НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, „Фейсбук”

Разбирам любовта, по-скоро интереса и любопитството, на хората към неколцина писатели, които в последните десетилетия са тикани напред. Писателите са известни, известни са и причините, заради които ги тикат. И прозорецът на българската литература вече е толкова стеснен, че само те – пет-шест дами и господа, имат право на лица, очи и глътки въздух. Никой друг.

Добре – нови времена, нови естетически господства, нови фаворити. Това е обяснимо.

Но обяснимо ли е хората, които се прехласват пред тези буквени полубожества, нито един път да не ги попитат: Какво ще кажете за черния като въглища въздух, какво мислите за напуканото като изсъхнала кожа дъно на язовир „Студена“, какво мислите за планините от боклуци, с които ни затрупват от Европа, какво мислите за бедността, за страданията и безизходицата, за изчезналите от земите ни българи? Какво мислите въобще за живота.

Никой не ги пита нищо такова. А и те не смеят да гъкнат, защото край с наградите, край с дитирамбите и лигавениците по телевизорите, край с преводите, край с парфюмените светове и хвалби.

И знаете ли защо тези посочени за най-баш сегашни писатели си мълчат? Мълчат си, защото знаят, че като си прехапват езиците, най-много ги пускат да говорят и най-много ги харесват.

Гледам ги тези словесни дами и господа какви коледни и новогодишни пожелания и послания изпращат, как се тревожат за здравето, живота и бита на хората, как стискат палци от София, Пловдив, Каспичан или чужбина за успеха на татковината. Милите тартюфовци, милите ми умрели лисици – уж за всичко ги е грижа, а ги е грижа само да не настъпят по мазола някой мандарин на издателство, на министерство, на държава. И все го докарват до нещо битово – да се видим, да се прегърнем, да се погледнем, да се целунем два-три пъти и да се обичаме. По-нататък – не. И колкото повече не казват нищо, толкова повече ги катерят по Стълбата на Смирненски – бутат ги с две ръце нагоре по Стълбата и няма свършване.

Аз това не го разбирам и ме е срам. Срам ме е, че тези, които трябва да измислят нови светове, думи и метафори, си измислиха мълчание и го осребряват. И селекцията за успех ще става още по-тежка, а критериите – още по-прости – да не се разбира много какво пишеш и да се разбира, че винаги ще си траеш. И тогава – я в учебник, я в читанка, я в някоя награда можеш да скочиш.

А на черния креп, на който му викаме въздух – майната му, на жаждата – майната й, на боклуците и на отровите – майната им.

Българската литература обаче е голяма и защото писателите й никога не са мълчали. Никога. Ама сега за сега - майната й и на истинската голяма българска литература.

Важното е да сме на прозореца и да се пъчим.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„По-лесно е да се изпроси от бедните, отколкото от богатите.”

Антон Чехов, руски писател и драматург, роден на 29 януари преди 160 години

Анкета

Гледате ли българско кино?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

За романа „18 % сиво“ и неговата екранна интерпретация

Филмът “ разчита основно на славата на книгата и харизмата на Руши Виденлиев.

Светлината като едно от чудесата на света 

“Поеми на светлината” - пред нас е Мирозданието, лирически и философски преосмислено и преоткрито с цялата си красота.

По-добър ли е бил сексът при социализма?

Дали при социализма жените са имали по-добър секс? Да, убедена е американската етнографка Кристен Годсий. В своята книга, излязла през 2019 в Германия, тя обяснява защо. Годсий задава и други въпроси.