БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Предполагам, че не само аз смятам Дейвид Лийн за най-големия английски кинорежисьор.

Независимо че отдавна е покойник, че не можа да стане любимец на една част от критиката, която винаги намираше повод да го уязви за открито демонстрираната от него академичност или „колосална” прецизност, вкл. и сред събратята по перо от бившия соцлагер, взели го два пъти за движеща се мишена, за да изпробват върху „Доктор Живаго” и „Дъщерята на Райън” своето скудоумие и тесногръд сарказъм.

Дейвид Лийн знаеше, че филмите му не са подвластни на конюнктурни оценки, че в лицето на Стивън  Спилбърг и Джордж  Лукас ще намери не само защита, но и помощ за впечатляващата реставрация на може би най- съкровения си епос „Лорънс Арабски”.

Той бе уверен в чувствата на своята публика, която не му изневери и масово посети точно тези негови платна, с които не само остана в целулоидната история, но и зае достойно място сред признатите й авторитети.

Вярно е, че беше раджата на епическото повествование, на пищните и мащабни суперпродукции, които се харесват на холивудските академици, носят пари и инициират появата на следовници и съмишленици като Ричард Атънбъро с „Ганди”(1982) , Антъни Мингеля с „Английският пациент”(1996) и Джеймс Камерън с „Титаник”(1997).

Но Дейвид Лийн не беше банален или илюстративен създател на повърхностни мелодрами.

Неговите спектакли вълнуват и днес, защото разкриват красотата на родния и чуждия пейзаж, сложните процеси в човешкото съзнание, а и тъй като образите му внушават емоционално откровение, особено когато става дума за нестандартни типове, впрегнали усилията си в осъществяването на красиви човешки мечти, оказали се впоследствие гротескна илюзия – полковник Никълсън, Лорънс Арабски, д-р Юри Живаго, д-р Азис...

Може би за някои изследователи неочакваният му преход от камерните драми към многомилионните продукции  ще се тълкува като загърбване на английската кинематография.

Смятам тези съждения за неоснователни, не само заради универсалния характер на филмовото  изкуство и език, но и поради факта, че Лийн се е чувствал еднакво добре и в британската, и в холивудската киносистема.

Просто защото той, бидейки гражданин на света, си остана стопроцентов англичанин – висок, строен и красив представител на квакерското си семейство, научило го от ранно детство на упорит труд и стремеж към самоусъвършенстване.

Така става лесно обяснима метаморфозата му от филигранни драматични истории като „Кратка среща”(1945) към епопеи като „Лорънс Арабски”(1962), в които в чист вид са разкрити същностните черти на епичанта му поетика – полиран блясък, засилен историзъм, органичен месианизъм в поведението на героите му, обхватен психоаналитизъм и утвърждаване култа към природата.

Роденият на 25 март 1908 г. в лондонското предградие Кройдън Дейвид Лийн осъществява кариера, типична за кинематографистите от 20-те – 30-те години на миналия век – от най-ниското стъпало – разносвач на чай и писма в „Гомон”, тъй като е само деветнайсетгодишен, през асистент – оператор, режисьор и монтажист, до най-скъпо платения британски монтажист от 1930 година насетне.

Лийн натрупва безценен опит като режисьор по монтажа на някои от най -представителните английски филми по това време като „Пигмалион”(1938) на Антъни Аскуит и Лесли Хауърд, „Майор Барбара”(1941) на Габриел Паскал и Харолд Френч, на които е и асистент - режисьор и „49 паралел”(1941) на Майкъл Пауъл.

Закономерно идва възходът под сянката на Ноел Кауърд, актьорът, писателят, режисьорът, композиторът и продуцентът, дал му шанс да се изяви като негов сърежисьор на етапната военна драма”Където  служим”(1942) с Джон Милс и Ноел Кауърд, с който Лийн заема предни позиции сред големите фигури и на британската филмова школа, и в световното кино.

Направен без дидактика, аскетично, в подчертано документално - реалистичен стил, „Където служим” разкрива квинтесенцията на борбения английски дух, призван чрез солидарност и национално единение да победи в една нежелана и натрапена му война, при това в най-трудния й етап 1939 – 1941 г.

Не са съвсем за пренебрегване и следващите им два филма – „Това щастливо семейство”(1944) със Силия Джонсън и Робърт Нютън  и „Веселото привидение”(1945) с Рекс Харисън , първите му цветни творби, които независимо от демонстрирания професионализъм на тандема и непринуденото послание към обикновените хора в годините 1919 – 1939 г.( в „Това щастливо семейство”, напомнящ като стилистика прочутата „Кавалкада”, 1933 на Кауърд), си остават извън класацията и конкуренцията на последвалия ги шедьовър  Кратка среща”(1945), последното им съвместно начинание, наградено със „Златната палма” в Кан през 1946 г., с отличен обществен резонанс и адекватно възприемане на простата човешка драма на Лора Джесън – Силия Джонсън и д-р Алън Харви – Тревър Хауърд.

Художествената зрелост на Лийн настъпва с интерпретацията на Дикенсовите романи „Големите надежди”(1946) с Джон Милс и Джийн Симънс  и „Оливър Туист”(1948) с Робърт Нютън .

Специалистите и днес приемат „Големите надежди” за един от малкото велики филми, създадени по класически роман, прецизно кратък, смело осъществен, удивително изигран и сърцераздирателен, докато „Оливър Туист” стряска с крайното си напрежение и смущаващите светлосенки.

С Дикенсовите адаптации започва и едно от най-плодотворните сътрудничества в киното между постановчик и актьор – звезда (Алек Гинес).

Следващият етап за Лийн е определено експериментален, а и привидно хаотичен.

Все пак си струва да напомним, че тогава Дейвид Лийн реализира мелодрамата „Страстно приятелство”(1949), по романа на Хърбърт Уелс, с Ан Тод – Мери Джъстин, Клод Рейнс – Хауърд Джъстин и Тревър Хауърд – проф.Стивън Стратън, съдебната хроника „Мадлен”(1950) с Ан Тод като убийцата Мадлен Смит, станала героиня на сагата от 1857 г., самолетната драма „Да преодолеем звуковата бариера”(1952) с Ралф Ричардсън като Джей Ар , Ан Тод като дъщеря му Сюзън Гартуейт и Найджъл Патрик като Тони Гартуейт, комедията „Изборът на Хобсън”(1954) с прекрасното трио Чарлс Лотън ( Хенри Хобсън) Джон Милс ( Уили Мосоп) и Бренда де Банзи  (Меги Хобсън), спечелило „Златна мечка” в Берлин, като най-физиономична си остава стилната му цветна мелодрама „Лятно безумие” (1955), вероятно и заради великолепното присъствие на Катрин Хепбърн ( Джейн Хъдзън) и Росано Браци  (Ренато де Роси), вариация на „Кратка среща” в италианска среда, заслужено спечелила наградата за режисура на Нюйоркската асоциация на кинокритиците..

Годините 1957 – 1984 бележат „златната ера” на Лийн, утвърждаването му като класик на филмовото изкуство, работата му с продуценти от ранга на Сам Шпийгъл и Карло Понти, със сценаристи като Пиер Бул и Робърт Болт, с оператори от мащаба на Джак Хилдярд и Фредерик Йънг, с композитора Морис Жар, с плеяда суперзвезди като Уйлям Холдън, Сесю Хаякава, Питър О` Тул, Антъни Куин, Омар Шариф, Джули Кристи, Род Стайгър, Жералдин Чаплин, Клаус Кински, Сара Майлс, Робърт Митчъм, Джон Милс, Джуди Дейвис, Джеймс Фокс, Пеги Ашкрофт и снимането в Северна Африка, Йордания, Индия, Цейлон, Канада, Испания, Финландия...

С „Мостът на река Куай”(1957) и „Лорънс Арабски”(1962) той печели  два „Оскар”-а за режисура, а иначе с останалите му епоси „Доктор Живаго”(1965), „Дъщерята на Райън”(1970) и „Пътуване към Индия”(1984) академичните отличия за отделните им компоненти достигат внушителната цифра 28!

През 2002 г. Британският филмов институт го поставя на девето място сред най-великите английски кинопостановчици на всички времена.

Всъщност Лийн не печели награди само за „Най-великата история, разказвана някога”(1966), на който помага за реализацията на Джон Стивънс, историческа драма с  5 номинации за „Оскар”, разказваща за живота и смъртта на Исус с участието на Макс фон Сюдов – Исус, Тери Савалас – Пилат Понтийски, Чарлтън Хестън – Йоан Кръстител и Мартин Ландау - Кайафа  и за документалния „Изгубена и намерена : Историята на котвата на капитан Кук”(1979), подготовка за неосъществения му епос „Бунтът на „Баунти”.

Тези му творби се оценяват нееднозначно и не само със суперлативи.

Лийн е наричан иронично суперпсевдоисторик, критикуван е за скритата апология на британския империализъм в „Мостът на река Куай”, за псевдоцивилизаторското албионско мисионерство в „Лорънс Арабски”, за неразбиране природата на извършващата се руска революция в „Доктор Живаго”, за превратното тълкувание на селското въстание през 1916 г. в Ирландия в „Дъщерята на Райън” и за националистическата окраска на интимната драма в „Пътуване към Индия”.

Не крия, че за мен подобни обвинения са несъстоятелни.

Днес те дразнят със своята тенденциозна едностранчивост.

Подобни констатации изцяло игнорират съзидателната сила на полковник Никълсън, непримиримата му воля и желанието му да унищожи най-скъпото си творение – мостът на река Куай, който иначе ще бъде използван от японските окупатори в Бирма.

Не държат сметка за желанието на полковник Лорънс да постигне арабско единство в борбата срещу турците, завършило зад гърба му с колаборацията на принц Фейсал.

Забравят, че екранизацията на Борис Пастернак е прекалено фина и деликатна дисекция на антихуманната същност на руския смут, много по - малко антисъветска от литературния първоизточник, или че в „Пътуване към Индия” акцентът трябва да се постави върху търпимостта и  защитата правото на човешко щастие между различните етноси и касти, независимо дали са  господари или подчинени...

Такива оценки не отчитат и поезията в епосите на Дейвид Лийн, силата на детайла – овесеният буламач в „Оливър Туист”, пясъчната пустиня в „Лорънс Арабски”, снежното безбрежие в „Доктор Живаго”, вилнеещата морска стихия в „Дъщерята на Райън”, величествените Хималаи в „Пътуване към Индия”,както и безупречната прецизност на постановчика при работата му в естествени условия във Венеция за  „Лятно безумие”.

Хулите и подигравките забравят и отношението на Лийн към обичаните от него налудничави герои, преследващи красиви утопии, или обстоятелството, че „той не живее в този свят.Той го измисля”, според вярната констатация на сценариста му Робърт Болт.

Именно тези два объркани, но привличащи го свята – на тривиалното всекидневие и филмовите миражи, обсебват последните 20 години от неговия живот.

Десет години корифеят и Робърт Болт загубват по осъществяване римейка на „Бунтът на „Баунти”, а когато проектът пропада слабата компенсация е възстановката на „Лорънс Арабски” през 1989 г. и подготовката за екранизацията на романа на Джоузеф Конрад „Ностромо”.

След няколко отлагания снимките трябва да започнат през 1991 г. с Марлон Брандо и Пол Скофийлд  в главните роли...

Съдбата се разпорежда обаче по друг начин - 40 дни преди завъртането на камерата  и след одобрения сценарий на Робърт Болт, преработил основата на Кристофър Хамптън, чрез ненавременната си смърт Лийн сякаш се слива с трагичната участ на любимите си герои, загинали при осъществяване на заветните си блянове.

Така Немилостивата спира вдъхновения устрем на колоса, на най - добрия художник на световното кино.

Той умира на 83 години, на 16 април 1991 г., без да успее да се осъществи напълно, повален от рак на гърлото, година след като Американския филмов институт го почита за приноса му към филмовото изкуство.

Остават великолепните му творби, маниакално стилно осъществени, незабравимите превъплъщения на прекрасните актьори – сред които и две от шестте му съпруги -  Кей Уолш и Ан Тод, снимали се в по три от филмите му и създали нелоши роли, внушителните пластични композиции на Фред Йънг и завладяващите партитури на Морис Жар, запазват се и внушенията на шедьоврите му, с които Дейвид Лийн искрено се е надявал, че създава един нов мир, по-добър от заобикалящия ни – свят на мечтатели, без насилие, омраза и фалш...

Блогът на Борислав Гърдев ТУК

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПАРОДИЯ

    "Жив е все още"

    На една страна евро банкноти,

    на друга метнал пищов злодеят

    и там, на пода, дамски кюлоти

    издайно в мрака едва белеят.

  • В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА

    „Невидимата искра на Възраждането“

    Тази книга описва малко известни и изключително любопитни факти, нишката на разказа често минава граници и прескача в различни държави. Имена, известни ни от чуждата литература и история се оказват в неочаквани връзки с българи и няма никакво съмнение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия са резонирали силно и у нас.

     
  • КЛАСИКА

    30-те най-добри книги според французите

    Класацията е на френския вестник “Le Monde” от 2013 г. Литературни експерти са селектирали 200 заглавия, а списъкът с първите сто е формиран след избор на десетки хиляди читатели. Представяме ви първите 30.

     
  • ГЕНИЙ

    Що за човек е бил Бетовен?

    Какъв е бил като човек? Защо оглушава и как композира след това? И коя е жената, станала известна като неговата "безсмъртна любима"? Разказваме за великия композитор по повод годишнината от рождението му.

  • ЮБИЛЕЙ

    Препускай, индианецо!

     Гойко Митич на 80.

     

    За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония.

     

„И любовта се превърна в начало на света и в негов владетел. Но всичките й методи са изпълнени с цветя и кръв.“

Кнут Хамсун, норвежки писател, роден на 4 август преди 161 години

Анкета

Ще купувате ли повече книги, като падне ДДС?

Да - 41.7%
Не - 33.3%
Зависи - ако намалят цените - 16.7%

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

"Смъртта на Сталин" на Армандо Янучи (ревю)

И дано повече хора осъзнаят, че най-верният сателит на Русия - България, се е ръководила единствено по този модел.

Дори и да сме от глина, трябва да съхраним човешкото в себе си

 

Като Достоевски и Добромир Байчев вярва в благородните начинания, търси човека и в най-големия злодей.

"Мисия „Грейхаунд“ не е на нивото на „Спасяването на редник Райън“ и „Подводницата"

 

Ако го нямаше Том Ханкс, продукцията просто щеше да бъде съвсем друга, с коренно различно звучене.

За Дизела и неговата предпоследна крачка

 

Историята на Кирил Николов нагледно доказва в какво се превръщат мечтите, ако ги преследваш упорито и последователно.