ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

„Ако имах два живота...” С тези думи и с това заглавие започва мемоарната си книга  Иван Димов. „Бих посветил и втория си живот на театъра...”

Роден артист, щедро надарен от природата, с неограничени възможности, без амплоа - Иван Димов (1897 – 1965) е признат от публиката и критиката за един от първенците и градителите на българския драматичен театър и българското кино между двете войни и след 1944 година. Силна, рядко завършена артистична индивидуалност. За 40 сезона той се превъплъти на сцената в повече 50 различни роли, а на големия екран в 12 значими филми.

Роден е  през 1897 г. в града на великия Яворов, Чирпан, в много бедно семейство. Отрано остава кръгъл сирак.  Още като ученик в прогимназията започва да чиракува при майстор дърводелец. Един ден случайно попада на представление на пътуващ театър и остава за цял живот запленен от магията на Мелпомена.

       Отначало иска да стане певец и артист. Заминава за столицата, където завършва Драматичната студия при Народния театър. През 1912 година, като много български младежи, се записва като доброволец в армията и се сражава срещу турците в Балканската война, после участва и в Първата световна. След края на войната се завръща в София. Живее под наем в дома на прочутия режисьор и театрален директор Тачо Танев, който го насърчава в избраното поприще.  През 1923 г., когато е 26-годишен, се явява на конкурсен изпит за стажант-артист в Народния театър. Успява, но не остава в трупата. Поема по-трудния път – постъпва в пътуващия театър на актьора и режисьор Васил Гендов (1891-1970), известен повече като „бащата на българското кино”, при когото след време ще започне и да се снима.   През 1925 г. е забелязан от мастития главен режисьор на Народния, белоемигрантът Николай Осипович Масалитинов (1880-1961), който го ангажира в първата ни трупа след спектакъл на Молиеровия „ Жорж Данден”. През 1926 година е официалният дебют на Иван Димов като Сър Андрей Егчик в „Дванайста нощ” на Шекспир. В тази класическа комедийна роля младият артист проявява такава изобретателност и чувство за хумор, че както си спомнят очевидци е карал публиката да се залива от смях и да не го пуска след дългите аплаузи да излезе от сцената. Още в началото на творческия си път Иван Димов се утвърждава като безспорен майстор на драмата и комедията,  владеещ както лириката и гротеската, така дълбокия драматизъм.  Следващата му Шекспирова роля е диаметрално противоположна и най-трудната  – Хамлет! След първия и изключителен и все още незабравен от публиката български Хамлет от 1921 година на пионера Васил  Кирков, превъплъщението на Иван Димов буди възхита и възторг сред зрителите и критиката. Според тогавашни рецензенти от 1932 година неговият герой е истински ренесансов човек, изправен пред съдбовен избор, съвсем не е меланхоличен и бездействен, а е решителен и пламенен. Иван Димов изгражда тази роля не само благодарение на силната си актьорска интуиция и ярък темперамент, но и върху основата на една дълбоко осмислена игра и интерпретация.

         В словото и играта му (имах щастието да го видя на живо  в театъра, а и на екрана!) се усещаше и една отмерена сценична патетика, която вълнуваше силно публиката, достигаше до сърцата на зрителите. Особено вълнуващ бе неговият Джон Проктър в забележителната постановка на „Салемските вещици” от Артър Милър в Народния театър. Високата култура на неговия говор, безупречната дикция, забележителната музикалност на неговата реч  (неслучайно първо искал да стане певец), придаваха на изкуството му една силна изразителност. Неговите съвременници – критици, театрали и зрители без изключение говорят с нескрит възторг за изключителното му обаяние на сцената и в живота.

        С тъмните си и дълбоки, излъчващи особен блясък очи, с точно отмерените си движения и изразителното си лице, той си служи по един съвършен начин, при който словото, паузата, жестът, погледът са едно хармонично единство.  Творческият му метод на работа е метод на творец- реалист, възпитаник на школата на великия Станиславски и на неговия забележителен последовател у нас, Масалитинов, тоест, метод на артист с безспорно чувство за мярка, при строго претеглени – външни и вътрешни – изразни средства. Големият талант и трудоспособност, както и живата му творческа мисъл се сливат хармонично и с чистата му, етична личност на човек , творец и гражданин. От младостта си е обсебен от благородната идея да служи безкористно на своя народ, да дарява щедро изкуството си на всички. И както твърди един от неговите биографи: „Иван Димов бе озарен от духа на избраника, дошъл в театъра, направо от народа, с вродените качества на българския народен гений”. Много точно казано! 

        Иван Димов ни остави и много прекрасни български роли, особено в киното, в станалите вече класика наши филми: Калин Орела (1950), Маргалака от  „Гераците” и Дядо Матейко от „Сиромашка радост” (1958), Марин въглищаря от „Под игото”  (1952), Дойчин Радионов от „Царска милост”,  Барутчиев от „Тютюн” (1962 – последното му екранно превъплъщение). Снима се в 12 филма, като всяка от ролите му  в тях, независимо от големината им, е посрещната от критиката и зрителите като събитие. Всъщност и първите му роли, отпреди 1944 година, макар и само три (Кочо в „Безкръстни гробове” на Борис Грежов от 1931 , Страхил войвода в едноименния филм на Васил Гендов от 1938 и Александър Каменов в „Изпитание” на Хрисан Цанков от 1942  г.) имат  много широк резонанс у нас. Те остават в историята на киното от този труден и неособено богат и професионален период като високи актьорски постижения. Роли на един  безспорно много голям български артист, както го нарече писателят Вичо Иванов: „Цяло съкровище на националната ни култура”!

"Видях го в много и различни роли, все така голям художник, ненадминат майстор на сложни психологични преживявания, скъп любимец на зрителите по цяла България. И всякога чувствувах в неговия тембър една леко уловима тъга. Дори и в смеха на вятърничавия Хлестаков от „Ревизор”. И се чудех отде иде тя? Отде иде неговата покъртителна искреност и човещина, какво беше преживяло това сърце? И ето: през един топъл августовски ден на 1954 година пред бащината ми къща в Сладък кладенец спря лека кола. На връщане от морето за София се отбиха при нас за няколко дни голямата цигуларка Недялка Симеонова, съпругът й - актьорът Борис Сарафов и Иван Димов, който пътуваше при сестра си в Чирпан. Беше през една лунна тракийска вечер. Всички имахме чудесно настроение. Незабравимата Недялка Симеонова грабна цигулката и засвири чудните “Цигански напеви” от Сарасате. Свири дълго и различни неща от Бетовен и Брамс. Всички бяхме възхитени от голямото й изкуство. Иван Димов слушаше развълнуван, отправил тъжен поглед към облените в синкаво млечна светлина Чирпански възвишения, към напуканата изгоряла земя на мистична Тракия, към неговия Чирпан. Дето Лилиев все се чудеше: “Как тъй се родиха в този град, под това жарко слънце, Яворов и Иван Димов?” Беше вече късно и всички се оттеглиха за сън. Останахме само двамата на малката тераса. Каза ми, че не му се спи. “Тежко ми е, братле, тази вечер. Мъчно ми е. Музиката така ме разтърси, сякаш изиграх най-тежката си роля. Как ме измъчваха, застанал пред публиката, ония дълги монолози…Велико нещо е изкуството…Раздавах се, без да мисля за своето здраве…Сега се боря за глътка въздух…” И неочаквано: “Колко е хубаво, че имаш бащин дом… Аз нямам и ми е много мъчно… Сега отивам в Чирпан… При сестра си.” И ми заразказва за тежкото си сирашко детство, за различните си занаяти, за актьорството си по провинциални сцени, за ужасите на войната, за унизителното пленничество. Веднага си помислих: ето откъде иде тази леко уловима тъга. Бележитият режисьор Владимир Немирович - Данченко на въпроса, който сам си задава - какво е темперамент, отговаря: “Една чудна струна, която трепти в гърлото на актьора.” Ето такава струна, чисто злато, имаше в гърлото си Иван Димов. Сякаш съдбата му, животът му, природата му са обрекли това сираче без баща и майка на какви ли не страдания и несгоди, за да израсне такъв неповторим художник, школа за гордостта и славата на България!”

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

„Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите.“

Оскар Уайлд, ирландски драматург и писател, роден на 16 октомври преди 165 години

Анкета

Одобрявате ли Нобеловите награди на Олга Токарчук и Петер Хандке?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Ах, този Жокер!

 

В „Жокера“ Финикс открадва шоуто и доказва, че е един от най -добрите и подготвени актьори на съвремието ни.

"Потъване в Мъртво море" – всеки детайл си тежи на мястото

В тези разкази има напрежение, има пребогат език, който създава картини, които можеш да пипнеш и подушиш. 

Лекът срещу пораженията на „Поразените“

Допада ми способността на романистката да бъде честна към историята – за първи път в български роман видях сцена, която отдавна исках да бъде създадена – как с користна и пропагандна цел комунистите използват черните забрадки на майките на убитите от жандармерията партизани преди 9 септември за гнусния си план чрез т.н. Народен съд да се разправят със своите противници .