БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Той е от любимите ми актьори. Реализирал се пълноценно в една вече отминала епоха, в която също е имало амбиции, копнежи, интриги и мечти. Богомил Симеонов е име известно на моето поколение, но се боя, че за по-младите не говори почти нищо.

Той живее близо 70 години – между 27 септември 1922 и 15 август 1991 г. Родом от Радомир и по сведения на близки и съседи е син на касапин, той не наследява бащината си професия. Решава да се отдаде на артистичното поприще, създавайки и нова театрална трупа към читалището.

В излъчването му има нещо дълбоко първично и хищнически злодейско, но зад страховитата си външност крие уязвима и чувствителна душа, копнееща за любов и разбирателство.

Това най-добре го е усетила неговата съгражданка и знаменита актриса Емилия Радева, с когото той снима в началото на кариерата си възлова роля в „Животът си тече тихо“ (1957), а след това работят заедно, без да имат общи сцени и в „А бяхме млади…(1961)“ и „Бащи и синове“ (1990),посветила му прочувственото мемоарно есе „Ездачът, покорил екрана“ в книгата си „Ние, артистите“(2017) – „Клепачите ми натежаха… В кадъра на прозореца от далечината вихрено запрепуска кон. Ездачът беше с бяла разгърдена риза, с бедра в сив брич, яко обяздил коня. Шпорите на ботушите се впиваха в хълбоците на животното… Изравни се с влака, дълго препуска успоредно на вагона, изправих се. Лицето на ездача беше усмихнато, махна с ръка, аз отвърнах на поздрава, а той започна да изостава, да се смалява и изчезна от погледа ми.

Отворих очи. Господи, та това, което ми се привидя, беше Богомил! Ездачът от чистите ми, девствени години в родния Радомир.“(стр.132).

Богомил е едновременно готов да помогне на нуждаещия се или попаднал в беда - приютява за две нощи приятел, завърнал се нелегално у нас, за което си има неприятности относно своята политическа благонадеждност пред народната власт  и не става пилот, но  същевременно е безпардонен и нагъл в интимния си живот – отнема съпругата на професора си във ВИТИЗ Желчо  Мандаджиев, гарантирал за него – Пенка, която му ражда син Ивайло, за да поеме бумеранга на съдбата на стари години, когато се влюбва безумно в засуканата девойка от Сливен Теодора, с която ще изживее последните си нелеки години в Шумен.

Симеонов завършва висшето си образование през 1954 г.

Работи последователно в Перник, Шумен и в Младежкия театър в София.

Любопитна е кривата на артистичната му кариера в Мелпомена – започва като Бойчо Огнянов в „Под игото“ на Вазов през 1955 г. и приключва като Иванчо Хаджипенчович в „Тайната вечеря на дякона Левски“ в 1988 – наистина той обхваща диапазона от герой до предател, при това играейки десетилетия с любов , преданост и вдъхновение.

Като чорбаджи Иванчо Пенчович е вече тежко болен – ще почине от рак на костите – но се превъплъщава  както винаги – силно и всеотдайно.

Колегата му Иво Горчев си спомня – „Имаше страшен дух и присъствие, беше много силен човек. Никога публиката в салона не разбра какви усилия понякога му струваше да е на сцената.“

Симеонов работи активно и в радиотеатъра – това е логично с оглед на специфичния му и отчетлив тембър, озвучил ролите на Христо Ботев, Александър Стамболийски, Иван Вазов, Васил Коларов…

Богомил Симеонов е щастливец на съдбата.

Необикновените му физически данни – висок, строен, с неотразимо мъжествено излъчване, пронизително изразителни очи, които мигновено могат да го превърнат от добър човек в злодей, отривистият му и ясен говор, обликът му ,едновременно разкриващ същността и квинтесенцията на българина и притежаващ екзотични нюанси, го превръщат в търсен, необходим и важен и за родната кинематография , и за коопродукциите, които България прави със свои партньори през 60 - 80-те години на миналия век.

Богомил Симеонов дебютира в киното с главна роля – при класика Захари Жандов в неговата дръзка екранизация по Елин Пелин „Земя“ през 1956 г. 

Проследил съм развитието на много негови колеги  през следващите шест десетилетия – няма друг случай за дебют на голям актьор направо в централна роля – при това при Богомил те са четири последователни до 1960 година!

Няма такъв късмет нито Апостол Карамитев през 50-те, нито Стефан Данаилов и Руси Чанев през 60-те , нито Иван Иванов през 70-те, нито Христо Шопов през 80-те, нито Мариус Куркински през 90-те години на миналия век, дори нашумелите днешни звезди след милениума Асен Блатечки или Александър Сано  по традиция  започват с епизодични изяви в забравени вече продукции.

Богомил Симеонов тръгва напористо и категорично с главни роли и мигновено става любимец на публиката, а и на постановчиците.

Играе естествено, ярко, правдиво, убедително .

Затова е така харесван и като Еньо в „Земя“(1956), и като деградиралия партизански командир и важен  депутат Жельо в „Животът си тече тихо“ (1957) на Бинка Желязкова, и като моряка Александър в мелодрамата на Яким Якимов „Законът на морето“(1958), и като комунистическия функционер Стефан в „Отвъд хоризонта“ (1960) на Жандов, направил и невъзможното, за да спечели на своя страна Марин – Стефан Петров, с чиято лодка групата му заминава за Испания, за да се включи в започналата там Гражданска война.

Споходилата го ранна слава си има своите хубави, но и лоши страни.

У нас тя е свързана с появилата се завист, а и с очакваната репресия на властта, която не може да приеме толкова ранната поява на крамолния филм на Христо Ганев и Бинка Желязкова – иначе направен честно и безкомпромисно, в който обаче безхитростно и открито се поставят на дебат актуалните проблеми, измъчващи привилегированата, но честна част от интелигенцията ни  и софийския интелектуален каймак,  не можещи да се примирят с оеснафяването на комунистическите функционери, с безкритичното приемане от тяхна страна на всички съблазни, свързани с властта и кариерата,  за сметка на отчуждението и прощаването с много мечти и копнежи от революционната им младост.

Съвсем не случайно „Животът си тече тихо“ престоява на лавицата 31 години, излиза тихомълком през есента на 1988 г. , малко преди преврата, но за ролята си на Жельо болният вече Богомил Симеонов все пак получава Специалната  награда на СБФД през 1989 година…

Отбелязах лоялността на артиста към постановчиците, с които работи, които са му подали ръка и са го учили на тайните на занаята – при Симеонов тя е пословична.

Със Захари Жандов прави два филма – „Земя“ и „Отвъд хоризонта“, Бинка Желязкова го кани за епизод и в класиката си „А бяхме млади…“ (1961), където е в стихията си като следовател, разпитващ Димо и Веска, в него е и прочутото запалване на ръцете на Димо – Димитър Буйнозов, обвързани с бинтове,  с Димитър Петров снима прелестното детско приключение „Капитанът“ (1963) и шпионският трилър „Опасен полет“ (1968).

В „Капитанът“ е обаятелният морски вeтеран Фомича, разказващ увлекателно на пионерите за своите преживелици, учейки ги неусетно и ненатрапчиво на другарство и взаимопомощ, докато в „Опасен полет“ е хитрият, коварен и неуловим американски резидент – още от 1945 – 1949 година  с щатската военна мисия нас! – Андерсън, който не се поколебава в името на собственото си оцеляване и спасяването репутацията на агенцията , за която работи, да отрови доктор Белчева– Невена Коканова и да остави в ръцете на органите на КДС провалилия се вече професор Димов – Преслав Петров.

Този трилър съм го запомнил и с още един нагъл нюанс – Димов е заловен от органите на реда на летище Братислава, премиерата на филма е на 8 ноември 1968 г., а с този детайл сценаристът, полковникът от ДС,  Костадин Кюлюмов  очевадно доказва, че след кризата от пролетта и лятото на същата година Чехословакия си остава „наша“.

С Юрий Арнаудов снима последователно „Калоян“ (1962), първата ни цветна историческа суперпродукция, в която изпълнява възловата роля на Милат и „Цар Иван Шишман“ (1969), сурова графична драма, в която блести като болярина Филип в обкръжението на обречения български цар, превъплътен на ниво от Любомир Киселички.

Много ползотворно е сътрудничеството му с Никола Вълчев, иначе малко особен и нешлифовал се напълно постановчик, който обаче има нюх за зрелищната природа на киното и умее да пласира впечатляващи постановки, които, ако и да са несъвършени и с грапав монтаж, печелят зрителските симпатии – „Ивайло“ (1964), главната роля в поредния цветен исторически  епос, „Последният войвода“ (1967) , любопитен и зрелищен поглед към драматичната съдба на анархисткия комита Митьо Ганев, прочут особено през 1924 г., в който Богомил ни грабва вниманието като комунистическия функционер Чалъка и, разбира се, епопеята „Зарево над Драва“ (1974), на която обаче Вълчев е само директор на продукция, а Симеонов се изявява напористо и самоуверено като полковник Ангелов.

Списъкът с успешните творчески колаборации включва и Никола Корабов, снимал го в „Гневно пътуване“ (1971) и „Иван Кондарев“(1974), Борислав Пунчев, с когото реализира „Година от понеделници“ (1977) и „Спасението“ (1984), Тодор Стоянов , работили заедно в „Насрещно движение“ (1978) и „Небе за всички“(1986), Васил Мирчев, забравен днес, но популярен на времето майстор на приключенското кино – „Ленко“( 1978) и „Една одисея из Делиормана“ (1983), Зако Хеския – „Зарево над Драва“ (1974) и „Сами сред вълци“ (1979), Людмил Стайков , поканил го за  епопеите „Хан Аспарух“ (1981) – жрецът и „Време разделно“ (1988) – Исмаил бей, без да забравяме Хачо Бояджиев, с когото прави три тв постановки – шедьовърът „Макбет“ (1977) по Шекспир,Макдъф,  не толкова добрата и дразнещо конюнктурната „Пластове“ (1977) по Петър Кольовси, разясняваща Юлската концепция на БКП и легендарният мюзикъл „Вражалец“ (1976), в който с неподправен финес и изключително  майсторство   ни поднася една от най – приятните  си изненади – на кмета, в плен на „златната треска“, доказал нагледно, че може да бъде блестящ  клоун, в една постановка ,влязла веднага в телевизионната ни съкровищница.

Безспорно най-пълноценна е работата му с Вили Цанков, Руди Курц и Неделчо Чернев.

Те до голяма степен шлифоват и обработват яркия му талант, дават  възможност да се изяви пълноценно в поредица от ярки и разнообразни роли , тласкайки напред не само кариерата, но и популярността му.

Кой е Руди Курц?

Майсторът на източногерманските сериали  - споменавам само „Зеленото чудовище“ (1962), много популярен навремето и у нас, го кани за първото му участие в тв сериен филм – като полковника в „Другарят Хайнс Баймлер“(1969).

Не коментирам „заслугите“ на тази историко-биографична драма, останала изцяло в плен  на времето, в което е създадена, само отбелязвам, че тя дава старт на съвместна дейност, продължила с прекъсване още 15 години.

Курц оценява качествата на нашия актьор и го кани за приключенската си сага „Тайната на Андите“ (1972), в която той е обаятелен и смел партизански командир, борещ се за петролното богатство на родината си в измислена латиноамериканска държава, зад чийто воал прозира Чили -  в пика на управлението на Салвадор Алиенде – в сериала в навечерието на неговото легално идване на власт  - и отново опира до неговите способности бързо и категорично да експонира запомнящ се епизодичен образ в епопеята „Безпощадният фронт“ (1984), в чиято пета серия  откриваме Симеонов в одеждите на ген.Бергонцони.

Попадаме в Испания през 1937 г. в разгара на Гражданската война, генералът надъхва войниците си за предстоящото настъпление към Гуадалахара – при това на безупречен италиански! – и именно при произнасянето на прочувственото му слово, възхвала на фашизма и на италианската империя, пласирано патетично  - театрално, което ме кара да възприема Бергонцони като някакъв мек карикатурен вариант на колегите му   Грациани и Бадолио, ставаме свидетели на прелюбопитна сцена.

Свален е пилот на републиканците, който,  естествено, е довлечен до генерала.

На изящен италиански Симеонов - Бергонцони го пита какъв е по националност – французин, американец, руснак, пилотът обаче – веднага познаваме Антон Горчев -  мълчи като комунист и ни гледа загадъчно и предизвикателно с мумифицирания лик на Караиван от „Козият рог“ (1972) на Методи Андонов.

Логично е след това смелият летец да загине от жестоки изтезания, като малко преди смъртта си , вместо да разкрие самоличността си, изкрещява три път в екстаз -  „Герника! Герника! Герника!“

Вили Цанков е човекът, вкарал Богомил Симеонов в телевизията ни.

Първо работи с него в тв спектакли „Майстори“ (1965) и „ 12 разгневени мъже“ (1965), а след това го кани за ролята на Чочоолу в десет серийната си сага за Левски „Демонът на империята“ (1971).

Богомил Симеонов ще направи с него още „Игрек 17“ (1972), генералът, „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), унгарският крал Андрей, „Четвъртото измерение“ (1977), много популярен фантастичен сериал, в който се подвизава като Никодимов, колегата на прословутия инспектор Баев – Анани  Явашев  от Центъра за нестандартни проблеми и „Рали“ (1978)– втората ни епопея , посветена на 100 годишнината от Освободителната война от 1877 – 1878 г., но не толкова известна като „Юлия Вревска“ (1978) на  Никола  Корабов, където отново инкасира епизодично присъствие.

Неделчо Чернев има най-голяма заслуга за популярността на Б.Симеонов.

Той го взема за ролята на страховития и зъл Ибрахим Ахмедов – Хищникът от „На всеки километър“(1971), някогашният властелин на родопските села, който в  50-те години на миналия век води еднолична свирепа въоръжена  борба с новоустановените комунистически порядки.

Симеонов изгражда монолитен и харизматичен образ на злодей, защитаващ своята „малка правда“ – аз например зад страховитите му обноски прозрях драмата на горянското движение, чийто преувеличено натрапчиво експониране чрез Ибрахим всъщност цели да защити революционната необходимост и целесъобразност от неговото жестоко и безкомпромисно ликвидиране.

Запомня се и легендарният сблъсък на Ибрахим и Деянов – Стефан Данаилов в плевнята, от чиято жестока схватка треперех, залепил очи за  малкия екран, още като дете.

От останалите му съвместни изяви с  Чернев  - „На живот и смърт“ (1974), „Капитан Петко войвода“ (1981), „Бащи и синове“ (1990),  отделям двусерийната екранизация по Ст. Ц. Даскалов „Дъщерите на началника“ (1973).

Не защото е конюнктурна и посветена на 50 годишнината на т.н. Септемврийско въстание, а тъй като  е майсторски направена драма – с прекрасната игра на Стефан Гецов като околийския началник Драганов, с не така често срещащата се лична трагедия той да има две дъщери, и двете красиви и обаятелни и двете отрекли се от него – Кита – Виолета Гиндева и Искра – Сашка Братанова, но и защото този изрод  има нужда от озаптяване и възмездие, а кървавата вендета може да произнесе и изпълни само командирът на партизанския отряд Богомил Симеонов. (Ставам досаден, но коректно отбелязвам за протокола – независимо  от чепатите им характери Симеонов и Гецов са пример за необикновено и изключително добро за българските условия сътрудничество – двамата имат осъществени от 1969 до 1981 г. – от „Цар Иван Шишман“ до „Хан Аспарух“ цели осем съвместни проекта, като е било възможно да се срещнат за девети път на снимачната площадка на сериала „Капитан Петко войвода“(1981), ако двамата земляци и приятели дотогава Стефан Гецов и Неделчо Чернев не се скарват жестоко, тъй като  Гецов иска за себе си ролята на Петко Киряков , а Неделчо Чернев вече я е дал на Васил Михайлов).

Специфичната физиономия на Богомил Симеонов неизбежно влиза във фокуса и на чуждестранните постановчици, снимали у нас.

Симеонов се  появява като бандита Гросо с Гай Медисън и  Фернандо Рей в „Заветът на инката“ (1965) на Георг Маришка от ФРГ, редом е до Менди Браун като лейтенанта в първия българо – американски филм „Свирачът“(1966)  по приказката на Вилхелм Хауф „Шареният свирач“ , в унгарската сага на Золтан Варкони „Звездите на Егер“ (1968) е водачът на циганите и снима в подножието на белоградчишките скали,в епопеята „Михаил Строгов“ (1970) по романа на Жул Верн и под режисурата на италианеца  Ерипрандо Висконти е сержантът.

Задължително е посочването на трите му изяви в полското кино, тъй като те са значими и важни основно за неговото развитие – епизодичното присъствие като зловещия бедуин , разпарящ с хвърлен нож меха с вода в „Стас и Нели“ (1973) на Владислав Шлесицки, новелата  по Проспер Мериме „Матео Фалконе“ (1971) на Ян Будкиевич  - заради едноименната главна роля и за кървавата цена, която трябва да плати сина му – Ивайло Симеонов в стил „Тарас Булба“, поради това, че издава бандита – Петър Слабаков на сержанта от  френската потеря Георги Парцалев – не забравяме, че действието се развива в окупирана Корсика, както и много любопитния, но почти неизвестен у нас приключенски екшън „Агент №1“ (1972) на Збигнев Кузмински, в който се подвизава като видния функционер от гръцката съпротива срещу фашистите Димитриос  Фортис, подпомагащ акциите на безумно смелия Йежи Шайнович-Иванов –Карол Щрасбургер,  поляк от български произход, прочул се със саботажните си действия – особено подпалването на германски  военни кораби по време на Втората световна война.

За да е картината пълна посочвам, че Симеонов има две участия и в руски или както се казваше на времето  - съветски - филми.

Всъщност това са съвместни продукции .

 „Споделена любов“ (1980)на Сергей Микаелян по сценарий на Рустам Ибрахимбеков  основно разглежда професионалните и интимни терзания на българския строител на газопровод в СССР Петко Тошев – Велко Кънев.

При принудителното си предсрочно завръщане в България, борещ се за своята любов с Милена – Росица Петрова, Тошев се сблъсква и с др. Модев.

Вместо помощ и съвет строгият номенклатурчик в блестящото изпълнение на Богомил Симеонов категорично  и строго  му нарежда  веднага да се завърне на работното си място.

Дали е трябвало  да играе в епопеята на Юрий Озеров „Войници на свободата“ (1977) днес е безсмислено да гадаем.

Ясно е, че това е било партийно поръчение, предложение, на което не може да откаже.

Зная много добре какви са „качествата“ на тази сага и как в  българската й част историческата правда отстъпва на някаква примамлива комунистическа приказка – все пак един от  сценаристите  от наша страна е прословутият поет Димитър Методиев, но все пак съм длъжен да отбележа – в този филм за пръв и последен път  на екран – обобщено героично и патетично  - е показан разгромът на отряд „Антон Иванов“.

Присъства и драмата на партизанския командир – Георги Ликин – Дед, претворен с кралимарковски устрем от Богомил Симеонов, който миг преди да умре приканва другарите си  - „Пестете патроните!“

Преди 40 години такъв ни го представя в екранната комунистическа иконография Симеонов и Юрий Озеров, а цялата истина за дрязгите в отряда и неговата гибел ще открием другаде – в инкриминирания , но излязъл триумфално през 1990 г. роман на Давид Овадия „Дед или разгромът“.

Да искаме подобни разтърсващи внушения да се появят в българската част на „Войници на свободата“ по време на снимките  е абсолютно нереалистично, не само заради възгледите на постановчика, изпълняващ отговорна поръчка, но и защото другият сценарист от българска страна е участник в събитията, но през 1976 - 1977 г. е  висш военен функционер  - началникът на Генщаба на БНА Атанас Семерджиев и никога не би позволил да се покаже истината за една преживяна и от него трагедия, в която  има активно участие.

А че  Симеонов е правил конюнктурни концесии  е факт.

Достатъчно е да си спомним прочутата кримка „ Скорпион срещу Дъга“ (1969) на Владислав Икономов, по сценарий на Павел Вежинов, в която се подвизава като Сандо…

Богомил Симеонов доживя демократичните промени вече много болен.

Нямам спомен да е демонстрирал открито някакви пристрастия през 1990 – 1991 г.

Ако за нещо трябва да се съжалява, то е , че той си отиде от този свят ненавършил 70 години, а това за артиста е времето на творческа зрялост.

С неговия опит, знания, контакти и авторитет,  имаше какво да даде още на българското кино.

Той почина точно когато се възродиха снимките на чуждестранните филми у нас.

Ако беше в кондиция вероятно го очакваше креативен ренесанс, участия в италиански, и американски продукции.

Да не забравяме, че Стефан Данаилов, благодарение на престижа си от „Октопод  7“ (1994) даде възможност на звезди като Коста Цонев, Наум Шопов и Любомир Бъчваров да възобновят кариерата си, а е вън от всякакво съмнение, че щеше да се сети и за Богомил Симеонов, с когото работи от „Хищникът“ до „Небе за всички“ и „Бащи и синове“.

Защо и него да не го гледаме в „Рекет“(1996) или „Дело по съвест“ (2003-2013)?

Вероятно и американските постановчици щяха да се заинтересуват от един от пионерите на съвместната им дейност в България и щяха да му отправят примамливи – поне от финансова гледна точка – предложения.

Иван Иванов направи прилична кариера в „На лов за „Червения октомври“ (1990) на Джон Мактиърнън, „Кървав спорт 4“ (1998) на Елвис Рестайно, „Пратеникът на кралицата“ (2001) на Марк Ропър,или „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизйоровски, та какво остава за ветеран като Богомил Симеонов!

Ами, ако го бяха прикрепили към Христо Шопов и вместо неизменния Велизар Бинев или Ивайло Герасков гледахме в поредния евтин екшън, сниман у нас, именно Богомил Симеонов?

А ако Мел Гибсън го бе поканил за епизодична роля в „Страстите Христови“ (2004)?

Разбира се, това са предположения, хипотези, напразни мечтания…

Богомил Симеонов си отиде от този свят тежко болен и измъчен от рака на костите.

Почина на 15 август 1991 г., в разгара на лятото, един месец след приемането на новата ни демократична конституция.

Пресели се в по-добрия свят.

А тук мястото му остана празно.

Защото той е поредното доказателство, че наистина може и да няма незаменими хора, вкл. и в изкуството, но актьори като него, с неговото присъствие и излъчване, с неговата аура и талант, просто вече не се раждат.

Остава ни да гледаме старите му филми, да се радваме на култовите му изяви и да се гордеем, че в България е имало такъв актьор с универсални качества, харесван и обичан, който при други обстоятелства и в друга време би направил много по плодотворна и значима  кариера.

Което, разбира се, е вече съвсем различна история…

 

 

Коментари  

0 #1 Петър Тосков 27-07-2018 09:19
Беше страхотен и като актьор, и като човек. Имах удоволствието да играя с него през сезон 1978/1979 г. в Шумен. Мечтаеше да умре, докато играе на сцената...През 1989 г.след спектакъла, който играхме, в барчето на театъра той ме прегърна, усмихна се и ми прошепна: "Това дето ти казах, че искам да умра на сцената, няма да стане..." Бог да го прости.
Цитиране
  • ПАМЕТ

    Излезе впечатляваща книга за изкуството на Българското възраждане

    В средата на август издателския отдел на Института за изследване на изкуствата успя да публикува поредното си уникално книжно тяло с тегло почти 5 кг. Съдържанието на „Корпусът на стенописите от първата половина на ΧΙΧ век в България“ включва 52 стенописни паметника.

     
  • ДИАГНОЗА

    България се изолира културно от Европа и света

    „Държавата и правителството успешно не забелязват болните проблеми, свързани с деградацията на европейските и национални ценности. Патриотизмът е подменен от агресивен и повърхностен национал-популизъм“, категорични са основателите на движение „Реформи в културата“.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     

"Начинаещите поети имитират. Можещите поети крадат."

Т. С. Елиът, англо-американски поет, драматург и литературен критик, роден на 26 септември преди 130 години

Анкета

Редно ли е държавата да плати изложбата на депутата Вежди Рашидов?

Да, той е талантлив - 20.3%
Не, в конфликт на интереси е - 75.4%
Не мога да преценя - 0%

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

"Първичното чувство за невинност" от Дана Григорча (ревю)

Дана Григорча има неоспорим талант да разказва истории, очевидно знае стотици, и то автентични, и ги разказва с носталгия, която българите отлично познаваме. 

Нека шоуто продължи

Първият сезон на „Йелоустоун“ (2018)  приключи и е време за оценка и коментари. Причината за високия рейтинг и одобрението на сериала е свързан с две имена – на Кевин Костнър и Тейлър Шеридан.

„Решение за ликвидация“ е направен вещо, но и семпло

Без да е шедьовър, той доставя емоции и настроение и е доказателство за доброто здравословно състояние на съвременното руско кино.

Могъщата притегателна сила на „Сикарио“

Като добър професионалист Стефано Солима дори ни проверява киноманската памет.