АНОТАЦИЯ

Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. В спокойния швейцарски град известен акушер-гинеколог става жертва на нещастен случай в поледицата на гарата, на път за работа. Няколко дни по-късно в Манхайм, Германия, е намерен убит в частния си кабинет виден психиатър. Изведнъж д-р Марлиз Дорман се оказва въвлечена във верига от трагични събития.

 

ЗА АВТОРА

Евелина Йекер е родена в Стара Загора. Завършва Английска езикова гимназия в Русе и медицина в Плевен. От 1996 г. живее в Швейцария. Доктор на медицината. Психиатър на индивидуална практика в Люцерн и клиничен доцент в Университета в Цюрих. Завършва интердисциплинарния колегиум "Gender Studies" към Университета в Цюрих с втори дисертационен труд. Автор на стихосбирките "Скок към слънцето" (2006), "Затворен прозорец" (2007), "Между Матерхорн и Шипка" (2007), "Sammle mich..." (2008), "Niemandes Spiegel" (2015), на сборниците с разкази "Влакът за Амстердам" (2008), "Unerwartet" (2008), "Бунище за цигулки" (2009), "Bulgarischer Reigen" (2018), на романите "Защото говорехме немски" (2011), "Обядът на семейство Щум" (2012), "Войната на майките" (2014), "Vaters Land" (2014), "Казвам се Марчело" (2015), "Nicht mehr" (2016), "Изрично възражение" (2017), "В името на живота" (2019), "Entscheidung" (2019). Съставител на антологията "Verborgenes Leben" (2016) с текстове на непревеждани или малко преведени на немски език съвременни български автори. Член е на Съюза на швейцарските писатели, на Съюза на швейцарските лекари-писатели и на Съюза на германските лекари-писатели.

ОТКЪС

6.

Още преди две седмици Роланд беше резервирал маса в ресторанта на Концертния дом за шест вечерта. Двамата с Марлиз решиха преди концерта първо да вечерят приятно, отдавайки се напълно на музикалното настроение, което завладяваше посетителите със самото им влизане в изисканата зала на ресторанта.

Тя искаше да се наслади на зимния град с дълга разходка до Концертния дом, затова излезе достатъчно рано от къщи. И както винаги, когато ходеше пеш, вървеше бавно и наблюдаваше с любопитство физиономиите наоколо. Масковидни лица, затворени и отегчени като на играчи на покер, потиснати зимни физиономии, няколко шумни азиатски туристи, които искаха да снимат всичко пред очите си, се суетяха в студа нагоре-надолу. Улицата блестеше безмълвно в мъглата. Някакъв млад мъж, видимо чужденец, седеше на тротоара под едно дърво, загърнат в оръфано зимно палто, и разтягаше непохватно стария си акордеон, от който се носеше непозната мелодия. Прегракнал женски глас викаше непрестан28

но „Уличен вестник! Уличен вестник!” и подканваше минувачите да си купят вестника на безработните, докато в един момент виковете ѝ не бяха погълнати от мощния камбанен звън на близката катедрала. Москва бомбардираше в Сирия, Берлин стенеше, Лондон заплашваше, Източна Европа се затваряше за бежанци. Светът ѝ изглеждаше по-луд от всякога. Марлиз доближи младия мъж с акордеона, спря се пред него и се заслуша в песента му. Беше около тридесетгодишен, мургав и мършав, носеше ръкавици, които оставяха пръстите му наполовина свободни, за да може да свири. Когато младият мъж забеляза, че Марлиз го слуша внимателно, той ѝ се усмихна и започна да тропа още по-въодушевено по клавишите някаква весела мелодия. Опитваше се да изглежда безгрижен, но жълтите, развалени зъби и големите му, плашливо озъртащи се наоколо гарвановочерни очи издаваха печална съдба. Марлиз също му се усмихна, опитвайки се да отгатне от кой край на света е песента, която сега огласяше улицата и караше минувачите да се спират. Беше песен, от която на човек му се приискваше да затанцува, и която караше Марлиз да си представя хоро от жени, подскачащи в кръг, с широки поли и кърпи на главата.

- Румънски? - Марлиз хвърли монета в пластмасовата чаша пред музиканта и го погледна въпросително.

- Унгария! Маджар, Маджар! - отвърна той ощастливено. Явно му харесваше, че някой се интересуваше от него и от произхода му.

Значи мъжът беше от Унгария, а външният му вид навеждаше на мисълта, че най-вероятно беше ром. Марлиз се чудеше дали той свиреше унгарска народна песен, или беше някаква ромска мелодия.

Макар че ѝ беше много любопитно, тя никога не би попитала такова нещо, подобен въпрос може да бъде разбран погрешно и без да иска, да обиди уличния музикант. В никакъв случай Марлиз не искаше да засегне мъжа, питайки го неуместно за неща, които можеха да се окажат за него болезнени.

Докато слушаше, фантазията ѝ рисуваше танцуващи жени, които приличаха на ромки, затова Марлиз реши, че мелодията е унгарска циганска песен. Послуша още малко, понаблюдава мъжа, а после продължи отново бавно към Концертния дом. Беше направила няколко крачки, когато вдигна поглед и забеляза по средата на тротоара две човешки фигури. Сториха ѝ се странни, те просто стояха там и сякаш нямаха намерение да продължат на някъде. Когато ги доближи, Марлиз видя, че това бяха възрастни хора, мъж и жена, които неспирно се целуваха, вкопчени един в друг в силна прегръдка. Двамата като че ли не успяваха да се пуснат и бяха забравили света около себе си. Според нея бяха около седемдесет и пет годишни. Жената беше с къса, сива коса и носеше дълга, тъмносиня зимна шуба. Мъжът имаше на главата си плетена шапка и беше облечен в кафяво палто. Приведеното му тяло се притискаше в пълничката ѝ фигура, а тя галеше замечтано бузата му в кратките паузи между дългите целувки. Изглежда, изобщо не ги притесняваше, че чужди очи надничаха в интимността им.

На живота може да се гледа и като на една безкрайно дълга целувка, стига човек да го иска, си каза си Марлиз и се усмихна на себе си. Изведнъж се хвана, че мисли за Роланд. Ааа не, така не може! Дума да не става! Мислите за Роланд ѝ бяха неприятни и тя веднага се опита да ги пропъди. За Марлиз от много отдавна влюбването беше табу, което тя самата си беше наложила и което в никакъв случай не искаше да наруши. Днес, на шестдесет години, вече не ѝ струваше чак такива усилия да се придържа стриктно към табуто си, както по-рано.

Тъкмо отминаваше целуващата се възрастна двойка, когато една жена с разноцветна прическа във формата на луковица подметна засмяно:

- Колко сладко, нали?

- Наистина! - усмихна ѝ се Марлиз.

- Прекрасно! Това трябва човек да го е видял, за да повярва! - забеляза оживено друг минувач и побърза да отмине леко засрамен.

Старият мъж и старата жена бяха толкова вглъбени в дългите си целувки, че най-вероятно или не доловиха, или не искаха да доловят възторжените подмятания. На Марлиз ѝ се стори доста смело това, което двамата вършеха на улицата. Да се целуваш в центъра на такъв малък град, в който почти всеки познава всеки, това си беше истинска авантюра. Не се ли страхуваха, че някой съсед или познат можеше да ги види? Или те просто не бяха от града? Туристи, дошли в чужд град, за да се наслаждават открито на любовта си? Във всеки случай това, което мъжът и жената си позволяваха, беше за Марлиз безразсъдство. Какво ли ги караше така безгрижно да се отпуснат в ласките си на улицата? Изведнъж ѝ се стори, че уличният музикант в горния край на улицата и целуващите се старци в долния бяха обърнали напълно настроението на тротоара. Даже имаше чувството, че внезапно грейналите лица наоколо до такава степен оживяваха атмосферата, че дори мъглата започна да се разнася, а улицата да се усмихва многозначително.

Озарена от неочакваното преживяване, Марлиз забърза напред към Концертния дом. Когато отвори стъклената врата към ресторанта, видя Роланд, който вече пиеше кафе и четеше вестник. По професия той беше природолечител, после завърши курс за аюрведа терапевт. Марлиз се запозна с него преди две години, по време на йога седмицата, за която си взимаше отпуска всяка година. На един от йога семинарите попадна в група, която водеше Роланд. Оттогава започна да му праща пациенти: прегрели от работа мениджъри, хора със страхове и с разстройства в съня, майки, пренатоварени от професионални и семейни задължения, и преди всичко силно изтощени учители, които се разболяваха под натиска на икономиите в образователната система. В личния си живот Роланд беше в процес на тежък развод и ценеше много това, че някой като Марлиз го изслушваше за войните, които водеше с бившата си жена.

- А, ето те и теб! - засияха усмихнатите му сиви очи, когато Марлиз го доближи.

- Изглежда, че отдавна си тук - отвърна тя, докато слагаше дамската си чанта на масата.

Той стана, прегърнаха се и си размениха трите задължителни при поздрав между приятели бегли целувчици по бузите: вдясно, вляво и пак вдясно. Като нечакана и нахална гостенка върху Марлиз отново връхлетя картината на безкрайно дълго целуващата се възрастна двойка, която беше срещнала преди малко. Прилив на горещина заля бузите ѝ и тя отблъсна внимателно Роланд от себе си.

- Ох, че е топло тук! - изпръхтя Марлиз, докато разкопчаваше палтото си и се оглеждаше за закачалка.

- Нямам търпение да видя Ане-Софи Мутер, никога не съм я виждал на живо на сцената - каза Роланд, след като си поръчаха вечерята.

- Имаш право да си нетърпелив. Аз съм я слушала на живо да свири само Моцарт и всеки път съм била в пълна възхита от изпълнението ѝ - отвърна Марлиз и погледна навън към езерото. Оловносивите му води ѝ се сториха безкрайно самотни в зимния си сън.

- Тази вечер обаче няма да свири нищо от Моцарт, а само Бах, концертите му за цигулка и една сарабанда, ако не се лъжа - Роланд запрелиства концертната програма.

- Да, много се радвам, че ще ги чуя - кимна Марлиз.

Сервираха им вечерята и докато хапваха, Роланд разказа, че пак имал жестока караница с бъдещата си бивша жена. За пореден път започнала брутална акция, отново успяла злобно да насъска децата срещу него. Пак им внушила, че Роланд е лош баща, който не изпълнява материалните си задължения към тях. Така непрекъснато се мъчела да изцежда от него все повече пари и винаги, когато Роланд се опитвал да ѝ се противопостави чрез адвоката си, започвала обичайната си атака. Без да ѝ мигне окото, употребявала децата като оръжие срещу него. Както се случило и преди няколко месеца, когато съдът го признал за прав в отказа му да плати една допълнителна сума и взел решение в негова полза. Реакцията на синовете му не закъсняла. Имали уговорка тази година момчетата да прекарат коледните празници с Роланд. Той толкова се радвал, че щели да бъдат заедно на Коледа, и още през октомври запазил шале в кантон Валис, като съответно я предплатил. Малко преди Коледа синовете му изненадващо отказали да отидат с него във Валис. Без обяснения.

- Вече не мога дори да им се обадя, и двамата са блокирали номерата на мобилния и на стационарния ми телефон - повдигна с недоумение рамене Роланд. - В момента нямам представа как да се свържа с тях, но ще направя всичко възможно да се стигне отново до разговор.

Изобщо нямал намерение да се примири със ситуацията и така лесно да се прости със синовете си заради акциите на жена си. Идея си нямал с какво може да ги е разочаровал през времето, което прекарвали заедно преди. Не искал да вярва, че са поддържали връзка с него само заради парите, които им пращал.

Марлиз забеляза как мислите ѝ постепенно започнаха да се отклоняват от разказа на Роланд и пак преминаха към Флавия Когуар. Може би майката на Флавия също се чувстваше така, както Роланд със синовете си? Може би жената беше по-различна от това, което Флавия разправяше за нея, и не чак толкова лоша, колкото я представяше в своето детско разочарование? Може би майката на Флавия просто се бореше за дъщеря си и прилагаше онези крайни средства, към които хората прибягваха, когато се чувстваха отчаяни?

Гонгът звънна и подкани посетителите да заемат местата си в концертната зала.

- Ще дойдат и други времена, Роланд - каза оптимистично Марлиз, докато ставаха от масата. - Най-късно, след като младежите се изнесат от къщи и не живеят вече при майка си, нещата между вас ще се променят, така поне мисля аз. Ще се отвори нова страничка в отношенията ви и ти ще можеш пак да поддържаш връзка с тях. Това, че живеят още при майка си, е от голямо значение в момента. - Марлиз вярваше твърдо, че Роланд е добър баща и че времето работи в негова полза.

7.

Колкото повече се потапяше в музиката и се отдаваше на мелодията, толкова по-силно ѝ се струваше, че чува как Флавия Когуар разказва историята си с гласа на цигулката. В главата на Марлиз зазвуча първото ѝ писмо.

Скъпа госпожо Дорман,

Надявам се да нямате нищо против, че Ви пиша писма между срещите ни. По време на последните сесии ме питахте няколко пъти за взаимоотношенията с майка ми и мисля, че няма как да не сте забелязали, че не ми се говори за нея. Засега искам да Ви разказвам само писмено за майка си. Може би някой ден от само себе си ще се получи да разговаряме за майка ми, но в момента още не съм готова за това. Преди всичко се опасявам, че ако започнем този разговор сега, темата за майка ми ще се превърне в централна и ще остане такава помежду ни, а при тази мисъл направо ми се повръща. Иска ми се най-сетне да говорим само за мен, за моя живот, който не е живота на майка ми, за моята нова ориентация, която не трябва да има нищо общо с майка ми, и преди всичко да става дума за мен като човек, който има право на собствено, безмайчино съществуване. Защото цял живот всичко се е въртяло все около майка ми. Навсякъде тя беше центърът на събитията, тя и сега се опитва да бъде този център с всичките си номера, шантажи, неочаквани акции и скандали, които изпълнява наистина с майсторството на холивудска звезда.

Моята майка е симптом, д-р Дорман! Моята майка е симптом на света, лишен от любов, в който съм родена. Знаете ли какво e да живееш със симптом, откакто си се родил? Можете ли да си представите как се чувства човек, който всеки ден среща света в постоянен страх и срам, защото е наясно, че не може да се отърве от симптома си, който всички виждат? Някои хора имат захарна болест, на други им прескача сърцето, трети страдат от болежки, от камъни в бъбреците или от нощно напикаване, но външно не им личи, че имат някакви симптоми, те могат да ги прикрият. А моят симптом е майка ми и нея не мога да скрия от никого. Майка ми е нещо като натраплив крясък, като пристъп на рев, нещо като високо и непрестанно хълцане, като мощен тласък на диария, който с нищо не може да бъде спрян и може да те накара навсякъде да станеш за смях. Тя е като обилен, повтарящ се кръвоизлив извън мензеса, който непрекъснато изсмуква силите ми, омаломощава ме и в края на краищата ме съсипва напълно. Майка ми е много заплашителен симптом, госпожо Дорман, никога не зная кога ще ме връхлети, ще ме парализира и кога ще ме пусне. Да се боря срещу нея е безсмислено, опитвах се години наред, но безуспешно. Затова за майка си ще Ви пиша само в писма, така не само ще добиете представа за нея, но и ще бъдете наясно с моя симптом.

Откакто мога да мисля, все се питам как е могъл баща ми да се ожени за такава жена. Освен отговорът, че майка ми е била изключително красива и на млади години е приличала на Мерилин Монро, не ми хрумва никакво друго обяснение. Защото майка ми мрази всички и всичко. Но ако човек не я познава по-отблизо, такова нещо никога не би му минало през ума. Тя е изкусна майсторка в това да прикрива външно омразата си. Иначе живее за омразата и чрез нея. Омразата поддържа тонуса ѝ, прави я изобретателна, направлява борбения ѝ дух, изобщо омразата е това, което държи майка ми жива. Като се опитам да си представя какво би била майка ми без омразата си, въображението ми просто отказва. Тогава виждам пред себе си само едно опушено петно, нещо като картинката в книжката накрая на приказката за Румпелщилцхен, когато земята се отваря и поглъща злото джудже. Една черна пукнатина на пода в опушеното петно - това би била майка ми без омразата си – едно Нищо или онова, което човек си представя под думата нищо.

Тя мразеше баща ми, защото се беше омъжила за него, мразеше мен, защото не ѝ пасвах, мразеше родителите си, защото били селяни. Мразеше и шефовете си, защото ѝ нареждали какво да прави, мразеше и колегите си, защото ги смяташе всичките за глупаци. Мразеше също така и работата си, защото не получавала от нея онова признание, което искала, макар и да беше известна журналистка по времето, когато още работеше. Майка ми мразеше малкия град, защото той беше за нея твърде провинциален, но мразеше и да пътува всеки ден до големия град, защото това я напрягало. А когато живеехме още във вилата на езерото, тя мразеше езерото, защото ѝ било много скучно. Мразеше кучетата, защото лаели, мразеше котките, защото драскали, мразеше малки деца, защото ревели, мразеше и цветята, защото прецъфтявали. А чужденците мразеше просто защото бяха чужденци.

Майка ми има много тънък усет за слабостите на хората, атакува точно там, където най-малко очакват. Когато се чувства притисната до стената, първо се опитва да омаловажи ситуацията и да я обърне в своя полза, а ако това не ѝ се отдаде, започва да те манипулира. Майка ми манипулира толкова дълго, докато те вбеси и те изкара от кожата. Тя владее оръжието манипулация изключително добре и веднъж посегнала към него, просто се самозабравя. Изглежда, че тези две неща - да манипулира и да провокира, я опияняват с онова чувството за власт, без което тя не може да живее. Майка ми провокира с всички възможни средства и без всякакви задръжки. Тя прави какво ли не, докато накара някого да се държи точно така, както на нея ѝ се иска в момента. После обръща всичко наопаки и се представя за нападнатата, която не е издържала и в края на краищата е била безпричинно наказана. Майка ми обожава ролята на жертва, всъщност тази роля е третото ѝ лице.

Най-доброто, което майка ми правеше, беше, когато мълчеше. Само когато мълчеше, светът беше наред. Но тя умееше да използва и мълчанието като оръжие. Щом баща ми и аз не правехме онова, което тя искаше, следваше първо скандал. Ако караницата не помогнеше, майка ми онемяваше и мълчеше така по няколко дни. Затваряше се в стаята си и не говореше с нас. Отначало това беше истинска благодат, най-сетне у дома настъпваше спокойствие, не дрънчаха счупени чинии, не звучаха плесници, не се чуваха крясъци из цялата къща. Когато обаче майка ми се залостеше горе в стаята си, не се чуваха с дни никакви звуци, дори не слизаше за ядене, а баща ми го дострашаваше, че може да ѝ се случи нещо и да умре. Тогава той се качваше горе и започваше да я умолява да отвори вратата. Не спираше да я увещава, докато майка ми не се покажеше с победоносна усмивка на прага.

Често съм се питала какво обича майка ми. Нали всеки човек все нещо обича? Мисля си, че тя външно обичаше всичко онова, което всъщност дълбоко в себе си мразеше. Но както вече казах, омразата ѝ не се виждаше, тя умееше да я маскира перфектно. Никой не би повярвал на това, което Ви разказвам в момента, зная. Затова и тези неща не съм ги казвала на никого. Пък и на кого ли да ги кажа? Не съм имала приятелки, ние живеехме уединено, в училище всички ме отбягваха, нали бях дете на известни хора. Съучениците ми си мислеха, че се смятам за нещо повече от тях, понеже ходех винаги докарана. А мене толкова ме беше срам, че трябваше да се появявам в училище облечена според представите на майка си. Свивах се от неудобство на последния чин и си траех до края на часовете.

В детството ми майка ми беше купонджийка. Организираше пищни събирания в нашата вила край езерото, обаче презираше всички, които канеше, защото завиждаше на успехите им. У нас идваха все влиятелни хора, с чието познанство непрекъснато се хвалеше. Идваха адвокати, свръхбогати бизнесмени, медийни звезди, лекари, архитекти... Майка ми не се уморяваше да ги представя един на друг, да ги хвали до небесата и да им се подмазва. Докато си тръгнеха. След това започваше да злослови зад гърба им с останалите, които бяха все още на партито. Колкото повече завиждаше на някого, толкова по-фалшива ставаше в държанието си и прикриваше омразата си към него чрез префърцунено любезничене, напомпана възхита и ласкателства. И понеже си беше глезена чаровница, никой не се смущаваше от двусмислените й подмятания, те не се приемаха като злобни. Звучаха като бърборене на момиченце, което с големи невинни очи пуска изцепки, и всички се заливаха от смях.

Тя беше използвачка. Употребяваше влиятелните си познати, както си иска, а те дори не се усещаха. Майка ми обожаваше да ходи на опера, а също и да пее. Вземаше частни уроци по оперно пеене при една известна певица в Цюрих, само че и тази певица не можа да изпълни очакванията ѝ. Майка ми я намираше превъзходна на сцената, но като учителка по пеене имало какво още да се иска от нея. Държала се по време на уроците несигурно, обяснявала лошо, последното - вероятно защото била чужденка.

Последните звуци на сарабандата в ре минор от Бах огласиха концертната зала, потънала в замислено настроение. Мощни аплодисменти и викове „Браво!” изтръгнаха Марлиз от самовглъбението ѝ. Струваше ѝ се, че току-що беше излязла от някакъв транс. Посегна автоматично към дамската си чанта за мобилния телефон, на който беше изключила звука. Все още нямаше никаква вест от полицията. Нито обаждане, нито смс, нито мейл.

Евелина Йекер, „В името на живота“, изд. "Кралица Маб", 2019

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • НОРМА

    Правилата се спазват. Как университетът по музика във Виена избира преподаватели

    „Ако в един конкурс за диригент (преподавател) участват 70 кандидати, те първо биват оценени от трима души, които са външни за университета, например преподаватели в други университети“, казва Симеон Пиронков-младши.

     
  • ДИАГНОЗА

    Мирният руски атом

    И още един факт, съобщен от самия руски президент в едно от обръщенията му към нацията: 20 на сто от населението в Русия живее с по-малко от 5 долара на ден. Преведено на български по курса на деня, това означава да я караш с по-малко от 9 лева дневно.

     
 

„Публиката може да те накара да се чувстваш полубог, но когато слезеш от сцената – отново си нормален човек.“

Дейвид Ковърдейл, английски рок певец, роден на 22 септември преди 68 години

Анкета

Трябва ли да има оставка по случая "Дарина Такова"?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Откриватели на звезда, наречена „добрина”

За първи път на български двама известни румънски драматурзи – Михаил Себастиани и Думитру Раду Попеску.

Патриотичните  уроци на Александър Йорданов

Авторът държи да го четат и познават и по-младите читатели – затова често така  задълбочено описва събития, които слабо се познават.

Носталгично за „На всеки километър“

Легендарният сериал навършва половин век. На 20 август 1969 г. е премиерата на първия епизод – „шлеповете”.