БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Ако и да е сред любимите ми режисьори, не възприемам Кустурица като  гений. Може и да го припознават за „балкански Фелини”, но за мен гений сред сръбските кинорежисьори е само Александър Петрович, създателят на шедьоврите „Събирачи на перушина”(1967), „Скоро светът ще пропадне”(1968) и „Майсторът и Маргарита”(1972).

Всеки непредубеден анализатор и интерпретатор на седмото изкуство ще открие пъпната връв между „Събирач на перушина” и „Циганско време” или между „Скоро светът ще пропадне” и „Животът е чудо” и „Няма човек, който не умира“. Затова смятам Емир Кустурица за талантлив следовник на Петрович и маг с уникално щастлива творческа съдба.

Кустурица се ражда на 24 ноември 1954 г. в босненската столица Сараево в мюсюлманско семейство с православни корени. Самият той ще си спомня за детството в типичния си горчиво-ироничен стил : ”Родих се в покрайнините на града, където в радиус от 300 метра имаше четири храма : католически, православен, мюсюлмански и синагога.Те се извисяваха на земята, на която растяха само  сливи. На земя, по която са минали всички завоеватели на новото време...”

Може би и затова се счита за югославянин, въпреки че след 1991 г. такава държава вече няма, дразнейки босненските си приятели  и стигайки дотам през 2005 г. да приеме православието и от княз – каквото означава собственото му име да стане просто Нйеман...

Подобно на Спилбърг и той снима късометражки още от ученическата скамейка, а след това от 1975 г. учи кинорежисура в прочутата пражка филмова академия FAMU. През 1978 г.за черно – бялата си дипломна работа „Гуерника”  получава първа награда на студентския кинофестивал в Карлови Вари.

Пътят към националната и световна слава е открит.

А симпатичната новела за преживяванията на едно еврейско семейство през Втората световна война, е просто опипване на почвата, подготовката за първия му тв удар „Кафене „Титаник”(1980), както и на по-късната му знаменита суперпродукция „Ъндърграунд”(1995). Оттогава са минали повече от 30 години, а късметът на Кустурица не го изоставя никога. Той наистина е от творците, към които не можеш да бъдеш равнодушен.

Или те привлича неговият свят на екстремни страсти, емоционални изблици, див патриотизъм, очакван душевен катарзис и дружина чаровни чешити, или те отблъсква с мегаломанската си кичозност, тъпченето в  добре преровеното тематично поле на ляворадикалните и националистични утопии и хленченето за добрата стара Югославия, топилнята на балканските народи, от която вече няма и помен.

Ако и да се завръща с премия от Карлови Вари, тв кариерата на Кустурица в родното Сараево през 1979 г.започва с фалстарт.

Първият му пълнометражен филм „Невестите идват”, иначе проникновена и нелицеприятна картина за живота в глухата планинска провинция, не е допуснат до екран, тъй като майката на Мартин ( Миодраг Кръстович) – Жела – Милка Подруг – Кокотович спи с него в едно легло и се люби с приятел от далечната си младост, докато синът й губи шанс да се ожени, след като избраницата на сърцето му пристава на местния Дон Жуан Никола – Заим Музаферия  -  пастир, гробар и престъпник едновременно...

На следващата година Кустурица екранизира разказа на Иво Андрич „Кафене „Титаник” и постига  голям успех, печелейки наградата за режисура на словенския фестивал в Проторож.

В този филм вече се чувства бъдещият майстор  -  и при убедителното пресъздаване света на Андрич, и в умелата работа с актьорите, и при удачно подбраната сценография, и за сполучливото боравене с цвета – творбата е заснета в приглушена кафяво -червеникава -сива гама, и в дискретното и иконоборческо третиране на вечната тема за Холокоста, оказала се в случая пазарлък между дребен собственик на кафене Менто Папо ( Боро Степанович) и редови усташ – Стйепан Кович ( Богдан Диклич) колко ще струва откупа за мизерния еврейски живот на неудачника Папо.

След телевизионното  чиракуване неизбежно се случва чудото – изключителен дебют в голямото кино със „Спомняш ли си, Доли Бел?”(1981) по сценарий на Абдулах Сидран, „Златен лъв на Свети Марко” във Венеция и  наградите на ФИПРЕССИ и СИДАЛК на националния фестивал на игралния филм в Пула.

С тази пронизително -емоционална изповедна история за ежедневието на младежа Дино от сараевското предградие в чудесната интерпретация на Славко Щимац Кустурица уцелва пропорцията на шедьовъра, станал негова емблема, с която печели зрителските овации в цял свят.

Аз лично пазя незабравими спомени от тази лента и гледането й всеки път ме изпълва с огромен  емоционален заряд.

Такива сантиментални драскотини имам и от тв му филм „Няма човек, който да не умре“ от 1984 г.със Зоран Бесич в главната роля.

Копието, което гледах бе отвратително, звукът едвам се чуваше, но атмосферата в болничната стая, взаимоотношенията между пациентите много ми напомняха „Полет над кукувиче гнездо“( 1975) на Милош Форман.

1985 г. е отново годината на Кустурица – в Кан той печели „Златната палмова клонка” за „Баща в служебна командировка” с Мики Манойлович като низвергнатия партиен функционер Мехмед Меса Золи.

Изключителният му шанс е, че шеф на журито е великият Милош Форман, току -що прибрал осемтее „Оскар”а  за своя незабравим „Амадеус”, който оценява феноменалните способности на пражкия възпитаник, тласкайки напред  неговата кариера.

А благодарение на добрите им контакти през 1990 г. Кустурица започва да чете лекции по кинорежисура в Колумбийския университет в Ню Йорк.

Така, той, спазвайки правилата на играта дори доживява да снима филм в САЩ през 1992 г., след като три години преди това е представил в Кан „Циганско време”, за който е получил наградата за режисура и призът „Роберто Роселини”.

С „Циганско време”(1989) с Давор Дурмович – Перхан и Елвира Сали – Данира, Емир Кустурица започва усвояването на златната ромска мина.

В началото е в руслото на Александър Петрович, както и на търсенията на такива негови талантливи колеги като Горан Паскалевич – „Ангел хранител”(1987),а  по-късно вече търси своя физиономия и тематичен център, не толкова драматичен като в „Циганско време”, който по същество открехва завесата за трафика на свежа  ромска плът в Италия, като в „Черна котка, бял котарак”(1998) се втурва по магистралата на бравурно-ексцентричната комедия, а в новелата „Син циганин” от „Всички невидими деца”(2005) с Урош Милованович в централната роля на Урош размишлява за съдбата на подрастващите роми, заключена между бодливата ограда на изправителните домове, финансирани от правителствата на Сърбия и Европа и перспективата цял живот да крадат за неблагодарните си родители, вместо да практикуват мечтания бръснарски занаят...

Кустурица и САЩ се срещат , разпознават се , но не се обикват.

По сценарий на студента си Дейвид Уоткинс  прави прочутата днес „Аризонска мечта”, работи с голям за него бюджет и с мечтани знаменитости като Джони Деп, Фей Дънауей, Джери Луис и Лили Тайлор.

Снима дълго, упорито, монтира с любов и увлечение, доволен от самоотвержената игра на холивудските звезди, накрая идва премиерата в Берлин през 1993 г. и Сребърната мечка .

Но и в САЩ, и в Европа творбата не постига очакваният успех, а касовите сборове са повече от скромни.

Дали оттогава Емир Кустурица е намразил толкова Америка не знам.

Но и не мога да си обясня само с бомбардировките отпреди десетилетие прословутия му антиамериканизъм, който лъха и от документалния му епос за Марадона от 2008 г. и особено открито, с хулиганска мощ и оголен публицистичен патос в „Ягода в супермаркета”(2003), на който  е сценарист, продуцент и изпълнител на една от възловите роли на шеф на спецслужбите.

А всъщност „Аризонска мечта” е неговият най-поетичен и светъл филм, свързващ импулси и вдъхновение от времето на „Невестите идват” – за мечтата на човек да живее като риба и да полети, откъсвайки се от еснафското си живуркане с американските копнежи за свободен и лишен от условности живот, в който превес трябва да имат мечтателните авантюристи.

Попитайте днес Джони Деп (Алекс Блекмър) или Фей Дънауей (Елън Сталкър) дали съжалявят, че са работили с Кустурица и ще разберете , че  за тях това е бил един от  най-престижните и съкровени проекти, в които са участвали в своята дълга и плодотворна кариера...

Преследвайки настървено успеха, Кустурица неизбежно стига до сценариста  Душан Ковачевич, с когото през 1995 г.сътворяват поредния си шедьовър”Ъндърграунд” с Мики Манойлович като  Марко и Лазар Ристовски като Черния.

Епосът му печели за втори път „Златна палма”, но предизвиква горещи и противоречиви отзиви по света.

Режисьорът наистина се опитва да осмисли както модерната история на Югославия от 1941 г. насетне, така и причините за кървавия разпад на федерацията след 1991 г., но стига до месианската сръбска природа, до предопределения от Бога на Балканите народ, който трябва да страда, изкупувайки минали грехове и който въпреки струпалите се на главата му жестоки катаклизми  оцелява, благодарение на виталността си, хранен с мечтите за една любима страна, която се разцепва под краката му, докато той продължава да се весели с вечните кафански шлагери...

Заради този филм Кустурица напуска завинаги родната си Босна, тръгват слухове за финансиране от могъщия тогава Милошевич, а в добавка изживяващият се като медийна звезда режисьор кани на дуел лидера на националистите Воислав Шешел,  позорно и страхливо отказал задаващия се  сблъсък...

Нееднозначният прием на „Ъндърграунд” срива самочувствието на Емир Кустурица.

Той търси спасение в неангажиращата комедия, предназначена за немския тв пазар, първо с блестящата 2 минутна антиСПИН  импресия „Вълшебният автобус”(1997) с Бюлент Кюлукчу като младия любовник , а след това и с „Черна котка, бял котарак”(1998) с Байрам Северджан (Марко Достанов),реализирана като забавно-радостна утопия, в която мирно съжителстват любов и пари, смърт и възраждане, радост и печал, богатство и разруха, импозантни барони , дребни крадци и неизбежният корумпиран български митничар и получил „Сребърен лъв” на Венецианската мостра през същата година...              

А след това идва кризата, отказът от режисурата, бягството в света на музиката в прочутия му Оркестър на непушачите, с който пълни престижните европейски салони в Париж,Ница, Рим, Берлин  и  то точно по време на най-голямата обществено – политическа криза в Сърбия през 1999 – 2000 г., довела и до свалянето на Свободан Милошевич от власт.

Кустурица болезнено изживява поредния трус в страната си, защото, ако и да се представя за космополит и да живее  в Ню Йорк и Париж,говорейки преимуществено на английски, той свято пази къщата си в Белград, редовно се връща в сръбската столица и дори се преориентира политически, заставайки зад Борис Тадич и неговата прозападна Демократическа партия.

Прави му чест, че в „Ягода в супермаркета” издевателства и върху собственото си мислене, имплицитно обвинявайки се в конформизъм, подобно на много свои съграждани, забравили бомардировките от 1999 г. и хукнали да си харчат парите в прословутите юго – американски супермаркети, които у нас носят импозантното име МОЛ...

Към 2001 г. разбира, че не може да скъса с  киното и монтира прекрасния си документален филм „Истории на супер 8”.

А той е всъщност обяснение в любов към неистовата музика, определяна като балкански пънк – рок, която свири прочутият Оркестър на непушачите, създаден през 1976 г.в Сараево, когато „всичко беше възможно”.

Като режисьор и участник в спектакъла – бас китарист с неизменната харамийска шапка и размъкнат червен анцуг, Кустурица ни запознава както с членовете на състава, до един чешити, носещи знакови имена като Бакунин, Леополд и Серджо Леоне и безумно влюбени в своето изкуство,така и с атмосферата на концертите, приемани възторжено навсякъде в Западна Европа, които сцени са  и всъщност най-рабващите и които, смятам,  са наклонили везните филмът да бъде номиниран на фестивала на документалното кино в Чикаго през 2001 г.

През 2004 г. Кустурица се завръща в голямото кино като пълноценен автор с „Животът е чудо”.

Но след като е заснел рекламата за цигарите „Житан“.

Разбира се, че го гледах с огромно удоволствие .

За мен тогава  истинското  чудо беше завръщането на Кустурица в семейството на знаменитите постановчици с поредната  си нестандартна гледна точка къв войната в Босна и Херцеговина от 1992 г.,на фона на която разцъфтява любовта на балканските Ромео и Жулиета Лука и Сабаха, претворени убедително и непосредствено от Славко Щимац и Наташа Солак ...

В този си опус Кустурица  като че ли намира равновесната точка, тласнала го към следващия му знаменит филм за инициацията „Заветът”(2007).

За него  съм писал подробно ревю и не смятам да се повтарям, но само ще изтъкна, че по-слънчева, ведра и оптимистична приказка за възмъжаването на младия Цане – Урош Милованович, намерил си булка  (Ясна – Мария Петрониевич) в големия град  по заръка на дядо си Живоин Маркович ( Александър Барчек) още не съм гледал.

Бъбрив, зрелищен, пристрастен, атрактивен – така мога да оценя документалния филм, който Кустурица снима три години за Марадона и който представя в Кан през 2008 г.

В това си великолепно документално изследване режисьорът наистина открива герой- двойник от своята кръвна група.

Неслучайно след първата им среща той уверено и оптимистично заявява, че ще заснеме добър филм.

В Марадона Кустурица намира свой събрат по съдба, излязъл от гетото, станал знаменитост на терена, натрупал пари, провалил кариерата си , заради прословутата си наркотична зависимост и търсещ възможнвост за реанимацията й както с гостуване в любимия Неапол, така и в нелепите ритуали на кичозната марадонианска църква и в имиджовите срещи със спорни, но харизматични лидери като Фидел Кастро, Уго Чавес и Воислав Кощуница.

Кустурица открива сходство между Балканите и Южна Америка в съдбата на народите, в техния темперамент, в техните мании и копнежи, в левия им радикализъм и антиамериканизъм, който е особено нелеп в умозаключенията на Диего Марадона, каращ лъскав джип и пригласящ папагалски на диктатора – манипулатор Уго Чавес и направо отблъскващ в анимационните скечове на Кустурица, насочени срещу Роналд Рейгън, Джордж Буш, Маргарет Тачър и Тони Блеър...

Този начин на третиране на материала си е право на постановчика, но се чудя защо Емир Кустурица  не казва нищо  за причините за натовските бомбардировки над  Белград от 24 март 1999 г., тъй като те бяха провокирани от напрежението в Косово или не взема отношение , заедно с любезния си домакин, за прочутата финансова криза в Аржентина, довела до срив  тамошния валутен борд...

Логично и резонно е следващата стъпка да бъде насочена към реализацията на „По млечния път“ (2016), чийто предшественик е „Твоят живот“(2014).

На мен лично „По млечния път“ с Мики Манойлович – Жака Бойович, Моника Белучи – невястата, Слобода Микалович - Милена и Емир Кустурица – Коста ми се видя претоплен обед, разточителен и познат поглед върху гражданската война, пълен с носталгия, шеметно темпо, чешити, полет на фантазията, два огнени шлагера, разтеглен финален половин час и катарзис за млекаря, който трябва да изкупи  греховете си, запълвайки поляната на преживяната от него и любимата му трагедия с камъни, мъкнати на гръб в две торби…

Ще пожелая на прекрасния режисьор, продуцент и актьор (за потенциала си загатва във „Вдовицата на Свети Петър” на Патрис Льоконт през 2000 г. , в „Аферата Фейъруел“ на Кристиан Карион 9 години по – късно  и в „Балкански рубеж“, 2019 на Андрей Волгин) смелост, дръзновение и творчески замах при реализацията на  всеки негов иконоборчески проект.

Емир Кустурица вече е заел водеща позиция сред най-изтъкнатите постановчици на световното кино и само от неговия предизвикателен талант  зависи дали кариерата му ще продължи да върви  стремително  нагоре.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.”

Райна Кабаиванска, оперна певица, родена на 15 декември преди 85 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

Да - 83.3%
Не - 3.3%
Колебая се - 10%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Музиката лекува, но и може и да убива

Повечето български ученици завършват училище без да са влизали в театъра, в операта или в концертната зала.

Вечерта, в която "Музикферайн" заговори на български

Саша Гьотцел: "Концертът на Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров беше фантастичен! Мога само да кажа: Браво! Браво! Браво! Не само София, но и цяла България трябва да се гордее, че има такъв филхармоничен оркестър."

Филип Димитров и неговата визия на българската християнска история

 

„Братя“ е приятно изживяване и празник на духа.