БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

На днешното поколение зрители името му не говори нищо. Той не е със звездния статус на Спилбърг, Лукас, Скорсезе или Тарантино, въпреки че през 40-те – 70-те години на миналия век е сред най-прочутите и обичани филмови и театрални творци.

Както в Европа, така и по света.

Лукино Висконти  се ражда на 2 ноември 1906 г. в Милано. Семейството му е плод на пресметната колаборация между изтъкната аристократична фамилия по бащина линия – таткото Грациано е херцог, получил титлата от крал Виктор Емануил II през 1927 г., потомък на династия, управлявала Милано от 1277 г. , с прочут фамилен герб на змия, захапала  стенещ младеж, а майката Карла  е приказно богата наследница на фармацевтичната империя „Ерба“.

Лукино израства в голямо – от  седем деца – но не задружно семейство.

Бащата си има своите афери и метреси, на майката това най-накрая дотяга, стига се до скандална раздяла и младият Лукино , отказал  бащината повеля да стане офицер, следва майка си и избира да живее при нея.

Привързаността му към Карла е много силна, а в добавка именно тя формира интереса му към изкуството – картините ,театъра, операта, киното…

Младият Лукино  рисува прекрасно, прави скици на костюми, влюбва се в света на операта – неизбежно, когато семейството му има запазена ложа в „Ла Скала“, учи при частни учители, гледа театрални представления вкъщи,  а през 1932 г. като селекционер на коне и ръководител на жокеи, с коня Санцио печели златната купа на Милано.

По-късно, в зрелите си години, ще признае, че това е била полезна и отговорна  седемгодишна работа, която му е дала необходимия житейски опит и самочувствие да ръководи хора, според своите стремежи.

Като млад и перспективен благородник флиртува с фашизма на Мусолини, но попадайки в Париж, в обкръжението на модната икона Коко Шанел, той се влюбва в света на шоу бизнеса и решава да помага като ниско платен асистент – отговарящ за декорите и костюмите – на великия Жан Реноар при реализацията на „Тони“(1935) и „Месец на село“(1936).

Престоят му във Франция е решаващ за формирането на неговите граждански и естетически възгледи – от фен на Мусолини той става стопроцентов комунист и такъв остава до края на живота си – цели 40 години!

Това е трудно обясним парадокс – наследник на знатна фамилия и  баснословно богатство, живял в лукс и разкош, какъвто малко негови приятели могат не само да си позволят, но и да мечтаят, обслужван от личен готвач, осем прислужника, викани със звънче, които са нямали право да говорят с него, в компанията на десет кучета, се оказва привърженик на Маркс и Ленин, завръща се в Италия през 1939 г., участва в антифашистката съпротива, криейки в дома си в Рим нелегални и съюзнически войници, вбесява Бенито Мусолини с дебютния си филм „Натрапчивост“(1943), въпреки че активно сътрудничи на списание „Кино“, оглавявано от сина  му Виторио,  накрая закономерно е вкаран в затвора, домът му е конфискуван от германците през 1944 г., измъчван е от Гестапо и дори го е грозяла смъртна заплаха, която избягва поради освобождаването на столицата  от англо-американските войски.

Висконти постига успех още с дебютната си творба .

Книгата, който филмира е американска, но това изобщо не е споменато във встъпителните титри, както заради военното време, така и заради щекотливия проблем с авторските права.

Всъщност именно суровият реализъм на Джеймс Кейн в „Пощальонът звъни винаги два пъти“ е умело адаптиран от Висконти и имплантиран в италианската действителност, като вместо колониална мелодрама или блудкава комедия с бели телефони на екрана присъстват плътно обрисувани и ярки персонажи, които бихме нарекли с основание аутсайдери  - това важи в пълна степен за Джино Коста на Масимо Джироти и донякъде за Джована Брагана на  Клара Каламай.

Ако и да е дълг 135 минути, „Натрапчивост“ не доскучава и се гледа с напрегнато внимание. Висконти демонстрира качества на отличен професионалист и като сценарист, и като постановчик, създавайки творба новаторска и критична по дух. Всеки, който е запознат с нея, ще запази в съзнанието си усещането за обреченост, безнадеждност  и скука, измъчващи персонажите й.

Войната не се споменава, но за зрителя е ясно, че тя осезаемо присъства на екрана, вкл. и с неумолимата сила на законовата санкция, която трябва да възмезди порочните човешки страсти и инстинкти.

Така умелото вглеждане в баналното ежедневие превръща един филм ноар в предвестник на неореализма, а Лукино Висконти бързо добива слава на опитен и стабилен професионалист.

Гледал съм документални кадри как ръководи екипа си по време на снимки и на работата върху пореден театрален или оперен спектакъл.

Поне от видяното не установих да е крещял на хората около него. За сметка на това винаги се е държал менторски (иронизирал е например Мастрояни: „Приличаш на маймуна, когато идваш на сцената! Защо, за Бога, си се заел с актьорство?“), самоуверено, с достойнство, направлявайки с твърда ръка творческия процес.

Висконти подпомага Джузепе де Сантис  при реализацията на „Дни на слава“(1945), силен  и страстно направен документален филм, интересен за нас и днес.

Разделен е на две части.

В първата вниманието е съсредоточено върху партизанската съпротива срещу фашисткия режим на Мусолини след 8 септември 1943 г., като акцентът е касапницата в Ардеатинските пещери на 24 март 1944 г., ексхумацията на труповете след освобождението на Рим на 4 юни 1944 г., съденето на италианските фашистки изроди Карузо, Кох и Скарпато  с темпераментното обвинение на прокурора Берлингуер и техния разстрел.

Висконти също свидетелства на процеса и се изказва за суровото и справедливо наказание със смърт на злодеите Карузо и Кох.

Втората част разкрива последния етап от освобождението на Италия, приключило в основни линии на 25 април 1945 г., когато благодарение съвместните действия на партизаните и войските на ген. Александър е освободено и Милано.

Кадрите с митинга  в центъра на столицата на италианския Север, посветен на свободата са едни от най-впечатляващите във филма, а съвсем закономерно опусът приключва със започналото възстановяване на икономическата мощ на страната, като патосът на финала напомня ентусиазма на работниците, който ни демонстрира Йорис Ивенс  в „Песен за героите“(1932)…

С пари на компартията Висконти снима в Сицилия ценен и важен за световното кино филмов eпос – „Земята трепери“( 1948).

Когато го гледах наскоро  останах много изненадан, че асистенти са му били Франческо Роси и Франко Дзефирели и че е използвал мотиви от романа „Семейство Малаволя“ на Джовани Верга (едноименното сицилианско село, голямата рибарска фамилия и неизбежното осъвременяване на сюжета).

Сега ми е трудно да си представя как е възможно да се снима художествен  филм, в който непрофесионалисти играят тежки  роли (именно  тогава Лукино Висконти проумява , че за отговорни изяви му трябват големи актьори – професионалисти) и как една романова фреска ще се реализира в сицилианското селце Ачи Треца само с натуршчици, говорещи на диалект.

„Земята трепери“ получава международната премия на IX  Венециански кинофестивал.

Днес  творбата се приема като носталгично – драматичен поглед към едно далечно минало и  - въпреки партийните пари –  не стимулира основно класовата борба, а мечтата на бедния рибар Антонио Валестро -  като излъчване толкова напомнящ на нашия Иван Братанов – да работи за себе си и да бъде господар на своя труд.

Мечтата му претърпява крушение, заради лошото време, следва семеен фалит и връщането му обратно като наемник в редиците на компанията „Циклоп“, държаща монопола върху работната ръка и изкупуването на уловената риба.

Филмът е горестна елегия за пропилените надежди за по-добър живот  и прелюдия към реализацията на „Роко и неговите братя“ (1960) със знаковите образи на Чиро и Лука.

„Земята трепери“ е мрачен епос за смачканите илюзии и за голямата подмяна –  християндемократите са преки приемници на Мусолини, като дори офисът на фирмата им е в сграда, принадлежала преди 4 години на фашистите, тъй като лозунгите по стените са останали полуизтрити!

Отделно маркирам смущаващите аналогии с нашата родна „демократична“ действителност и с незабравимите години на дивия ни капитализъм и алчните му прекупвачи, от които бяха пропищели българските села…

Парите от партията свършват и за да заснеме филма си режисьорът е принуден да продава бижута на майка си и кооперация, фамилна собственост, за да получи кеш.

По-късно Дзефирели ще разкрие пикантната подробност, че вместо да му плаща надница за работата Висконти нехайно му е подарявал фамозни носни  кърпи, струващи  10 000 лири…

С амбиция и ентусиазъм Лукино Висконти  довършва филма, става един от бащите на неореализма, на когото с тъжна усмивка отдава дан и в „Най-красивата“( 1952), прекрасна творба за лудостта  по филмовата  слава на деца – звезди с незабравимата Ана Маняни като грижовната майка Магдалена Чекони.

С Маняни ще снима през 1953 г. новела от „Ние, жените“, озаглавена предизвикателно „Ана Маняни“, в която любимата звезда е представена като екстравагантна „дама с кученце“.

Висконти загърбва неореализма, въпреки че през 1960 г. представя по свой сценарий монументалната драма „Роко и неговите братя“, в която изследва в дълбочина социалните проблеми, връхлитащи селска фамилия от Лукания в стремежа й към по-добър живот в Милано и се насочва към реализацията на поредица от пищни и мащабни творби, в които, на базата на лично преживяното, на сложните отношения, които е наблюдавал в семейството си ,  изпява лебедовата песен на своята класа .

Етапи в реализацията на този му мащабен замисъл се явяват „Чувство“ (1954)  – първият му цветен филм  по новелата на Камило Бойто с Фарли Грейнджър и Алида Вали, разкриващ разрушителната любов на италианската  графиня  Ливия Серпиери с австрийския офицер Франц Малер  на фона на борбите срещу австрийското господство в страната през 1866 г., важна стъпка към бъдещия шедьовър на същата тема – обединението на Италия  - „Гепардът“ (1963)  и дразнител  за осъвременяване и осмисляне проблематиката на творбата, постигнато с вкус и провокативност от Тинто Брас в „Чувство`45“(2002) и „Бели нощи“ ( 1957), модерна версия по Достоевски с Жан Маре, Мария Шел и Марчело Мастрояни, носителка на „Сребърен лъв на свети Марко“ във Венеция.

„Бели нощи“ е пример за симбиоза между отговорно отношение към класиката и стремежа за нейното адекватно интерпретиране. 

Идва огромният успех на „Роко и неговите братя“(1960) – прекрасната тричасова семейна сага с Ален Делон, Ренато Салватори и Ани Жирардо, която получава всеобщо одобрение и похвалата на левите критици, смятайки че на финала с акцента върху  малкия Лука Паронди – Роко Видолази, режисьорът  категорично посочва на кого принадлежи бъдещето в Италия – на работническата класа – с награда за най-добър режисьор на Синдиката на италианските филмови журналисти, „Златен бокал“ за най-добра режисура и „Златен лъв“ във Венеция,  след което като почивка снима великолепната трагикомична новела, всъщност пълнометражен филм от 55 минути, „Работата“(1962) с Роми Шнайдер като чаровната Пупе, правеща първото сериозно разголване пред екрана и шантажираща мъжа си – Томас Милиан  да й плати 40 000 лири в брой, за да прави секс с него…

Следващият му киномонумент „Гепардът“(1963),  по романа на Джузепе Томази  ди Лампедуза с Бърт Ланкастър, Ален Делон ,Клаудия Кардинале, Паоло Стопа и Терънс Хил получава „Златна палма“ в Кан.

Това е елегия за края на аристократичната  класа  на фона на революционните борби в Сицилия през 1860 г., когато Италия започва своето обединение и незабравим портрет на  най – добрия представител на земевладелската аристокрация на юга – княз Салина, останал в съзнанието ни с неповторимата интерпретация на Бърт Ланкастър и с житейската максима, която следва винаги – „Нещата  трябва  така да се променят, че да  си останат същите“…

Ако и да печели „Златен лъв“ във Венеция през 1965 г. и да е пълен с носталгия по  детството и критите семейни тайни и независимо от отличните изяви на Клаудия Кардинале, Майкъл Крейг и  Жан Сорел, с  усилие приех  „Блуждаещите  звезди на Голямата мечка“ за някакъв важен етап в творчеството на маестрото.

Приносът му в случая е свързан с деликатното разкриване на кръвосмесителната връзка между брат и сестра – Джани – Сорел  и Сандра - Кардинале – тема, достатъчно скандална и деликатна за онези години, но пресъздадена с такт и финес, даваща възможност екранната драма да бъде пресъздадена увлекателно и завладяващо.

Това се отнася в пълна степен и за амбициозната, но протяжна и  доста стерилна екранизация по Камю „Чужденецът“ (1967) – криминално-психологическа драма, разиграваща се в Алжир през 1936 г., в която все пак блестят с неподражаемото си излъчване Марчело Мастрояни като Артур Мьорсо  и Ана Карина като приятелката му Мари и която е всъщност студия за отчуждението и разкрива същността на екзистенциализма, на който авторът на романа е основоположник, както и за новелата „Вещицата ,запалена  на живо“, която работи със Силвана Мангано като бременна кинозвезда Глория за сборния филм „Вещиците“  (1966).

Ще минат още две години и Висконти  се заема със своята германска трилогия, с която  недвусмислено доказва, че е киномайстор от световна класа.

„Залезът на боговете“(1969) с Хелмут Бергер, Хелмуд Грийм, Ингрид Тюлин и Дърк Богард поразява и днес с точния разрез на покварата на германското висше общество, продало се на Хитлер и платило последствията от малодушното си поведение в „Нощта на дългите ножове“.

 „Смърт във Венеция“( 1971) с Дърк Богард, Ромоно Вали и Бьорн Андерсен, награден с „Давид на Донатело“, е филигранна и деликатна интерпретация на новелата на Томас Ман, история на пагубната страст на умиращ писател – хомосексуалист Густав фон Айшенбах – Богард  по красивото и невинно дете Алфред – Бьорн Андернсен, тъжна алегория за невъзможността да притежаваш абсолютната красота, защото тя е съответник на смъртта и може би най-искреното, но ненатрапчиво поднесено авторско самопризнание за нетрадиционната сексуална ориентация на маестрото, въпреки че връзките  му с Делон – от 1960 – 1963 г.  и Хелмут  Бергер – от 1964 до 1976 г. са известни и коментирани по света…

А „Лудвиг“(1972) с Хелмут Бергер, Роми Шнайдер и Тревър Хауърд е точен и проникновен портрет на един налудничав крал на Бавария, управлявал от 1864 до 1886 г., разорил държавата си с мегаломанските проекти по строеж на дворци и представяне  постановки на Вагнерови опери, владетел, изтънчен по маниери и поведение, пленник на красотата и високото изкуство, но оказал се опасен и ненужен със своите мании за държава, поданици и управници като метафора на конфликта между творческата свобода и догмите на ежедневието…

Преди да пристъпи към екранизацията на Д`Анунцио „Невинният“ Висконти за последен път обръща поглед към проблемите на съвременна Италия в „Семеен портрет в интериор“(1974)  с Бърт Ланкастър, Хелмут Бергер и Силвана Мангано.

Наблюденията и обобщенията му са отново  пречупени през фокуса на семейството, на общността, но и на трудно придобитото желание  на професора на Бърт Ланкастър да осъзнае и разбере заобикалящата го съвременност, пълна с насилие, поквара и вулгарна нетолерантност…

Малко преди да почине на 17 март 1976 г. Лукино Висконти завършва най- личният си проект – екранизацията на романа на Габриеле Д`Анунцио „Невинният“ с  Джанкарло Джанини, Лаура Антонели и Дженифър О`Нийл като използва в него ескизи от нереализираната си адаптация по „По следите на изгубеното време“ на Пруст, неосъществена поради прекъсване на финалните преговори с американски продуценти през 1972 г.

След прекаран инсулт на 27 юли 1972 г, почти парализиран и в инвалидна количка, той все пак успява да заснеме последния си филм и дори да покаже собствената си дясна ръка, разлистваща страниците на романа в експозицията.

Това е тежък, мъчителен и тягостен филм, но направен честно, неподправено, с много емоции.

В него Висконти възстановява драмата  на своето разпаднало се семейство и вади на показ скрити демони и страсти, които са измъчвали детското му съзнание.

Чел съм и негови  интервюта от последната година на живота му и помня, че те ме поразиха със своята житейска мъдрост и проникновение – „Нашата  филмова индустрия се подхранва с долари …Аз съм мързелив човек, но трябваше да заснема „Невинният“, за да си разчистя сметките с моето минало“.

Тогава дори не си давах сметка колко е болен Висконти, а и не можех да допусна, че е някакъв лентяй или мързеливец, след като бе заснел толкова филми, поставил великолепни оперни спектакли с Мария Калас като „Травиата“( 1955) и „Ана Болейн“( 1957)  , без да забравяме „Весталката“(1954), “Макбет“ (1958),  “Дон Карлос“ (1958), „Трубадур“(1964),“Сватбата на Фигаро“ (1964),“Фалстаф“(1966), „Симоне Боканегра“( 1969), „Манон Леско“(1973)  и след като беше работил продължително  в театъра – „Ужасните родители“( 1946), „Тютюневият път“ (1948),“Трамвай Желание“( 1949), „Три сестри“ (1953),“Марио и магьосникът“ (1854),„Госпожица Юлия“(1957),“Изглед от моста“ (1958), „Вишнева градина“( 1965) , а и с Ален Делон и Роми Шнайдер през 1961 г. в „Жалко, че е блудница“и след като е сътрудничил  с титани кинопродуценти като  Франко Кристалди и Дино де Лаурентис, сценаристи като Сузо Чеки д`Амико, оператори като Джузепе Ротуно, сценографи като Марио Гарбуля и композитори като Нино Рота…

Затова и смъртта му на 17 март 1976 г. дойде не само за мен, но и за милионите му почитатели, като тежък удар и плесница на съдбата.

Спомням си кадрите с величественото му погребение, присъствието на генералния секретар на Италианската компартия Енрико  Берлингуер, но и на президента  на републиката Джовани Леоне, на знаменитости като Ален Делон, Бърт Ланкастър, Клаудия Кардинале.

Тогава именно разбрах какъв гений е загубил седмото изкуство и си поставих за цел да изгледам всичките му филми, задача трудна, но не и  невъзможна за осъществяване, която изпълних впоследствие, осъзнах и какво влияние е оказал той върху някогашните си асистенти – Франческо Рози – най-вече в „Салваторе Джулиано“ ( 1962)  и Франко Дзефирели – във филмовото му – „Шампионът“( 1979) , “Чай с Мусолини“(1999) и „Калас завинаги“(2002) и оперно творчество –„Травиата“( 1982) и „Отело“ (1986), оказал се заслужено не само негов любовник, но и приемник, след който щафетата поема Бернардо Бертолучи.

Нали не сме забравили, че „XX век“ (1976) започва с тъжната вест за смъртта на Верди и че трагичният образ на стария земевладелец Алфредо Берлингиери е изигран от Бърт Ланкастър? 

Това е вече друга важна и необходима за разнищване тема – за влиянието на маестрото, за неговите наследници , за благотворното въздействие на филмите му и в Източна Европа – да гледам „Гепардът“ по националната ни телевизия в късната есен на 1979 г. за мен бе празник и откровение, която очаква своя изследовател и ценител.

Моята задача е по-скромна – да припомня заслугите и значението на един велик творец, чийто творби ще се гледат винаги с възхищение, учейки ни как да възприемаме красотата и да се борим  страстно с несправедливостта и абсурдите на живота.

  Още текстове от Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„Няма такова нещо като лошо уиски. Просто някои са по-добри от други. Но човек не трябва да злоупотребява с алкохола, преди да навърши 50. След това би бил глупак, ако не го направи.”

Уилям Фокнър, американски писател, роден на 25 септември преди 123 години

Анкета

Трябва ли хората на изкуството да имат гражданска позиция?

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.