Катедрата „Българска литература“ към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, кметството Бяла черква и Историческият музей в града организираха на 18 октомври национална научна конференция, посветена на 150-годишнината от рождението на Цанко Церковски.

Церковски е емблематична фигура в българския културен живот през първите три десетилетия на ХХ век. Неговата дейност като поет, белетрист, драматург, журналист и политик имат нужда от специализирани изследвания, каквито почти липсват в написаното за него досега. Предлагаме ви статия от Маргарита Атанасова-Арачийска - изследвала повече от 50 години историята на търновския край и на Бяла черква.

-------

МАРГАРИТА АТАНАСОВА - АРАЧИЙСКА

Тия татюви неща да останат в татювата къща – с тези думи дъщерята на Цанко Церковски Севдалина Бакалова ми предаде документи и снимков материал, с който започнах да събирам архива, станал основа на фонда на музея на известния наш писател и политик, който създадохме в родната му къща в Бяла черква.

Именно в тези месеци за първи път узнах от леля Севда, както я наричах, че в техния дом чести гости са били не само поетите Иван Вазов, Никола Ракитин, Борис Христов, както и всички тогавашни министри, но и че тук са пребивавали артистите, който баща й довел от София, за да снимат филм по пиесата му „Под старото небе“. Сюжетът й бил насочен срещу селските предразсъдъци и суеверия. В нея се разказвало за хубавата дъщеря на пъдаря дядо Станко – Севдана, която се залюбва с бедния пришълец балканджията Горан.

Севдана е искана от чорбаджийския син Кънчо, но тя го отблъсква. Момата е прокълната от баща си и полудява. Съселяните й я презират и бягат от нея и в крайна сметка тя умира. Настъпилата суша селяните възприемат като наказание заради младите, дръзнали да тръгнат срещу старите порядки и предразсъдъци и да се опитат да свържат живота си без бащина благословия. Чрез устата на героя си дядо Благо авторът изрича: „Изгонихме турчина из земята си, но в нас е той“, имайки предвид под „турчина“ именно закостенелия селски консерватизъм. В тоя смисъл са отправени и последните думи на почернения баща: „Под старото небе живеем и гинем, в тъмнината гинем“...

Докато е министър в Стамболовото правителство, Цанко Церковски (който впрочем, макар и член на земеделския кабинет, си остава докрай честен, некорумпиран и дори беден) решава да екранизира пиесата си и става сценарист и продуцент на първия игрален и говорящ български филм на селска тематика с едноименното заглавие „Под старото небе“.

Снимките му се провеждат в Бяла черква и околностите й през 1921-1922 г. Главните роли се изпълняват от Адриана Будевска, Пенка Икономова, Иван Попов и др., които Церковски настанява в дома си и поема цялата им издръжка по време на филмирането, като сключва и голям заем за финансирането на продукцията. Любопитна подробност от този момент е, че до края на снимките е пресушена голямата бъчва с 200 литра вино, която писателят държал под стряхата на къщата си. С него се окуражавали както селяните, включени в масовите сцени, така и се подгрявало доброто настроение на артистите.

Интересно е заснемането на един от епизодите с участието на местното население и жителите на близкото село Михалци, което се намира на другия бряг на разделящата двете населени места река Росица. На тях им било разяснено, че трябва да разиграят „на ужким“ сцена на междуселски бой за мера (земя), „въоръжени“ с вили, остени, сопи, копрали, мотики и какъвто друг инвентар намерят за подходящ. За всеобщо изумление обаче кръвта на селяните – щом е за мера – така кипнала, гняв изкривил лицата им и те не на ужким, ами наистина се впуснали в междуселско сражение.

Размахали тояги и копрали, потекли кървища, разнесли се благословии „на майка“ и страшни закани, статистите падали, ставали, изтъркулвали се в реката и мокри пак хуквали на бой! В края на снимачния ден мнозина от масовката с големия тупаник се разотишли доста контузени – превързани, изпоцапани, куцащи...

Един от очевидците на създаването на кинолентата – Иван Димитров, който ми беше съсед, приживе ми разказа за друг епизод, който бе оставил силен спомен в детството. Той е бил 12-годишен, когато се развива действието, за което става дума. „Това стана в местността Селище покрай чешмата „Капаклията“.

Снимането на филма се извършваше на дневна светлина и на открито. Сцената представляваше къщата (по-скоро колибата) на пъдаря Станко, направена от лек подръчен материал. Картината бе следната: Лежи дядо Станко болен в нея, пребит и ранен в боя за мерата от михалчани. Овчарите, които той бе преследвал и не им бе давал да пасат стадата си из хорската мера, решили да си отмъстят като запалят колибата му. Селяните трябваше да отидат, за да угасят пожара и да извадят болния пъдар...

Ние наблюдавахме с голямо любопитство. Огънят обхвана постройката, но въпреки предварителните указания, никой не отиваше да вади дядото.

По едно време с всички сили той извика отвътре: „Брей, хора, идвайте да ме вадите, че жив ще изгоря“! И без да дочака „спасителите си“, изскочи като тапа от горящата колиба“ – живописно описа неочакваната „развръзка“ моят съсед.

Така и не можах да установя кой е операторът на филма. И леля Севда не можа да си спомни.

След деветоюнския преврат Цанко Церковски е хвърлен в затвора, а оригиналното копие на „Под старото небе“ е откраднато от първия съпруг на дъщеря му Севдалина – Ларин (вече не си спомням дали бе евреин или арменец). Той бяга в чужбина и там продава скъпо кинолентата, оценена високо заради изключително интересните си масови батални сцени на селското сражение, предизвикали искрено възхищение зад граница. За нея му биват наплатени 700 000 лева тогавашни пари.

Оттук нататък дирите на филма се губят. В България остават само негови работни копия или пък части от тях, които ми бяха предоставени от Държавния филмов архив в София. Имах късмета, че тогава работех в Дома на киното и в Центъра на филмова информация. Те бяха в лошо състояние, но от пожълтелите и увредени ленти все пак успях да зърна кадри от въпросния междуселищен бой.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • БЕЛЕЗНИЦИ

    Седем години затвор за две страници текст

    В знак на солидарност с журналистката и редакторка в "Радио Свобода", обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха този текст.

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Никой народ няма в живота си толкоз и таквиз груби противоречия и несъобразности, колкото има в живота на нашия народ. Бедни материално и невежествени духом, мнозина от нас искат да се покажат, че са нещо повече, от каквото са.“

Петко Славейков, поет и журналист, роден на 17 ноември преди 192 години

Анкета

Готови ли сте да направите нещо безвъзмездно за обществото?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Соня Йончева и Националният филхармоничен оркестър – енергия и класа

Бравурните аплаузи искрено развълнуваха звездата, която благодари на българската публика с 3 биса, а след концерта повече от 2 часа раздаваше автографи.

Пикасо рисува по-грозно от Любен Зидаров

"Копирането на нечий успешен модел е лесно и (относително) безрисково. Създаването на свой собствен е несравнимо по-трудно и далеч по-рисковано", пише издателят Манол Пейков.

Любен Зидаров е много по-голям от това, което днес ще изплюем за него

Не е ли по-добре, когато става дума за изкуство, да имаме предвид, че то няма еднозначно възприемане, няма правилно или неправилно, след като вълнува.