БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

На днешното поколение зрители името му не говори нищо. Той не е със звездния статус на Спилбърг, Лукас, Скорсезе или Тарантино, въпреки че през 40-те – 70-те години на миналия век е сред най-прочутите и обичани филмови и театрални творци.

Както в Европа, така и по света.

Лукино Висконти  се ражда на 2 ноември 1906 г. в Милано. Семейството му е плод на пресметната колаборация между изтъкната аристократична фамилия по бащина линия – таткото Грациано е херцог, получил титлата от крал Виктор Емануил II през 1927 г., потомък на династия, управлявала Милано от 1277 г. , с прочут фамилен герб на змия, захапала  стенещ младеж, а майката Карла  е приказно богата наследница на фармацевтичната империя „Ерба“.

Лукино израства в голямо – от  седем деца – но не задружно семейство.

Бащата си има своите афери и метреси, на майката това най-накрая дотяга, стига се до скандална раздяла и младият Лукино , отказал  бащината повеля да стане офицер, следва майка си и избира да живее при нея.

Привързаността му към Карла е много силна, а в добавка именно тя формира интереса му към изкуството – картините ,театъра, операта, киното…

Младият Лукино  рисува прекрасно, прави скици на костюми, влюбва се в света на операта – неизбежно, когато семейството му има запазена ложа в „Ла Скала“, учи при частни учители, гледа театрални представления вкъщи,  а през 1932 г. като селекционер на коне и ръководител на жокеи, с коня Санцио печели златната купа на Милано.

По-късно, в зрелите си години, ще признае, че това е била полезна и отговорна  седемгодишна работа, която му е дала необходимия житейски опит и самочувствие да ръководи хора, според своите стремежи.

Като млад и перспективен благородник флиртува с фашизма на Мусолини, но попадайки в Париж, в обкръжението на модната икона Коко Шанел, той се влюбва в света на шоу бизнеса и решава да помага като ниско платен асистент – отговарящ за декорите и костюмите – на великия Жан Реноар при реализацията на „Тони“(1935) и „Месец на село“(1936).

Престоят му във Франция е решаващ за формирането на неговите граждански и естетически възгледи – от фен на Мусолини той става стопроцентов комунист и такъв остава до края на живота си – цели 40 години!

Това е трудно обясним парадокс – наследник на знатна фамилия и  баснословно богатство, живял в лукс и разкош, какъвто малко негови приятели могат не само да си позволят, но и да мечтаят, обслужван от личен готвач, осем прислужника, викани със звънче, които са нямали право да говорят с него, в компанията на десет кучета, се оказва привърженик на Маркс и Ленин, завръща се в Италия през 1939 г., участва в антифашистката съпротива, криейки в дома си в Рим нелегални и съюзнически войници, вбесява Бенито Мусолини с дебютния си филм „Натрапчивост“(1943), въпреки че активно сътрудничи на списание „Кино“, оглавявано от сина  му Виторио,  накрая закономерно е вкаран в затвора, домът му е конфискуван от германците през 1944 г., измъчван е от Гестапо и дори го е грозяла смъртна заплаха, която избягва поради освобождаването на столицата  от англо-американските войски.

Висконти постига успех още с дебютната си творба .

Книгата, който филмира е американска, но това изобщо не е споменато във встъпителните титри, както заради военното време, така и заради щекотливия проблем с авторските права.

Всъщност именно суровият реализъм на Джеймс Кейн в „Пощальонът звъни винаги два пъти“ е умело адаптиран от Висконти и имплантиран в италианската действителност, като вместо колониална мелодрама или блудкава комедия с бели телефони на екрана присъстват плътно обрисувани и ярки персонажи, които бихме нарекли с основание аутсайдери  - това важи в пълна степен за Джино Коста на Масимо Джироти и донякъде за Джована Брагана на  Клара Каламай.

Ако и да е дълг 135 минути, „Натрапчивост“ не доскучава и се гледа с напрегнато внимание. Висконти демонстрира качества на отличен професионалист и като сценарист, и като постановчик, създавайки творба новаторска и критична по дух. Всеки, който е запознат с нея, ще запази в съзнанието си усещането за обреченост, безнадеждност  и скука, измъчващи персонажите й.

Войната не се споменава, но за зрителя е ясно, че тя осезаемо присъства на екрана, вкл. и с неумолимата сила на законовата санкция, която трябва да възмезди порочните човешки страсти и инстинкти.

Така умелото вглеждане в баналното ежедневие превръща един филм ноар в предвестник на неореализма, а Лукино Висконти бързо добива слава на опитен и стабилен професионалист.

Гледал съм документални кадри как ръководи екипа си по време на снимки и на работата върху пореден театрален или оперен спектакъл.

Поне от видяното не установих да е крещял на хората около него. За сметка на това винаги се е държал менторски (иронизирал е например Мастрояни: „Приличаш на маймуна, когато идваш на сцената! Защо, за Бога, си се заел с актьорство?“), самоуверено, с достойнство, направлявайки с твърда ръка творческия процес.

Висконти подпомага Джузепе де Сантис  при реализацията на „Дни на слава“(1945), силен  и страстно направен документален филм, интересен за нас и днес.

Разделен е на две части.

В първата вниманието е съсредоточено върху партизанската съпротива срещу фашисткия режим на Мусолини след 8 септември 1943 г., като акцентът е касапницата в Ардеатинските пещери на 24 март 1944 г., ексхумацията на труповете след освобождението на Рим на 4 юни 1944 г., съденето на италианските фашистки изроди Карузо, Кох и Скарпато  с темпераментното обвинение на прокурора Берлингуер и техния разстрел.

Висконти също свидетелства на процеса и се изказва за суровото и справедливо наказание със смърт на злодеите Карузо и Кох.

Втората част разкрива последния етап от освобождението на Италия, приключило в основни линии на 25 април 1945 г., когато благодарение съвместните действия на партизаните и войските на ген. Александър е освободено и Милано.

Кадрите с митинга  в центъра на столицата на италианския Север, посветен на свободата са едни от най-впечатляващите във филма, а съвсем закономерно опусът приключва със започналото възстановяване на икономическата мощ на страната, като патосът на финала напомня ентусиазма на работниците, който ни демонстрира Йорис Ивенс  в „Песен за героите“(1932)…

С пари на компартията Висконти снима в Сицилия ценен и важен за световното кино филмов eпос – „Земята трепери“( 1948).

Когато го гледах наскоро  останах много изненадан, че асистенти са му били Франческо Роси и Франко Дзефирели и че е използвал мотиви от романа „Семейство Малаволя“ на Джовани Верга (едноименното сицилианско село, голямата рибарска фамилия и неизбежното осъвременяване на сюжета).

Сега ми е трудно да си представя как е възможно да се снима художествен  филм, в който непрофесионалисти играят тежки  роли (именно  тогава Лукино Висконти проумява , че за отговорни изяви му трябват големи актьори – професионалисти) и как една романова фреска ще се реализира в сицилианското селце Ачи Треца само с натуршчици, говорещи на диалект.

„Земята трепери“ получава международната премия на IX  Венециански кинофестивал.

Днес  творбата се приема като носталгично – драматичен поглед към едно далечно минало и  - въпреки партийните пари –  не стимулира основно класовата борба, а мечтата на бедния рибар Антонио Валестро -  като излъчване толкова напомнящ на нашия Иван Братанов – да работи за себе си и да бъде господар на своя труд.

Мечтата му претърпява крушение, заради лошото време, следва семеен фалит и връщането му обратно като наемник в редиците на компанията „Циклоп“, държаща монопола върху работната ръка и изкупуването на уловената риба.

Филмът е горестна елегия за пропилените надежди за по-добър живот  и прелюдия към реализацията на „Роко и неговите братя“ (1960) със знаковите образи на Чиро и Лука.

„Земята трепери“ е мрачен епос за смачканите илюзии и за голямата подмяна –  християндемократите са преки приемници на Мусолини, като дори офисът на фирмата им е в сграда, принадлежала преди 4 години на фашистите, тъй като лозунгите по стените са останали полуизтрити!

Отделно маркирам смущаващите аналогии с нашата родна „демократична“ действителност и с незабравимите години на дивия ни капитализъм и алчните му прекупвачи, от които бяха пропищели българските села…

Парите от партията свършват и за да заснеме филма си режисьорът е принуден да продава бижута на майка си и кооперация, фамилна собственост, за да получи кеш.

По-късно Дзефирели ще разкрие пикантната подробност, че вместо да му плаща надница за работата Висконти нехайно му е подарявал фамозни носни  кърпи, струващи  10 000 лири…

С амбиция и ентусиазъм Лукино Висконти  довършва филма, става един от бащите на неореализма, на когото с тъжна усмивка отдава дан и в „Най-красивата“( 1952), прекрасна творба за лудостта  по филмовата  слава на деца – звезди с незабравимата Ана Маняни като грижовната майка Магдалена Чекони.

С Маняни ще снима през 1953 г. новела от „Ние, жените“, озаглавена предизвикателно „Ана Маняни“, в която любимата звезда е представена като екстравагантна „дама с кученце“.

Висконти загърбва неореализма, въпреки че през 1960 г. представя по свой сценарий монументалната драма „Роко и неговите братя“, в която изследва в дълбочина социалните проблеми, връхлитащи селска фамилия от Лукания в стремежа й към по-добър живот в Милано и се насочва към реализацията на поредица от пищни и мащабни творби, в които, на базата на лично преживяното, на сложните отношения, които е наблюдавал в семейството си ,  изпява лебедовата песен на своята класа .

Етапи в реализацията на този му мащабен замисъл се явяват „Чувство“ (1954)  – първият му цветен филм  по новелата на Камило Бойто с Фарли Грейнджър и Алида Вали, разкриващ разрушителната любов на италианската  графиня  Ливия Серпиери с австрийския офицер Франц Малер  на фона на борбите срещу австрийското господство в страната през 1866 г., важна стъпка към бъдещия шедьовър на същата тема – обединението на Италия  - „Гепардът“ (1963)  и дразнител  за осъвременяване и осмисляне проблематиката на творбата, постигнато с вкус и провокативност от Тинто Брас в „Чувство`45“(2002) и „Бели нощи“ ( 1957), модерна версия по Достоевски с Жан Маре, Мария Шел и Марчело Мастрояни, носителка на „Сребърен лъв на свети Марко“ във Венеция.

„Бели нощи“ е пример за симбиоза между отговорно отношение към класиката и стремежа за нейното адекватно интерпретиране. 

Идва огромният успех на „Роко и неговите братя“(1960) – прекрасната тричасова семейна сага с Ален Делон, Ренато Салватори и Ани Жирардо, която получава всеобщо одобрение и похвалата на левите критици, смятайки че на финала с акцента върху  малкия Лука Паронди – Роко Видолази, режисьорът  категорично посочва на кого принадлежи бъдещето в Италия – на работническата класа – с награда за най-добър режисьор на Синдиката на италианските филмови журналисти, „Златен бокал“ за най-добра режисура и „Златен лъв“ във Венеция,  след което като почивка снима великолепната трагикомична новела, всъщност пълнометражен филм от 55 минути, „Работата“(1962) с Роми Шнайдер като чаровната Пупе, правеща първото сериозно разголване пред екрана и шантажираща мъжа си – Томас Милиан  да й плати 40 000 лири в брой, за да прави секс с него…

Следващият му киномонумент „Гепардът“(1963),  по романа на Джузепе Томази  ди Лампедуза с Бърт Ланкастър, Ален Делон ,Клаудия Кардинале, Паоло Стопа и Терънс Хил получава „Златна палма“ в Кан.

Това е елегия за края на аристократичната  класа  на фона на революционните борби в Сицилия през 1860 г., когато Италия започва своето обединение и незабравим портрет на  най – добрия представител на земевладелската аристокрация на юга – княз Салина, останал в съзнанието ни с неповторимата интерпретация на Бърт Ланкастър и с житейската максима, която следва винаги – „Нещата  трябва  така да се променят, че да  си останат същите“…

Ако и да печели „Златен лъв“ във Венеция през 1965 г. и да е пълен с носталгия по  детството и критите семейни тайни и независимо от отличните изяви на Клаудия Кардинале, Майкъл Крейг и  Жан Сорел, с  усилие приех  „Блуждаещите  звезди на Голямата мечка“ за някакъв важен етап в творчеството на маестрото.

Приносът му в случая е свързан с деликатното разкриване на кръвосмесителната връзка между брат и сестра – Джани – Сорел  и Сандра - Кардинале – тема, достатъчно скандална и деликатна за онези години, но пресъздадена с такт и финес, даваща възможност екранната драма да бъде пресъздадена увлекателно и завладяващо.

Това се отнася в пълна степен и за амбициозната, но протяжна и  доста стерилна екранизация по Камю „Чужденецът“ (1967) – криминално-психологическа драма, разиграваща се в Алжир през 1936 г., в която все пак блестят с неподражаемото си излъчване Марчело Мастрояни като Артур Мьорсо  и Ана Карина като приятелката му Мари и която е всъщност студия за отчуждението и разкрива същността на екзистенциализма, на който авторът на романа е основоположник, както и за новелата „Вещицата ,запалена  на живо“, която работи със Силвана Мангано като бременна кинозвезда Глория за сборния филм „Вещиците“  (1966).

Ще минат още две години и Висконти  се заема със своята германска трилогия, с която  недвусмислено доказва, че е киномайстор от световна класа.

„Залезът на боговете“(1969) с Хелмут Бергер, Хелмуд Грийм, Ингрид Тюлин и Дърк Богард поразява и днес с точния разрез на покварата на германското висше общество, продало се на Хитлер и платило последствията от малодушното си поведение в „Нощта на дългите ножове“.

 „Смърт във Венеция“( 1971) с Дърк Богард, Ромоно Вали и Бьорн Андерсен, награден с „Давид на Донатело“, е филигранна и деликатна интерпретация на новелата на Томас Ман, история на пагубната страст на умиращ писател – хомосексуалист Густав фон Айшенбах – Богард  по красивото и невинно дете Алфред – Бьорн Андернсен, тъжна алегория за невъзможността да притежаваш абсолютната красота, защото тя е съответник на смъртта и може би най-искреното, но ненатрапчиво поднесено авторско самопризнание за нетрадиционната сексуална ориентация на маестрото, въпреки че връзките  му с Делон – от 1960 – 1963 г.  и Хелмут  Бергер – от 1964 до 1976 г. са известни и коментирани по света…

А „Лудвиг“(1972) с Хелмут Бергер, Роми Шнайдер и Тревър Хауърд е точен и проникновен портрет на един налудничав крал на Бавария, управлявал от 1864 до 1886 г., разорил държавата си с мегаломанските проекти по строеж на дворци и представяне  постановки на Вагнерови опери, владетел, изтънчен по маниери и поведение, пленник на красотата и високото изкуство, но оказал се опасен и ненужен със своите мании за държава, поданици и управници като метафора на конфликта между творческата свобода и догмите на ежедневието…

Преди да пристъпи към екранизацията на Д`Анунцио „Невинният“ Висконти за последен път обръща поглед към проблемите на съвременна Италия в „Семеен портрет в интериор“(1974)  с Бърт Ланкастър, Хелмут Бергер и Силвана Мангано.

Наблюденията и обобщенията му са отново  пречупени през фокуса на семейството, на общността, но и на трудно придобитото желание  на професора на Бърт Ланкастър да осъзнае и разбере заобикалящата го съвременност, пълна с насилие, поквара и вулгарна нетолерантност…

Малко преди да почине на 17 март 1976 г. Лукино Висконти завършва най- личният си проект – екранизацията на романа на Габриеле Д`Анунцио „Невинният“ с  Джанкарло Джанини, Лаура Антонели и Дженифър О`Нийл като използва в него ескизи от нереализираната си адаптация по „По следите на изгубеното време“ на Пруст, неосъществена поради прекъсване на финалните преговори с американски продуценти през 1972 г.

След прекаран инсулт на 27 юли 1972 г, почти парализиран и в инвалидна количка, той все пак успява да заснеме последния си филм и дори да покаже собствената си дясна ръка, разлистваща страниците на романа в експозицията.

Това е тежък, мъчителен и тягостен филм, но направен честно, неподправено, с много емоции.

В него Висконти възстановява драмата  на своето разпаднало се семейство и вади на показ скрити демони и страсти, които са измъчвали детското му съзнание.

Чел съм и негови  интервюта от последната година на живота му и помня, че те ме поразиха със своята житейска мъдрост и проникновение – „Нашата  филмова индустрия се подхранва с долари …Аз съм мързелив човек, но трябваше да заснема „Невинният“, за да си разчистя сметките с моето минало“.

Тогава дори не си давах сметка колко е болен Висконти, а и не можех да допусна, че е някакъв лентяй или мързеливец, след като бе заснел толкова филми, поставил великолепни оперни спектакли с Мария Калас като „Травиата“( 1955) и „Ана Болейн“( 1957)  , без да забравяме „Весталката“(1954), “Макбет“ (1958),  “Дон Карлос“ (1958), „Трубадур“(1964),“Сватбата на Фигаро“ (1964),“Фалстаф“(1966), „Симоне Боканегра“( 1969), „Манон Леско“(1973)  и след като беше работил продължително  в театъра – „Ужасните родители“( 1946), „Тютюневият път“ (1948),“Трамвай Желание“( 1949), „Три сестри“ (1953),“Марио и магьосникът“ (1854),„Госпожица Юлия“(1957),“Изглед от моста“ (1958), „Вишнева градина“( 1965) , а и с Ален Делон и Роми Шнайдер през 1961 г. в „Жалко, че е блудница“и след като е сътрудничил  с титани кинопродуценти като  Франко Кристалди и Дино де Лаурентис, сценаристи като Сузо Чеки д`Амико, оператори като Джузепе Ротуно, сценографи като Марио Гарбуля и композитори като Нино Рота…

Затова и смъртта му на 17 март 1976 г. дойде не само за мен, но и за милионите му почитатели, като тежък удар и плесница на съдбата.

Спомням си кадрите с величественото му погребение, присъствието на генералния секретар на Италианската компартия Енрико  Берлингуер, но и на президента  на републиката Джовани Леоне, на знаменитости като Ален Делон, Бърт Ланкастър, Клаудия Кардинале.

Тогава именно разбрах какъв гений е загубил седмото изкуство и си поставих за цел да изгледам всичките му филми, задача трудна, но не и  невъзможна за осъществяване, която изпълних впоследствие, осъзнах и какво влияние е оказал той върху някогашните си асистенти – Франческо Рози – най-вече в „Салваторе Джулиано“ ( 1962)  и Франко Дзефирели – във филмовото му – „Шампионът“( 1979) , “Чай с Мусолини“(1999) и „Калас завинаги“(2002) и оперно творчество –„Травиата“( 1982) и „Отело“ (1986), оказал се заслужено не само негов любовник, но и приемник, след който щафетата поема Бернардо Бертолучи.

Нали не сме забравили, че „XX век“ (1976) започва с тъжната вест за смъртта на Верди и че трагичният образ на стария земевладелец Алфредо Берлингиери е изигран от Бърт Ланкастър? 

Това е вече друга важна и необходима за разнищване тема – за влиянието на маестрото, за неговите наследници , за благотворното въздействие на филмите му и в Източна Европа – да гледам „Гепардът“ по националната ни телевизия в късната есен на 1979 г. за мен бе празник и откровение, която очаква своя изследовател и ценител.

Моята задача е по-скромна – да припомня заслугите и значението на един велик творец, чийто творби ще се гледат винаги с възхищение, учейки ни как да възприемаме красотата и да се борим  страстно с несправедливостта и абсурдите на живота.

  Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

„Нашите родители дойдоха при вас с танкове, а ние с китари.“

Клаус Майне, германски рок музикант, роден на 25 май преди 72 години

Анкета

Одобрявате ли храната в ресторантите да е с по-нисък ДДС от книгите?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Сериали по време на криза

 

В „Южен вятър 2“ има стабилна „българска връзка“.

Достойнствата на една книга

 „Невидимата искра на Възраждането” е добросъвестно изследване, което разкрива малко познати дейтали от историята ни, както и невидимите на механизми на тайните общества и влиянието им върху възрожденските дейци.

"Семейство Даръл" - защото най-красивата любов е невъзможната

 

Без да е шедьовър, сериалът въздейства много повече от десетки други претенциозни ленти.