ДИМИТЪР БОЧЕВ, "Портал Култура"
Оповестих го и в мрежите: въпреки изумителния му сценичен талант, като актьор мога и да го прежаля. Мога да го прежаля и като писателя, като драматурга, който несъмнено също бе. Като човек и съчовек, като приятел обаче – никога. Дори когато са гениални, талантите са заменими – незаменими завинаги са съчовеците, приятелите са незаменими. Незаменими са с незаменимостта на всяко изживяване. Всъщност всеки от тях е едно изживяване. И дори не просто и само едно изживяване е всеки от тях, а цяла щафета, поток от изживявания.
Защото, споделяйки попътно биографична ни участ, приятелите ни превръщат изживяното в поредица съизживявания. А това не само умножава и уголемява – това и нагнетява живота, прави го по-интензивен, по-дълбок, по-същностен.
Вече имам, натрупах междувременно достатъчно мъртви приятели, за да го твърдя. Георги Марков, Асен Игнатов, Желю Желев, Николай Кънчев, Тончо Жечев, Алекс Алексиев, Атанас Славов, Първан Стефанов, Христо Огнянов, Стефан Маринов, Димитър Инкьов, Иван Методиев, Здравко Петров са все хора, оставили дълбока диря както в националната ни култура, така и в паметта ми. Като покойници всички тези благородни люде са участвали в моето морално, в моето литературно, в моето гражданско, в моето личностно изграждане – ще ми се да вярвам, че и аз съм участвал кое-що в тяхното. Приятелите се съдържат взаимно, те живеят един в друг. Наистина само метафизически, но толкова интензивно, че матафизическото им съжителство неусетно придобива физическа сетивност. Тъкмо затова един античен римски мъдрец дефинира приятеля ни като нашето второ аз. И тази взаимност е за всеки от нас самоотбрана – може би най-надеждната самоотбрана срещу превратностите на битието, срещу извечната самота, на която всеки от нас е обречен. По силата на същата неумолима взаимност обаче всеки от нас и умира донякъде със смъртта на всеки приятел – толкова повече и толкова по-недвусмислено, колкото по-налична е близостта.
Някога, много, много някога – толкова някога, че по-скоро на никога прилича, писах за сп. „Континент”, чийто духовен баща бе Солженицин, че когато през онзи проклет септември на 1968-ма убиха Георги Марков на моста „Ватерлоо” над Темза, убиха част и от мен самия – и това бе по-добрата част. Част от мен самия (може би отново по-добрата част) отпътува, без да се сбогува, тези дни с Фипо към отвъдното.
Така е с приятелите – чрез приятелствата те живеят многократно в нас. А какво той е взел със себе си от мен в това най-велико пътуване, в тази вълнуваща авантюра на духа, не зная – предстои ми да науча. Животът му бе живот в моя живот – няма как и смъртта му да не е смърт в моя живот. Както многократно живееше дълги години с мен, така многократно ще умира сега в мен. Бруталната внезапност, с която тази смърт го застигна, правят като че ли думите безпомощни пред съдбата. Словото обаче е единственото средство, с което бих могъл да преработя кое-що подлата болка, която ме дави – с друг арсенал аз не разполагам. Бистрите вина, които придружаваха неотлъчно крачките ни по дъгата на тази земя, останаха недопити – отсега нататък двама ще ги допиваме в два различни свята. Той – със сигурност в по-добрия.
Като противодействие на отсъствието му ще останат многобройните му роли, многобройните му животи, в които ден след ден той влизаше като у дома си. И многото остроумни сатирични текстове, които той съчини и изигра с ненадминатата лекота и виртуозност на родéн, на генетичен творец. Всички тези превъплъщения са също противодействие на смъртта – те също нагнетяват и мултиплицират живота – и неговия личен, и моя личен, и нашия всеобщ живот. Но защо ли това му метафизическо безсмъртие боли и не отболява, защо ли не достига дори утехата на християнската, на Христовата ми вяра в извънземното?
Животът ми до неговото рамо бе живот ведър, ухаещ на вечност живот. Как се живее с неговото отсъствие до рамото обаче, се уча само от броени часове насам. Уча се да свиквам с болката на неговата незаменимост. И знам, че няма да се науча, защото това са все тежки уроци, за които учители няма – в тях всеки сам на себе си е учител.
Сега не смея да набера отново номера му – боя се, че няма да чуя в слушалката неговото колкото делово, толкова и шеговито: „Трифонов слуша!”. И че ще го чуя, се боя…
