то столетие. 

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Памет за Алексей Баталов

    Макар и да изглежда, че е бил галеник на съдбата, битието на актьора не е постлано само с лалета и рози.

„Мъжът трябва да понася всичко, което му предлага животът – с храбро сърце и шеги на уста, иначе не е мъж.“

Селма Лагерльоф, шведска писателка, родена на 20 ноември преди 160 години

Анкета

Липсва ли ви гражданската позиция на хората на изкуството?

Не, те са творци. - 7.1%
Да, те са истинският елит на обществото - 92.9%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нова среща с хумора на братя Мормареви

„Еврейски вицове“ е една миниенциклопедия на еврейския дух, на усета на този народ да се шегува и иронизира дори в най-трагични мигове от съществуването му.

"Валутният риск в икономиката" (ревю)

Съществени моменти в монографията са анализираните валутен риск и валутна система в България от 1878 г. досега, както и практико–приложните измерения на валутния риск.

Късното признание на Орсън Уелс

„От другата страна на вятъра“ е не само присмех към лудостта на целулоидния свят, а  по-скоро равносметка на един изминат и пълен с провали и амбиции творчески път, в чието начало се откроява с елмазен блясък шедьовъра „Гражданинът Кейн“(1941), а в края е изкусителния експеримент „Ф като фалшификация“(1975).