БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Името му е легенда.

През 1999 г. Американският филмов институт го поставя под № 14 сред най-великите актьори на класическото холивудско кино. Но той е създаден и сътвори паметни дела, съчетавайки вродения си талант със самоотвержен и усилен труд.

Роден е в Доркинг, графство Съри, в семейство на свещеник. Получава рицарско звание – „сър“ през 1947 г., става член на Камерата на лордовете през 1970 г., но запазва обичта и уважението на публиката и критиката по света. И защото е двигателят за изграждането на Националния театър – 1963 г., и защото като театрален актьор, започнал в Бирмингам през 1927 г., създава серия от знаменити сценични образи – в „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, “Както ви се харесва“,“Отело“, „Макбет“, „Кориолан“, „Ричард III“, „Трамвай „Желание“, „Вуйчо Ваньо“…

Критиците се захласват от начина, по който звучи словото в неговите уста - „Сричките трептят като острие на меч“, пише Айвър Браун, от него се възхищава и Кенет Тайнън в прочутото си едночасово тв интервю от 1966 г., а публиката щурмува касата на театъра, за да се наслади на таланта на голямата звезда.

В киното  - след дебюта му в комедията „Сламената вдовица“ (1930) на Густав Учицки - творческият му път е белязан от сянката на Шекспир – от първата успешна звукова версия на „Както ви се харесва“ (1936) на Пол Цинър, в която се подвизава като Орландо до конгениалната му изява като крал Лир в тв адаптация на Майкъл Елиът от 1983 г.

През 1944 г. екранизира като актьор, режисьор и продуцент „Хенри V“, след което прави още два знаменити филма, донесли му „Оскар“ – за главна мъжка роля през 1949 г. и признание на публиката и специалистите , включително “Златен глобус“ от 1983 г. – „Хамлет“(1948) и „Ричард III“ (1955), признат за най – майсторският и зрелият в творчеството му.

Но Лорънс  Оливие не успява да реализира „Макбет“ през 1958 г., когато е на върха на славата си и е слаба утеха, че дава приноса си за свръхуспешната адаптация на „Отело“ през 1965 г. на Стюард Бърдж, в която представя темпераментно венецианския мавър като жертва на животинска ревност.

Негов знаменит съперник е Орсън Уелс, който снима по-стегнати и динамични  версии на английския бард – „Макбет“ (1948), „Отело “ (1952), „Камбани в полунощ“ (1965), адекватни на времето, без винаги да са добре финансово подсигурени и без да повтарят постигнатото по отъпканите пътеки от Оливие, епигонът е Кенет Брана, опитал късмета си със своите версии на „Хенри V“ (1989) и на „Хамлет“ (1996)…

Оливие развива до съвършенство своя модел на филмиран театър, в който актьорите разчитат на диалога, ярките страсти, които демонстрират и умението да се пласират в затворени пространства, но този вариант на правене на кино неизбежно се изчерпва и доказва несъстоятелността си по-късно – при адаптацията на „Три сестри“ през 1970 г., а преди това в напудрената цветна приказка „Принцът и балерината“ (1957) г., в която се измъчва с режисирането на Мерилин Монро като Елси.

Вероятно и затова се връща в телевизията, където се чувства в свои води още от дебюта си във филма „Луна и грош“ (1959) на Робърт Малиган като Чарлс Стрикланд, за да реализира последните си спектакли – „Вуйчо Ваньо“ (1967) и „Пътуване към моя баща“(1976), да снима няколко сериала, от които  най-известен  си остават „Завръщане в Брайдсхед“ (1981) на Чарлс Стъридж като лорд Маршман по романа на Ивлин Уо и „Изгубените империи“ (1986) на Алън Гринд – Хари Бърард , без да забравяме тв му реклама за „Полароид SX -  70“ от 1974 г.…

Друга важна тема в творчеството му е свързана с Русия и бившия СССР.

Колкото и да звучи невероятно в неговия филмов път има руска нишка, която започва с „Московски нощи“( 1935) на Антъни Аскуит – кап. Иван Игнатов и завършва като крал Уилям III Орански в тв епос на Марвин Чомски „Петър Велики“ (1986).

В този тематичен кръг най-важна е ролята му в „Обувките на рибаря“ (1968) на Майкъл Андерсън - на съветския премиер Пьотр Иличов Каменев, освободил от лагера архиепископ Кирил Лакота  - Антъни Куин, станал впоследствие папа.

Едно удивително предчувствие за появата на феномена папа Йоан Павел II…

Ако и да се твърди, че от 60-те години насетне кариерата на Оливие „рядко е озарявана от изблик на светлина“ (Мария Рачева) ще отбележа, че точно тогава той прави някои от незабравимите си роли – Арчи Райс в „Комедиантът“ (1960) на Тони Ричардсън, Крас в „Спартак“ (1960) на Стенли Кубрик, Греъм Уиър в „Изпитание“ (1962) на Питър Гленвил, суданският вожд Махди в „Хартум“ (1966) на Базил Диърдън, г-н Крийкли в „Дейвид Копърфилд“ (1970) на Делбърт Ман, граф Уайт в „Николай и Александра“ (1971) на Франклин Шафнър, херцог Уелингтън в „Лейди Каролина Лем“ (1972) на Робърт Болт, Андрю Уайт в прекрасната драма на Джоузеф Манкиевич „Хрътката“( 1972), за която отново е номиниран за „Оскар“ за главна мъжка роля, адвокатът сър Артър Гленвил – Джоунс в „Любов сред руините“ (1975) на Джорд Кюкър, злодеят Шел в трилъра „Маратонецът“ (1976) на Джон Шлезинджър, Антонио в „Събота, неделя, понеделник“ (1978), тв, на Алън Бриджес, №`1 в „Бетси“ (1978) на Даниел Петри, Езра Либерман в „Момчетата от Бразилия“ (1978) на Франклин Шафнър, Юлий в „ Един малък романс“ (1979) на Джордж Рой Хил, Зевс в приказната сага  „Битката на титаните“ (1981) на Дезмънд Дейвис, Пфайфър във „Вагнер“ (1983) на Тони Палмър, адмирал Худ в „Баунти“ (1984) на Роджър Доналдсън, писателят Хенри Брасли в „Абаносовата кула“ (1984) на Робърт Кнайтс, Рудолф Хес в сензационния екшън на Андрю Маклаглен „Дивите гъски“ 2 (1985) и старият войник във „Военен реквием“ (1989) на Дерек Джармън.

Оливие рядко се снима при постановчици, съперничещи по талант на неговия ранг, но не отказва сътрудничество на Алфред Хичкок в „Ребека“ (1940) – Максим де Уинтър, Робърт Леонард – „Гордост и предразсъдъци“(1940), г-н Дарси, Уйлям Уайлър в „Брулени хълмове“ (1939) – Хийтклиф и „Кари“ (1952) -  Джордж  Хърсууд, Александър Корда в „Лейди Хамилтън“(1941) - адмирал Хорейшо Нелсън, Питър Брук в „Просешка опера“ (1953) – кап. Макхет, Ото Преминджър – „Бъни Лейк  я няма“ (1965), началник Нюхаус, Ричард Атънбъро – „О, каква прекрасна война!“ (1969), фелдмаршал Джон Френч и „Един мост повече“ (1977), д-р Шпандер, Гай Хамилтън – „Ученикът на дявола“ (1959), ген.Бъргойн и „Битката за Британия“ (1969), маршал сър Хю Даудинг,Франко Дзефирели – „Ромео и Жулиета“ (1968), лорд Монтагю  и „Исус от Назарет“ (1977), Никодим, без да забравяме Терйънс Йънг и спекулативните му епични драми – „Инчон“ (1981), ген.Макартър, изигран от него с бляскав шекспиров патос и „Човекът енигма“ (1983), адмирал Джералд Скит.

Сър Лорънс Оливие доживя почетна възраст, след като бе женен за такива прекрасни съпруги и актриси като Джил Исмънд (1930 – 1940), Вивиан Ли (1940 – 1961) и Джоан Плаурайт (1961 -1989).

Почина на 82 – роден е на  22 май 1907, а завърши земния си път  на 11 юли 1989 г.

Светът се променяше – на 4 юни бяхме свидетели на протестите на площад „Тянанмън“, на 9 ноември щеше да рухне берлинската стена. Оливие не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

Да си спомним за него, за щедрия му талант, за постиженията му като актьор, режисьор и продуцент. И да препрочетем с умиление неговите мемоари „Изповедта на един актьор“ (1982) – честен и почтен поглед към актьорската професия и неговият път в света на изкуството.

Самият той споделя в едно интервю – „Мисля, че успях“.

Смятам, че равносметката, която Лари е направил на своя живот, отговаря на истината.

 

 

 

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • НОВА КНИГА

    Евелина Йекер  - „В името на живота“

    Млада жена пише писма на психотерапевтката си д-р Дорман между сесиите, а после изведнъж изчезва безследно. 

     
  • НОВА КНИГА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ПОРТРЕТ

    Спомен за Лорънс Оливие

    Той не доживя падането на комунизма, но имаше нещо символично, че си замина с един разделен и противоборстващ свят, който предстоеше коренно да се промени и в който за дълго щяхме да се радваме на плодовете на демокрацията.

„Ако книгите ми бяха по-лоши, нямаше да ме поканят в Холивуд, а ако бяха по-добри – аз нямаше да отида”.

Реймънд Чандлър, американски писател, роден на 23 юли преди 131 години

Анкета

Кой е отговорен за счупените плочки на Ларгото?

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

За добрия човек и историческата правда 

Прочетете книгата „Един много добър човек“, осмислете я и осъзнайте веднъж завинаги как трябва и не трябва да се пише за нашата история.

Ако искаме да сме почтени българи и европейци.

„Лора, Яворов и аз” – завръщането в диалога

С изключителна прецизност и уважение към отминалото време и най-вече към личността на Дора, Петър Величков събира и подрежда изгубените частици от един пъзел, който може би никога няма да бъде подреден напълно.

Бунтът на свободния или абсурдите на свободата

Книгата е диагноза и опит за лечение на болести, които се раждат единствено на границата между две епохи.