БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

В последните години Никита Михалков доби облика на лидер на руското кино. Дали това ни харесва или не - но е факт, че той е утвърденият авторитет сред руските кинематографисти и народен артист.

Никита Михалков много добре съзнава своя знатен произход, знае какво дължи на своите родители - поетът Сергей Михалков и  Наталия Кончаловска, внучката на великия руски художник Василий Суриков. На тях той посвещава прекрасната си изповедна дилогия „Баща“ и „Майка“ през 2003 г.

Но това не му пречи да намери точното си  място в изкуството, да разработи своята главна тема в киното и да я защитава със страст и много талант като актьор повече от пет десетилетия, а като режисьор от 1970 г.

Той учи в актьорската школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. и още в първата учебна година става знаменитост с  главната роля в киното при Георгий Данелия в "Крача из Москва"(1964). 

Режисьорският факултет във ВГИК при прочутия Михаил Ром завършва през 1971 г., след което за изненада на всички  отслужва военната си служба в атомна подводница в Камчатка.

След демобилизацията си се жени за втори път (след проваления брак с колежката си Анастасия Вертинска, продължил само три години) за манекенката Татяна Соловьова, от която има две дъщери Ана (1978) и Надя (1987) и син Артьом (1975).

За решаващата си среща с нея и търсенето на апартамента й на края на Москва разказва с обич и ирония в прекрасно написаните си мемоари „Територия на моята любов“ (2015).

Михалков упорито търси собствен път в киното. Опитва късмета си като сценарист на свои колеги, където най-големият му успехи са  "Транссибирският експрес" (1977) и „Моят любим клоун“(1986), не се отказва от актьорската си професия, в която през годините регистрира серия от ярки и запомнящи се изяви в "Червената палатка" (1969) на Михаил Калатозов,  "Сибириада" (1979) при брат си Андрей Михалков-Кончаловски, "Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984) на Елдар Разянов,“Персона нон грата“(2005) на Кщищоф Зануси,  без да пропускаме и изключителните му превъплъщения в собствените продукции "Изпепелени от слънцето" (1994), "Сибирският бръснар" (1999) ,"Статски съветник" (2005),“12“(2007)…

Големите си успехи и престижът си като творец Никита Михалков защитава най-вече като режисьор-постановчик и продуцент от 1989 г., когато създава обединението "Трите Т" ("Творчество, другарство, труд").

Той намира своя път  с изследване тайните на руската душа и драматичните колизии, през които минава родината му, търсейки лек за болките й  и осмисляйки критично-любовно нейните грешки и успехи, опирайки се на двата основни стълба на руската стабилност - църквата и силната власт.

След дебюта си "Един спокоен ден в края на войната" (1970) той разкрива пълноценно потенциала си през 70-те-80-те години на миналия век, когато почти всяка година представя нов свой филм, на който по правило е и сценарист, жонглира с жанровите схеми, дръзко-хулигански представя Гражданската война като екшън - "Свой сред чужди, чужд сред свои" (1974) и мелодрама - "Робиня на любовта" (1976), дава своя трактовка на света на Чехов и Гончаров в "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и „Очи черние“(1987) и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980), доказва, че е майстор на камерната пхсихологическа драма в "Пет вечери" (1979) и "Без свидетели" (1983), че за него няма тайни в трагикомeдията - "Роднини" (1981).

За разлика от повечето свои колеги (като Алексей Герман или Егор Климов) Никита Михалков посреща критично Горбачовата перестройка. На знаменития V конгрес на съветските кинематографисти на 13 май 1986 г. той прави неочаквано остро  изказване в защита на поругания корифей Сергей Бондарчук, признавайки обективно неговите заслуги за съветското кино с класики като "Съдбата на човека", "Война и мир" и "Те се сражаваха за родината".

Това автоматично го изключва от ръководните органи на съюза и настройва срещу него  критиците, адепти на перестройката и новото мислене, начело с покойния днес Виктор Дьомин.

Михалков търси спасение в коопродукцията с Италия по Чехов "Очи черни" (1987) с Марчело Мастрояни в главната роля, която се радва на шумен успех по света, вкл. в България, но предизвиква отрицателни отзиви в тогавашния СССР.

Знаейки накъде отива страната му, Михалков регистрира своето продуцентско звено и посреща подготвен дивия капитализъм от 90-те години на миналия век.

Той не изпада в миманса, не хленчи за някогашните спокойни години, а се залавя здраво за работа. Не само снима нови филми, но и прави всичко възможно те да печелят симпатии по света и отново да привлекат зрителите в киносалоните.

Прощъпалникът е новелата „Автостоп“(1990).

Задача, която за мнозина се вижда безнадеждна, но с която с чест се справя Никита Михалков.

Затова не е случайно, че през 1991 г. за проникновената си монголска притча "Угра - територията на любовта" той печели Златен лъв във Венеция, наградата НИКА и номинацията за най-добър режисьор за 1992 г., за "Ана от 6 до 18" (1993) е отличен с "Феликс", а "Изпепелени от слънцето" (1994) му носи съвсем заслужено и "Оскар" за най-добър чуждоезиков филм.

Постепенно с режисьорските си успехи Никита Михалков се превръща и в човек-институция. С него общуват като с равен патриарси и президенти на федерацията, някогашният премиер Виктор Черномирдин дори го примами за кратко да е депутат през 1995 г. от правителствения блок "Наш дом Русия"...

За човека във властта самият режисьор размишлява в двата си най-дискутирани и критикувани документални филма – „Генерал Кожугетич“(2005) и „55“(2007), посветени на министър Сергей Шойгу и президента Путин.

Впоследствие ръководи заснемането на прочутата документална дилогия – „Чужда земя“  (2013) и „Своя земя“ (2014), изследваща в дълбочина сложните процеси в руското село, скъсало с колхозното си минало, заплашено от китайска икономическа инвазия и упорито търсещо начини и средства за адаптиране към новите пазарни условия, за да стигне до своята гледна точка в „Столипин – изстрел в сърцето на Русия“ (2012) и собственото му тв предаване „Бесогон“…

Хубаво е, че покрай огромните си обществени ангажименти Михалков продължава да снима и да изследва сложните протуберанси, преживени от любимата му Русь в "Сибирският бръснар" (1999) - може би най-личният му и съкровен проект, обяснение в любов към Отечеството, където не се двоуми да се появи в одеждите на самия Цар Освободител Александър II, в проникновеното документално изследване за съдбата на емигрантите "Руски избор" (2003), при разкриване на страшната народна драма в мигове на върховно изпитание – „Предстояние“ и „Цитадела“(2010 – 2011), „Балет в пламъка на войната“(2015), в проникновеното осмисляне  кървавия край на Гражданската война в „Слънчев удар“(2014) и при поднасянето на своята версия на популярна световна класика – „12“(2007)…

Днес Никита Михалков е в завидна кондиция. Доказа го с феноменалното си изпълнение на  полицейския шеф Пожарски, борещ се настървено с терористите-народоволци в бляскавата екранизация на Филип Янковски по романа на Борис Акунин "Статски съветник" (2005), на която е главен художествен ръководител, демонстрира го и при реализацията на такъв скъп за него и труден за осъществяване замисъл, какъвто е екранизацията на Бунин „Слънчев удар“(2014), а качествата си на продуцент разкрива най – добре в популярните продукции „Статски съветник“ (2005) , „Легенда № 17 (2013), „Танц в пламъците на войната“ (2015), „Треньор“ (2018), „Т – 34“ (2019).

Маркирам  плодотворните връзки, които има с прочутия си брат и колега Андрей Михалков – Кончаловски.

Важно е да се посочи, че именно Кончаловски разкри най-силната страна на драматичния му талант в „Сибириада“ (1979), а вследствие участието му в тази епопея – поема у самия Михалков се зароди амбицията да даде своя трактовка на сибирската тема в „Сибирският бръснар“(1998), докато романсът „Изпепелени от слънцето“, прозвучал за първи път именно в „Сибириада“ го стимулира да реализира може би най – мащабният си и важен проект – трилогията „Изпепелени от слънцето“ (1994 – 2011).

Въпреки противоречивото и нееднозначно оценяване на творчеството му, от Михалков могат да се очакват нови предизвикателства. Дали те ще донесат  положителни емоции или ще бъдат съпроводени с иронични  коментари – ще покаже бъдещето.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Георги Гочев: Образованието ни служи в беда

    Академичното слово "Промени и страхове" на Декана на Факултета за базово образование в НБУ

     
  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • БЕЗПОДОБНИЯ

    „Масонската ложа и братството на Левски”

    Делото и животът  на Апостола на българската свободата винаги са будили интерес. 

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Винаги се опитвам да вземам пример от младите музиканти.“

 Дизи Гилеспи, американски джаз музикант, роден на 21 октомври преди 104 години

Анкета

Фен ли сте на агент 007?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

„Смъртта може да почака“ – край или начало

 

Изглеждайки финалните надписи, си зададох въпроса – „А сега накъде?“ - рецензия на Борислав Гърдев

"Февруари" на Камен Калев е силен визуален филм, пълен с кино

"Този филм тепърва ще намира зрителите си" - мнение на Тео Ушев.

Клинт Истууд – до последен дъх на огневата линия

 

„Плачещият мъж“ е като отлежало вино и зрял портокал, съблазнява бавно, но напоително и много ефективно.